Из книгата на Таня Мангалакова „Нашенци в Македония“, издадена през 2010 г. Г-жа Мангалакова е журналист и изследовател на етнически и езикови идентичности на Балканите. Разказът, публикуван тук, е за торбешкото село Цветово в Р. Македония.
Пътувам към село Цветово, Торбешия, община Студеничани, по време на Рамазана през горещ августовски следобед на 2010 година. Селото е само на 30 км от Скопие, но през лятото няма директен автобус, нито “комби” (маршрутка), затова вземам такси. Пътят минава през Драчевица, после през Студеничани, което се оказва добре уредено село, прилича на вилна зона. Започваме да се катерим змиевидно 6.7 км в планината и след половин час стигаме до Цветово – малко село с каменни и плетени къщи, кацнало на 900 метра надморска височина. По целия път няма жива душа, а преди селото виждаме деца да берат боровинки, отстрани са се надвесили малини и къпини. Из селото се срещат планински коне, натоварени със сено, златист тютюн съхне и украсява като бижу фасадите. По улиците не се виждат жени, повечето са по къщите и нижат тютюн.
В днешно време в Цветово постоянно живеят 800 души, заедно с изселените в Скопие жителите са общо 1200 души. Селото се слави с вкусните ягоди, които отглеждат цветовци. Местните гледат хайвани, около 500 овце и 300 крави пасат из планината Караджица. Мнозина мъже се препитават в Скопие, предимно с тежък физически труд.
Тръгнах към Цветово с податките отпреди повече от един век на етнографа Васил Кънчов, когато тук имало 450 българи мохамедани, а също така да намеря къщата и роднините на Ирфан от Бурса. Какви хора живеят днес в Цветово?
От джамията в центъра на Цветово излиза група от около двадесетина мъже, тъкмо е свършил обедният “намаз” (молитва в исляма). Сред тях се откроява ходжата Сюлейман Бектеш, 40-годишен. Представям се коя съм и обяснявам целта на моето посещение в селото, проучване на торбешите. Ходжата напористо взе да обяснява, че в Цветово живеят турци. Изглежда авторитарен, тонът му не търпи възражение. Мъжете от групата очевидно не искат да скършат хатъра му, но все пак двама дядовци, които също излязоха от джамията, плахо казват нещо съвсем друго. Като торбеш се определя възрастен селянин, като подчертава, че не знае турски език, майчиният му език е македонски. “Ние сме торбеши, македонци”, обяснява дядо Асан, който носи бяла капа и е хаджия. Друг мъж се самоопределя като турчин, но когато го попитах дали не е торбеш, той се учуди: “Торбеш съм, не е ли едно и също?”. Дядо Рамадан, 85-годишен, е категоричен: “Тук сме мюсюлмани, не говорим турски, говорим македонски. Така ни викат торбеши, македонци сме. На сватбите пеем македонски песни. Турци има само в Турция.”
Ходжата Сюлейман е неумолим, че всички в Цветово са турци. В разгара на Рамазана всички местни мюсюлмани постят, но аз съм гостенка на селото и ходжата ме кани на кафе. Къде другаде, ако не в местната “чайджилница”, която се оказва кокетно заведение с панорамен поглед към девствената природа. Табела с името на селото има само на “чайджилницата”.
Ходжата Сюлейман с гордост подчертава, че дядо му е бил 20 години кмет, а също и османски войник в Сана, Йемен, три години в „Топкапъ” сарай.
“Турско кафе в турско село ще те черпим”, настоява на своето ходжата и обяснява идентичността на местните хора: “Това не са торбеши, а „тюрк баш”, глава на турците, чисти турци, ама са го изкривили на торбеш, после го преправили на “дорт беш” (четири – пет на турски, бел. авт.). Това се изкриви от 1912, тук дойде България, Сърбия, Югославия, Тито, комунизъм. Много работи се измениха нарочно.”
Ходжата е учил средно училище „Иса бег медресе” в Кондово. Той не е съгласен с названието Торбешия: „На картата пише Торбешия, ние сме мюсюлмани, в течение на времето още от времето на османлиите хората тук са говорили на турски, после са асимилирани и затова днес сме изгубили турския език, говорим македонски. Затова на картата още от времето на комунизма и сега в новата македонска държава е записано Торбешия. Всъщност това е Каршияка, населена с турско и албанско население. Не ни дават да учим на турски език, асимилират ни. В селото в училището се учи на македонски език, децата учат турски в Скопие, пътуват от Батинци с “комби”.
