„Надеждата не гасне,
догдето е молитва истинна!”
Щукам се безгламово по един уличен калдъръм в тихо балканско селце, дето така и не вдянах как се казва. Ама то и цел в разходката сякаш нямах. След като ме изхвърлиха от междуградския автобус, някъде по средата на пътя, за „недоплатен” билет, сякаш се озовах в някаква пустота и всичко се стопи от мен. Един безлумен безхаберник – студент първокурсник, филолог. Ни мисли, ни усмивки, ни чувства, ни дори сълза, па макар и кървава. То душата ми сякаш изчезна, но…
И аха – Надежда! Един чуден възрожденски храм издига снага сред дворната крепостна ограда и над Османските закони за „вяра под земята”. А наоколо прегърбени бабешки къщурки с превити, но не от труд, тиклени покриви като дядови гръбнаци, придаваха на тази църква изключително мъдра величественост и ролята на Отца сред дечицата си.
Ще вляза вътре. Ще запаля свещ. Ще се помоля пред иконата на Христос Спасителя, а свещеникът ще даде отговор на лутащите ми се въпроси. Бог ще ми върне Душата. Пустотата ще залезе.
И точно преди заник хлопам на дворните порти с едно желязо, намерено на земята. Все едно съм глас към клепало, а храмът е самото клепало.
– Защо тропаш, момче? – прекъсва ме тих, сякаш посребрен, древен глас зад гърба ми.
Обръщам се бавно и съзирам туй, що си представях. Светлоликият старец имаше същия вид, както и гласът. Избелялото с годините расо по-скоро му тежеше и го попрегърбваше, а шарената торбичка под мишката му сякаш бе пълна с мъдрост, защото от нея надничаха няколко извехтели с вековете книги и един свитък.
– Защо тропаш? Виж тази прежълтяла бележчица, с големите черни букви по нея, дето е намушена в ръждивия пирон на портата!
– Вярата е в обедна почивка! – зачетох бавно на глас, а в пустотата на моментната ми вселена изведнъж ме трясна такова учудване, сякаш огромна канара, аха, да се стовари върху ми. Но буйното негодувание на душата така изригна, че ме запази от тази гибел и ме живна към същността човешка. Преди да бълна каквото и да било, кокалестата старческа ръка на свещеника ме хвана за рамото и сякаш мъдро ме предпази от греха „Не съди!”
– Как се казваш, отче? – кимащ одобрително с глава за туй, че съм го разбрал, плахо запитах, искайки да му благодаря, а той кротко изрече:
– Сисой!
– А-а-а! Този на Елин Пелин?
– Не, чедо! Онзи е къде-къде по-стар и по-мъдър от мене. Кога-кога нявга е живял! Отишло си е туй време – замечтано отвърна ми той. – Аз съм само помагач на хората от селото и извън него им служа в беден параклис. Този славен тук храм го затворили преди около век, след като дедите ни изгонили османлиите. Преди време един омърлушен селянин тури таз бележчица, за да се знае от случайни минувачи. А ти не скърби! Винаги иде друго утро след нощта. Когато хората спрем да казваме на служителите Божии Отци, защото Отца ни е само един, тогаз и вярата ще прекрати почивката си. Но виждам – млад си, търсещ си, имаш чиста душа и детски сълзи. Ела с мен в параклиса да споделим един на друг тъгите си, пък ще ни поолекне! Ето ти кърпа да изтриеш зачервеното ти, от искрени очни струйки, лице! Вторият, с толкоз светла душа си, който Христос ми праща и вярата ми продължава да се разгаря от мъждукащата, в малката ми старческа душица, свещ.
Па, говорейки ми туй, той ме бе прегърнал с ангелска топлина и вървяхме по разширяващата се към безкрая пътека.
Мислех, че сме вървели до безкрая на света, разделени един от друг, в пълно мълчание, а параклисът, който бе само на една крачка баир, ни чакаше с открехната врата. И още когато ми се проясни какво има в тази малка-малка духовна обител, усетих, че свещеникът още ме държи през рамото и още ми слови. А аз, за кой ли път през живота си, отново бях в безмислието на мислите си. Един океан от пустота. Тогаз видях, че той ме подканяше вече с ръка да прекрача прага. Влязох след него и седнахме лице в лице на две трикраки столчета. В полумрака, поддържан само от пробягваща слънчева светлина и мъждукаща, но неизгасваща свещ, отново започнах да чувам свещеника:
– Хайде, чедо, сподели ми болката си!
