Павел Серафимов, Sparotok.blogspot.nl
.
Един от най-красивите, а и уникални български обичаи е сурвакарството. То е познато във всички краища на страната ни. Регионалните разлики показват, че се касае за една много стара традиция, която се е развивала дълго време и вследствие на това са се появили нови елементи. Както млади момчета, така и ергени обикалят домовете на близки и познати. Държейки украсени дрянови пръчки (тояги), сурвакарите отправят пожелания за щедър урожай, богатство, здраве и късмет.
Едва ли има някой, който да не е чувал благословията: “Сурва, сурва година, весела година, златен клас на нива, червена ябълка в градина, едър клас на нива, пълна къща със коприна, голям грозд на лоза, живи-здрави догодина, догодина до амина!”…
На сурвакарите се отблагодарява с кравайчета, хляб, сушени плодове, а дори и с пари. Бил съм сурвакарче много пъти и винаги съм се чудел какво означава думата сурва? Питал съм различни хора, а те отговаряха: „Ами, така се казва, така са ни учили и нас. Сурва е за здраве, за късмет, за берекет…“
Особената дума не ми даваше покой дълго време, но попадайки на сведения за боговете на траките, изведнъж всичко стана ясно. В древността дедите ни са почитали слънцето. Гръцкият летописец Софокъл свидетелства, че не кой да е, а небесното светило е върховният бог на конелюбивите траки.
Те са го наричали с различни имена. Някои от тях са Сурегет, Сургаст, Суротер, Сура. Подобно божествено име Сурия–слънце срещаме в езика на старите арийци, които покоряват Индия в дълбока древност. В предишната си работа споменах, че войнстрените бойци – колесничари повлияли индийците културно и езиково, са от тракийски произход. Това е причината край Ганг и Хималаите да се почитат богове с тракийски имена.
http://sparotok.blogspot.nl/2014/12/blog-post_27.html
Друг теоним, подобен на Сурия, Сурегет и др., е Гетосур. Според Херодот това е името на бога на светлината при скитите. Днес те са класифицирани като ирански народ, макар че нито бащата на историята, нито Страбон, Плиний или Ариан, ги е определял като хора, делящи един произход с персите. Дори напротив, неколкократно скитите са отъждествявани с траките. Това се прави от Стефан Византийски, Дион Касий и др.
Доста по-рано Тукидид отбелязва, че северните траки – гетите не се различават по бит и въоръжение от скитите, бивайки хипотоксоти (конни стрелци). Съществени прилики между траки и скити намираме също в погребални обреди, обичаи, култура.
Спокойно може да се каже, че скитите са просто северни траки. Имайки предвид това не е никак чудно, че едни автори наричат дедите ни траки, а други използват определението скити. Пишейки за вярата и обичаите на старите българи, Теофилакт Охридски казва, че българите поради скитското си суеверие почитали слънцето, луната и звездите, принасяли в жертва и кучета (жертвите на тракийската богиня Зеринтия са кучета).
Обърнете внимание – Теофилакт не казва изобщо, че дедите ни са монотеисти, не казва, че почитат Тангра, а говори за култ към слънце, луна, звезди и особени обреди, свързани с жертване на кучета (както е и при траките). Теофилакт нарича старите българи скити, а от Херодот знаем, че богът на слънцето при скитите носи името Гетосур.
Гетосур означава славното слънце. Частицата гет е сродна на тракийския етноним гети – славни, прославени; обяснение получаваме и от арийските думи гаяте – прославям с песен, гиита – песен*. Елементът сур означава сияние, светлина, слънце.
Защо жителите на земите на юг от Дунава са казвали на слънцето Сурегет, а роднините им на север от красивата ни река са ползвали името Гетосур, не мога да отговоря. Във всеки случай значението е едно и също – славното слънце.
В далечното минало думата сур(а) е имала значение слънце, светлина, сияние, блясък. От Сур(а) –слънце идва и нашата дума Сурва. Нейна сродна дума е българското прилагателно сур. То има значение бял, белезникъв, светъл.
Казвайки сурва, дечицата всъщност произнасят едно от имената най-почитаното тракийско божество. То е документирано като Σουρα, но е възможно истинското му звучене да е било сурва, или както е в някои наши диалекти суруа. За стар български бог Сурица се говори във Веда Словена. За древно наше божество Сура споменава Г. Раковски, като свързва името му с обичая сурвакане. Според Раковски Сура е бог на човешкото щастие. Само преди около сто и петдесет години все още се е знаело кой е бог Сура. С течение на времето, под въздействие на чужди влияния и доктрини, това древно знание е загубено. Днес генетичната ни памет и будният ни инстинкт ни карат да продължаваме традицията на дедите ни, макар да сме позабравили корените й.
Несъмнено празника Сурва, или както се нарича в определени региони Сурваки, е много древен и е ехо на почитта на дедите ни траките към слънцето. Без него няма топлина, няма здраве, няма живот. Напълно естествено е, че предците ни са му се кланяли. В по-късни времена се получава така, че основните добродетели на християнството, а именно любов към хората, честност, доброта и почтеност, са и качества на бога на слънцето. Това е довело до бързия синтез на двете религии, който явно е доста успешен, иначе нямаше да може да просъществува в хармония толкова дълго време.
За мен няма никакво съмнение, че ние сме потомци на древен балкански народ. Във вените ни тече кръвта на хора, които още в далечното минало са избрали пътя на доброто. Предците ни са тръгнали от примитивното, преминали са през много изпитания и в крайна сметка са се превърнали в носители на светлината. Такива са били векове наред, това е и най-важната част от наследството, което те са ни оставили. Цялото ни народно творчество е пропито с упорит стремеж към позитивното, преклонение към почтеното и възхвала на праведното. Българските песни, обичаи, обреди и предания са отражение на духовния свят на дедите ни.
Хубаво е да помним, че сме потомци на народ, който е наричан в миналото най-праведен и честен. Хубаво е да вървим и по стъпките на предците ни. Те са оцелели не само заради физическите си качества, но и благодарение на многото си добродетели. Именно духовността пази народността.
Весело посрещане на Новата година и дано ви посетят сурвакари! 🙂
Използвана литература:
1. Д. Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010;
2. D. Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;
3. Д. Маринов, История на Българската Литература, Проектория, София, 2012;
4. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;
5. Thucidydes, The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1972;
6. Stephany Byzantii, Etnicorum quae supersunt, Impensis G.Reimieri, Berolini, MDCCCXLIX;
* Арийският глагол гаяте – пея, прославям с песен се е развил в българските гудети, гонсти – свиря, пея. Това обяснява защо херодотовите гети са познати около хиляда години по-късно и като готи, гути.