На свой ред аз обяснявам, че преди повече от 100 години Цветово е описано от българския етнограф Васил Кънчов като село, населено с българи мохамедани. Тогава не е имало македонци. Ходжата не отстъпва: “Не са българи, а турци. Нашето село е на 480 – 500 години, датира още от османския период, то е турско село, но в течението на времето са го асимилирали комунистите. Не са давали да се говори на турски, в училище са наложили да се учи на македонски, български, сръбски, като са били България и Сърбия… Българи има в източния дял на Македония – Струмица, Виница, Делчево. Тук не сме македонци мюсюлмани, ние сме турци мюсюлмани, 500 години в статистиката сме записани като турци.”
Ходжата разказва, че цветовци правят сватбите си със зурни, тъпани, дайрета, повечето песни, които се пеят, са на турски и албански, има и на македонски, напоследък най-вече “жива свирка”. В традиционната сватбарска носия жените носят шамия, сега слагат капа. Мъже и жени стоят башка, веселието трае три дни и струва към 8 – 10 хил. евро. Изселниците в Турция живеят най-вече в Бурса, Истанбул, Измир. В селото няма “корзо” (стъргало), нито интернет, “чайджилницата”, запазена мъжка територия, е местния форум.
Според ходжата има две предания за хората, които са се заселили в Цветово: “едното е, че са дошли преди много векове от Коня, Турция, преди Османската империя, второто е на македонската държава, че са дошли от граничните зони с Албания, от Дебър, Река, р. Радика.”
Албанските села в околината са: Студеничани, Морани, Батинци, Батишка река, Църн връх.
Таксиметровият шьофьор албанец (Хайрула Билали) наблюдава с любопитство разговорите ми с хората в Цветово. Той има съвсем друга версия за това какви хора са се заселили тук. Според него в Цветово са дошли албанци от Реканския дял, Дебърско, до границата с Албания: “Тези албанци са дошли от други краища, бягайки по планините, за да не приемат исляма. В този дял е имало много албанци католици и православни. Те са бягали от исляма, и са дошли по тези места, но тук са ислямизирани. Ние сме били католици, например в моята фамилия ислямът е от 200 години.”
Братът на ходжата също настоява, че в Цветово живеят турци. Някои местни жени знаят турски, други – не. Всички млади хора говорят турски език, ходят на курсове.“Преди 3 – 4 години поискахме да учим турски език, но властите не ни дадоха. Тази година сме готови да бойкотираме училището, няма да пуснем децата в училище, докато не ни позволят да учим на турски. Албанците по този начин успяха много. Турците в Център Жупа (Дебърско – бел. авт.) успяха да си извоюват образование на турски, при нас протакат и бавят работата.”
Децата от първи до осми клас учат в местното селско училище, продължават горните класове в Драчево и Скопие. Трима души за завършили верско училище в Турция, сега следват в Тетовския държавен университет.
Ходжата обяснява, че на изборите местните гласуват главно за турската партия и за албанските партии, слабо за македонски партии. Понеже турските партии са малки, имат само един депутат в парламента, нямат сила да въздействат и всичко зависи от Тетово, където са албанските партии.
Посочват ми къщата на Ирфан от Бурса, кацнала на един склон – бедна, схлупена и занемарено. Комшиите изобщо не го познават, неохотно посрещат моите въпроси. Съседка от съседната къща обяснява: “Ние сме турци, но говорим македонски, не знаем турски”, после се шмугва в дома си. Излиза мъж, далечен роднина по майчина линия на Ирфан, обяснява, че не поддържа никакви контакти с него.
Докато снимам из селото, ходжата не се отлепя нито за миг от мен. На изпроводяк машинално му подавам ръка за довиждане, ала той се дърпа като опарен: „Извинете, но не е прието да ви докосвам, защото сте жена”. По пътя към Скопие, таксиметровият шофьор не можеше да се начуди на поведението на ходжата: „Как е възможно да се държи така към жена? В Корана пише, че към жената трябва да се изрази почит, уважение, а той дори не поиска да се ръкува?! Този ходжа нарочно държи хората под своя контрол, изолира ги и спира напредъка. Според исляма истинският мюсюлманин почита жената, уважава я, а ходжата отказа да се ръкува с теб.”
Шофьорът албанец от Скопие продължаваше да настоява, че това население са „стари албанци”, даже ходжата му споделил, че наистина са албанци, приели исляма, но нарочно поддържа версията, че са турци, защото има личен интерес да го прави. Развълнуван от пътуването до Цветово, моят спътник албанец започна да разсъждава геополитически: “Тези хора и те самите не знаят какви са – албанци, турци, македонци или българи. В Македония само ние, албанците, знаем какви сме. В Македония албанците сме фактор, но македонците искат да ни държат по-ниско от тях. Ако не влезе в НАТО и ЕС, Македония ще се разпадне, етническите граници вече са определени. Македония е като Косовария. В Косово има косовари, но те всъщност са албанци, в Македония има македонци, а всъщност това са българи.”