– Какво да ти кажа, дядо Сисой, от мен нищо не става. Аз съм най-ненужният човек, роден в този свят. Не зная кога е било, но някъде след раждането ми, майка ми се уплашила като ме видяла и починала. Втората ми майка пък ни напусна и не можах да помогна на баща ми да не остане сам. Където и да се присъединя към някоя приятелска група, всички се скарват и се разотиват, след като се обиждат постоянно един друг. Какво значение има, че нощем плача и се моля пред иконата на Христа да събере всички, които вече се гледат на кръв? Че кой чува молитвата на най-лошия човек в света, за да помогне на другите? Аз съм най-вредният в този свят!
– Спри, чедо! Сложи лявата си ръка върху най-древната Библия на света! – и аз я поставих върху книгата, която той извади от торбичката.
А дядо Сисой сложи своята ръка върху моята и изрече, гледайки ме с поглед, който сякаш бе благодат от Христа:
– Простено е тебе, чедо! Тоз велик грях вече ти е простен! Няма го! – и тогаз свещта изгасна, та разбрах с душата си – наистина ми е простено.
– А ти, дядо Сисой, ще ми кажеш ли нещо, за да ти олекне?
– Ще ти кажа, чедо, но кой мен ще прости, едва ли някой би рекал. Добре, че още вярвам в Господа наш и не ми е нужно духовник да ме опрощава. Речено пред тебе, то ще бъде чуто и от Отца ни. Преди доста-доста години идваше един свещеник, за да отключи храма в село и той да отвори врати за всички хора. Аз бях колкото теб, но ни бях учил, ни бях чел. Сал едно магаренце си имах. И качен връз него, следвах тоз свещеник по друма, оти некак арен он ми се чинеше. А он спъ́на се у един камен и падна, па си и гла́вата стро́ши. Яз седнах до него, ала не видех оти си е разбил гла́вата и умира чилякът. Марко ми реве, да ми каже, а язе си чоплим слънчоглед в тре́вата и му думам на свещеника: „Айде бре, отче, стига си се молил с очи в прахта! Е-е-е-ей, що сакаш да излъжеш Бога дека му се молиш? Немойш го излъга! Ай ставай! Цел час веке те чакам и киризом как земята я целу́ваш.” Велех му, велех, па накрая не се стърпех и го награбих за расото да го вдигна. А он умрел! Тогаз си викам: „Що чиних? А-а-ай, главанак такъв, загубен!“ – и си ритам крака в тоя камен. Ама не можеше веке челякът се върне. И го закопах гол край друма пусти. И му пях няква песен за опрощение, дето аз си измислу́вах. Налʹ съм си сирак и скитник по таз зе́мя. Що ли знах и аз от той жи́вот?! Па си му надянах расото и дойдох у село и велям на ората: ”Язе съм вашиут свещеник. Ке го отворум храма.” Тогаз бъркам в дисагите и изтръпна́х. И ключа съм го погребал, а гроб не мой се разкопава. Леле мале, то стана един калабалък! Та добавих на заигра́лите оро веке селяни: ”А-а-а, не и́грайте йоще! Има време до отварянето. Се́га не може.”
Гледах го с ококорени до уплаха очи и го питам учуден:
– Дядо Сисой, как си се научил да бъдеш свещеник и Библията да четеш и да разбираш? Туй е сложно нещо. Аз съм още в Университета, а се чувствам вечно като едно малко патенце по средата на безкрайна локва, което шляпа ли, шляпа с краченца, за да излезе на сухо, а толкоз е малко, че още и очи не може да отвори.
– Не всичко е така, както изглежда пред очите ти, чедо. Едно виждаме, понякога друго или същото чувстваме, но Духовната ни или Божията истина е съвсем друга. Тогаз отидох при монасите от манастира. Те, но най-вече дядо Игнатий – владиката, ме научиха на всичко. Не само свързаното с Бога, но дори как се сади́ фиданка. А там монасите са свети хора на душата. Пред манастира им има една верига. Появила се е в деня кога Христа е възкръснал. Странен ритуал пазеха няколкото старци в манастира, наричан от людето „Пока́янето”, а носещ името „Свети Петър”.
