Публикуваме този текст на Спас Ташев, който представлява лична позиция по разглежданата тематика, не защото споделяме всички възгледи и тези на автора. А заради повдигнатите в текста въпроси, по които може да има и размисли, и дебат.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
Коледните и новогодишните празници са и повод за размисъл и равносметка. Обикновено при изложението доброто е в началото, но аз ще започна с лошото. Като отраснал и получил средното си образование в епохата на комунистическия тоталитаризъм, бе ми натрапена една негативна оценка за Третото българско царство. Освен това нямах и лични мотиви да се прехласвам по неговото наследство, защото като заместник-председател на Държавната агенция за българите в чужбина бях уволнен през 2002 г. от премиера Симеон Сакскобургготски. За мен бе голям удар, тъй като проблематиката за сънародниците ни зад граница и техните права винаги е била сред водещите в моя живот.
През 2012 и 2013 г. ми се наложи да изследвам събитията от 1943 г. около спасяването на българските евреи и депортацията от т.нар. нови земи. Работейки с нацистките документи, ясно си дадох сметка, че последната инстанция на спасяването е бил българският държавен глава, което ме накара да преосмисля втълпяваното в детското ми съзнание и да погледна по един обективен начин на цар Борис III и тежестта на неговите отговорности. След като мина представянето на книгата ми „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове“, по предложение на моя приятел от Израел Самуел Ардити, пожелахме среща с цар Симеон II. Отидох с доза скептицизъм, защото все пак това бе премиерът, който ме бе лишил от възможността да работя активно по едно от призванията в моя живот. От продължителния разговор с царя обаче останах с добри впечатления. Имах възможността на живо да констатирам дълбочината на неговите разсъждения, огромните му познания, такт и не на последно място държавническо мислене, изчистено от каквато и да било партийна политика. Всичко това ме накара да се замисля над случващото се и неслучващото се в България, и да потърся примирение както в съзнанието си, така и на миналото, настоящето и бъдещето на страната ни.
В духа на добрите впечатления от личността на цар Симеон II се вписва и излязлата неотдавна на българския пазар автобиографична книга „Симеон II. Една необикновена съдба“. Това съвпадна с 20-годишнината от зараждането на идеята да се отправи настоятелен призив към цар Симеон II за завръщането му в България. Всичко това наистина поставя въпроса за размисъл и равносметката от установяването на бившия български монарх в своята родина.
Всъщност автобиографичната му книга до голяма степен дава отговори на всеки интересуващ се. Изданието е интересно от много гледни точки, защото описва спомени и интерпретации на различни по своя характер събития у нас и по света през 70-годишен период. Освен това стилът на писане на цар Симеон II допълнително хвърля светлина върху черти от характера му, самокритичност и способност за анализ, и правене на изводи. Затова четящият бива грабнат от книгата. Не е случаен фактът, че повече от месец след нейното представяне, отзивите са само положителни.
От дистанцията на времето вече може да не е толкова вълнуващо, че прогоненият някога цар се завърна в България и бе посрещнат възторжено. Цар Симеон II спечели демократичните избори и стана първият монарх, заел поста министър-председател. При неговото управление България влезе в НАТО и Европейския съюз. Ролята на царя като ръководител на правителството обаче е много по-значима и трайна. Неговата основна мисия бе морална и стабилизираща – да посочи пътя на националното помирение и успокоената историческа памет, така необходими за нашето бъдеще.
От тази гледна точка заслужава да се запитаме каква е днес ролята на цар Симеон II в обществения живот на страната?
След залезът на НДСВ от политическата сцена, някои анализатори пророкуваха и минаване на царя в сянка. Вероятно този процес трябваше да бъде подпомогнат от проточилата се сага с царските имоти и продължаващото им изземане от страна на държавата. Прогнозите не се сбъднаха. Царят поддържа свой сайт, появява се на обществени места, открива събития с национално значение, приема чужди делегации, чуждестранни инвеститори, духовни водачи и много гости. Изяви се и като добър писател. Напоследък президентът Плевнелиев възложи на цар Симеон II няколко мисии, с което на практика го превърна в специален пратеник на България. Не знам дали това е достатъчно, но знам, че една част от миналото ни не е намерила своето логично обяснение и съответно разрешение.
Няма спор, че установилият се в България режим през септември 1944 г. е недемократичен, че той слага началото на червена диктатура и че съответно прословутият референдум от 1946 г., довел т.нар. народна република, е бил фалшифициран. Въпреки всичко животът си има своята логика и републиканското устройство на България бе затвърдено с новата конституция от 1991 г. Този факт бе приет и от самия цар Симеон II, който стана премиер под името Симеон Сакскобургготски. Тук дилеми няма. Въпреки това бившият премиер днес продължава да бъде възприеман като цар Симеон II не само в България, но и по света.
Как да се примирят тези два факта?
Решение на проблема може да бъде потърсено и намерено в процесите от недалечното минало. Защото през 1946 г. България стана не само република, но и Българската православна църква бе отделена от държавата. Църквата не престана да съществува, само бе отделена от държавния организъм и започна да функционира като самостоятелна институция, ползваща се с някои облекчения като например освобождаване от данъци.
Нещо подобно през 1946 г. се случва и с монархията. Царското семейство е изгонено от страната, но Българската корона като институция продължава да съществува, макар и зад граница. Нещо повече, короната е дадена от църквата и досега няма акт на БПЦ, с който да е отнета. Няма и официален акт на абдикация. Предаването на Българската корона по наследство се е регулирало от Търновската конституция. Днес неин носител е цар Симеон II, но преди това е била носена от други. В други европейски държави като Унгария например след Първата световна война, има Унгарска корона въпреки факта, че няма неин носител.
Ако българите искаме да бъдем прагматични и да впечатлим света с толерантност и приемственост, трябва да приемем факта, че Българската корона продължава да съществува, а през 1946 г. тя само е отделена от държавата по примера на случилото се с БПЦ. Изхождайки от подобно разбиране, институцията Българска корона като наследена от миналото, трябва да намери своето място в съвременна България с изработването и приемането на съответен закон. Царят като носител на Българската корона ще намери място в държавния протокол, подобно на това на Българския патриарх. Като специфична дейност на царя може да бъде отредено поддържането на контакти с кралските фамилии в Европа и по света, подпомагане на българските дипломати, акредитирани в държави с монархическо управление, изпълняването на ролята на специален пратеник на България, посредник в международни конфликти и други дейности. Имотите на Българската корона също би следвало да бъдат освободени от данъци и дори да бъде позволено да развива определена дейност в областта на образованието и културата, например поддържането на музей, посветен на държавността по време на Третото българско царство. Това би дало и определен международен статут на българския цар, особено пред другите монархии. От подобен подход страната ни може само да извлече полза.
Въпреки, че се е оттеглил от политиката, цар Симеон II и днес прави всичко това. Не виждам защо тази дейност да не бъде официализирана? Още повече, че като държавен глава през периода 1943-1946 г., той днес не се ползва с привилегиите, предвидени за бившите президенти след 1989 г. С подобен подход ще направим мост и ще примирим миналото с настоящето. Ще създадем и един фактор на стабилност и приемственост в държавата, от който нашата идентичност ще черпи допълнително сили. Така ще покажем, че гледаме към нашето бъдеще и през призмата на специфичната ни историческа съдба.
Спас Ташев
🙂 Генерале, вие май сте монархист. И как точно се съчетава монархиоческата Ви идеология с генералският ви пост? Та и ние и вие много добре знаеме, че този пост единствено е постижим за активни партийни другари. Или ще ме убеждавате, че сте завършил царската военна академия?
Генерале, я ми кажете може ли да има армия само от генерали? Обяснете мо моля ви какво стана с българската армия в последните 25 „русофобски“ години? Напомнете ми какво точно направи Симеон за боеспособността и укрепването на българската армия? Обяснете ми Генерале как стана така, че в момента даже и един военен преврат не сте способни да спретнете за да защитите ако не Родината си то поне идеите, в които вярвате.