Идваха хора от где ли не! Та един с подагра, друг с пъпка на рамото, с развалено зрение и… Кой усетише някаква болежка, взимаше дар от сърце и след ден два хлопваше на манастирските двери. Сам оставаше дара пред иконата на Богородица в малката църква на манастира и в мрака, пропукван бегло от няколкото му свещи, запалени за здраве на близки и далечни, поставяше веригата на гърба си. Отде се бе взело туй желязо никой не знаеше, но и никой не питаше. Котва на кораб нямаше да успее да го повлече след себе си, ако трябваше да бъде спусната в морето. И когато хората поставяха тази верига връз гърба си, от нейде се промушваше в техния мрак някой монах и с думите: ”Покай се, чедо!” отприщваше бълвано шепнене от разкаяния и признания – планинища грехове. Има и друго. Който се молеше за опрощение на чужди грехове и за спасение на хора и на човечеството, не бе нужно да носи дар и да ходи пред иконата. Той направо, ако можеше, заставаше пред веригата, за да я вдигне. Премяташе я на гърба си. Почва да тегли и се моли за туй, що иска от Господ. Така и никой не успя да я вдигне, ала падаше пребит под тежестта и́. След туй старците го изтегляха, а горкият човечец се побъркваше.В манастира лекуваха по няколко месеца хората, докато не ги излекуват и те си тръгнат. И пак идваха още хора, защото знаеха – който вдигне веригата и я тегли на гърба си с искрено изричана на глас молитва, Божият дух слиза върху му и веднага е излекуван, защото сам Господът тегли веригата.
– Къде е манастирчето, дядо?
– Не ти ли казах?! Горе на съседния баир. На две крачки разстояние.
И изкочих от параклиса, и гледам към баира, а камбанарията на манастира се вижда. Вижда се и църквата. Вижда се целият манастир. Докато гледах какво се вижда, вече бях хукнал натам. Крачка ли бе, две ли?! Дъх разстояние ли, два ли, но уж бях пред параклиса, а вече стоях изправен пред веригата. Дядо Сисой тичаше запъхтян след мен и нещо подвикваше от далечината:
– Недей, чедо, недей! Тежка е, тежка!- но вече малко по малко думите му започваха да изчезват в безкрая на душата, която носеше планината. Награбих с двете си ръце едно звено и преметнах цялата верига връз гърба си, без дори да клекна. Толкоз енергия едва ли някога е имало в мен и не зная отгде се взе. Дори започнах да пея нещо, но…
* * *
– Ех, дядо игумене, още не знам името на тоз младеж. Нямах сили да го настигна, па и с магаренцето си да бях, пак не бих го стигнал. Като вятър изфуча от параклисчето!
– Отче Сисой, не съм виждал таквоз чудо! Как я прехвърли таз верига връз гърба си. Мили Боже, благодаря ти, че отново ми показа, как Духът ти е още сред нас! И знаеше молитвата на Оптинските старци! Отде я бе чувал?! Не помня, Сисое, таквоз чудо.
– Дядо Игнатие, позволи ми и аз да я изрека, че душата ми сякаш плаче да се обърне с нея към Господа наш! – и започна с вдигнати към тавана очи, да слови таз молитва:
„Господи, дай ми да посрещна с душевно спокойствие всичко, което ще ми донесе настъпващият ден.
Дай ми да се предам на Твоята свята воля. Всеки час през този ден във всичко ме упъти и подкрепи. Каквито и известия да получа през деня, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с твърдото убеждение, че във всичко е Твоята свята воля.
Във всички мои думи и дела ръководи моите мисли и чувства. Във всички непредвидени случаи не ми давай да забравя, че всичко е изпратено и от Теб. Научи ме да постъпвам открито и разумно със всеки от семейството ми, без да смущавам и огорчавам някого.
Господи, дай ми сила да изтърпя умората на настъпващия ден и на всички събития през деня. Ръководи волята ми и ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя, да прощавам и да обичам! Амин!“
– Чудо, чудо, чудо! След туй се обърна и към Господа от себе си, да опрости греховете и на приятел, и на враг. Спомняш ли си с кои думи поиска това, отче Сисое?
– Помня, дядо Игнатие, помня! – поклати усмихнато унесен глава свещеникът от параклиса. – „Лесно е да обичате ближния, но обичайте и врага си! И с тез думи си ни учил, Христе! Затуй и аз те моля, опрости всичко и на приятел, и на враг! Ако е против волята ти, то стовари всички грехове върху ми, но опрости света! АМИН!” Повторих и двете му молитви, па нека Господ стовари всички грехове връз мен, дядо Игнатие, ала да избави тази чиста и блага душа! Така и не разбрах ни кой е, ни отгде е този младеж. Не го попитах. Ах, Господи, върни живинката му, отвори очите му и го остави при нас! Трети ден вече го чакаме да се съвземе и все тази случка си повтаряме, ал този младеж ни в твоя свят е Господи, ни в нашия. Върни ни го, че хората се още нуждаем от такива люде! Амин!