И най-вече Генерале напишете ми, ама много честно ми напишете готов ли сте да загинете за въстановяването на Симеон III на българския престол. И ако не сте то млъкнете и се върнете в строя, а ако сте то защо Генерале сте още жив?
Драги г-н Колев, не пишете коментари, обиждащи автори и читатели на нашия сайт. Фобия, която мрази всичко, свързано с която и да било страна и народ, не може да се приеме за интелигентност. Каквито и вредни за българската история да е имало във връзка с руската имперска политика, в историята на всяка страна могат да се намерят владетели, които са вършили тиранични неща. Родолюбие не значи да мразиш другите, както за съжаление не само вие смятате. А ако някой не мисли като вас по някакъв въпрос, можете да му напишете разбира се, че според вас той не е прав или, че не мислите като него, но не и да го обиждате.
Викторе, ти май си руснак. Или поне русофил, което е пак същото. Даже много по-лошо.
Руснаците до средата на 16 век не са имали цар, т.е. 7 века след българите. Дотогава са имали хагани, васални на Златната орда.
Петър Първи е бил по-кървав от Николай Кървавия.
Николай II руснаците го мразят, защото са с болшевишки чипове и защото са го били през войната, особено българите. Българите би трябвало да го мразят, защото нападна България. Но не го мразят, а съжаляват, понеже разгромиха позорно руските интервенти, а на 3 март 1918 г. Русия капитулира в Брест-Литовск вкл. и пред Царство България, с което донесе свободата на Украйна, Полша, Белорусия, Литва, Латвия, Естония, Финландия и т.н.
Симеон II си е Цар на Българите, всепризнат от Св. Синоди на целия православен свят за единствения миропомазан Цар на света, признават го и другите вероизповедания.
Обединителната роля на Цар Борис III Обединител е всепризната и „не могат да го приемат” само националните предатели – руските болшевишки агенти и убийци на българския народ.
Азиатският гном може да бъда „много по-царствен от Борис” само за отровени русофилски кретени.
Надявам се, че отговорих изчерпателно на простотиите ти!
Моето виждане на монархията, като институция се е формирало не само от соц реализма, но и от класици, като Дюма и Дойл. Изключително много ме впечетлява и отношението на руснаците към своите царе. Те са неотделима част от руската история, култура и народопсихология. Най- ярко в съзнанието ми се е запечатала сцената на Атос, който се отрича от лоялността си към краля на Франция, след като последният съблазнява годеницата на сина му. Там той казва, че е велика монархията, а монарха може да бъде ничтожен и слаб. Той казва, че вярва в монархията, и ще я защитава с живота си, но не може да служи на Краля ако в него не намира въплътени идеалите на системата.
Нека не поставяме знак за равенство между системата и монарха. Нека не поставяме и знак за равенство между един и друг монарх, защото ако руснаците обожават Петър Велики то те не могат да понясят Николай Кървавий.
На първо място нека не правим паралел между Симеон и Борис. Нека оценяваме Борис за него си и за това, което у него е царственно. Интелигентни хора си имаме и без него. Начетени също дал господ. Писатели български бол. Имаме си и много такива стремящи се да получат имоти на предците си и ги познаваме много добре.
Засега не виждам в описаните качества нищо царственно. Даже и желанието да бъдеш министър председател на страна на която си всъщност цар е признак на слабост и конформизъм.
Обединителна роля Борис също няма защото прекалено много хора в България не приемат нито личността му, нито монархията, като институция и бих казал още повече. Поведението на монарха след завръщането му в България в никой случай не подобрява отношението ми към монархията, като институция. Аз не виждам благороден и царствен монарх отъждествяващ се със страната си и готов да умре за нея. Путин е много по царствен от Борис.
Ако Борис иска да пише, да пише, ако си иска имотиде да се съди, но според мен от него монарх не става подари факта, че той е слаба личност. Това е и трагедията на монархията по целия свят.