– Отче Сисое, вярно ли съм чул, че селяните във вашето село решили да го продадат за хиляда лева, та който дойде, да отвори черквата? Защото мъка ми мъчи душата! Ако е вярно, нямаме хиляда лева в манастира.
– Вярно е, дядо Игнатие, вярно е! – заклати тъжно глава дядо Сисой. – За жалост и аз нямам ни лев в джоба си. А имам и грях пред Бога, че още не съм отворил тази черква.
Игуменът пък му се усмихна гальовно, като на чедо. Стисна едната му ръка в шепите си и му рече:
– Нямаш грях, отче! Още първият ден се изповяда и ти го опростих чрез Отца ни. Тогаз и Той се спусна над теб, та целият храм проблесна.
Зяпах ги, легнал в нещо странно, и слушах този им разговор от известно време, докато след думите на дядо игумен не се сдържах и махнах влажната кърпа, сложена от някой на главата ми, па ги попитах:
– Кой е този младеж?
– Не помниш ли, чедо? – скочиха и двамата озарени от щастие и застанаха над мен, па дядо Сисой дори ме и целуна.
– Ами вие всичко разказахте, ама не казахте името на младежа. Какво да помня? Когато бяхме с дядо Сисой в параклиса нали заспах? Туй помня.
Те се спогледаха учудени до обърканост, а аз си продължих, но вече позапален от вътрешен копнеж и живнала мисъл:
– Вярно ли е, че го продават селото с храма за хиляда лева?
– Вярно е – отвърна дядо Сисой.
– Дядо Игнатий, имате ли телефон?
– Ей го. До теб е, дето сме те сложили легнал.
Понечих да ставам към телефона, а с гръб към тях им казвам:
– Ама в тоз манастир едни легла имате, като ковчези!
Избутах едни изпадали, откъде ли, цветя връз мен. Измъкнах се от туй легло като корито и се обадих на жена ми в града:
– Донеси ми хиляда лева от семейния влог в село… Не, не! В манастира „Покаянето”, детʹ му викат „Свети Петър”. В Средногорието. Питай Ицо и Ирина от мойта група в университета. Те даже ще те докарат с кола за по-бързо. Другите петстотин лева от влога остави за сина ни. Радвай се, че имаме толкоз много пари!
И затворих. Погледнах двамата свещеници и се обърнах първо към игумена:
– Дядо Игнатий, жена ми ще дойде тук с парите. Доведи я в село! Ние с дядо Сисой ще чакаме там. – И хванах благия старец за ръката, па тръгнахме към хората.
– Сега ще мога ли да отворя храма?
– Нали за това селяните продават всичко? Най-вече, за да бъде отворена черквата.
Какво сме говорили по пътечката до мегдана не помня, но помня как стояхме пред дверите. Зад нас се бяха събрали хората. Дядо Игнатий вече бе пристигнал с жена ми и приятелите. Парите бяха дадени на селяните, а дядо Сисой ме попита:
– Какво ще правиш сега с къщите, чедо?
– Не ми трябват къщи! Те са си на хората. Ние си отиваме, но махнете тези двери завинаги! И дворните, и на храма! Христос е проповядвал сред хората, а не в затворени черкви, само за избрани. – И се прегърнахме с новия ми приятел, отец Сисой, за довиждане. – И, благодаря, дядо, че ми опрости онзи велик грях, който ме мъчеше! А! Щях да забравя. Може ли да взема тази бележка?
– Че вземи я! Твоя е! Хвърли я! Защо ти е?
– Ще я сложа в джоба, за да ми спомня колко грехове имам още да изповядам пред Господа и да потърся опрощение. Май са по-малки от онзи, но все пак…
И вървяхме към колата на приятелите, а и те, и жена ми ме прегръщаха щастливи, както и аз тях, че след седем дни от моето изчезване пак съм жив. Аз пък се провикнах към селяните, че бях забравил да се простя с тях:
– До скоро, хора! Бог във вас! Амин!
Вместо отговор, от тях се чуваше как дверите падат в прахта и вярата имаше вече отворени врати.
Идеше след време новата зора.
Танас Динов*
Кръстовден, 2014 г.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Псевдоним на писателя и изследователя Константин Каменов
