Иван Николов, председател на КИЦ „Босилеград“
.
Гледам сеира на някои наши позагладнели човечета, чиято най-голяма мечта е около Благовест (Благовещение, Благовец – б.р.) да отидат на печалба в Белград. Като се върнат на Петровден, вече гледат отвисоко и говорят на сръбски с майка си и баща си. Щом мине коситбата, взимат теслите и отново се връщат за Белград. На Митровден пак се прибират и през зимата вече са „прави сърби“: пеят четнически песни, разправят за Сърбия, за Милошевич, Шешель, Вучич, Цеца Величкович, Русия, Косово, за САЩ, за Клинтън, за Обама, за Мадлин Олбрайт, за Европейски съюз, Евразийски съюз, за шопи, за торлаци – сякаш са били пет години в Сорбоната, а не пет месеца по покривите и мазетата в Калугерица или Борча. Около Коледа вече са пропили припечеленото и до следващия Благовест гледат от кого да вземат пари на заем „до петък“ за цигари и някоя бира.
После изпращат братовчедите им така по-отдалече да се разпитат в КИЦ-а какви документи им трябват за „бугарски пасош“ и почват да се ровят по тавани и мазета да намерят я военна книжка на баща им, я някоя стара лична карта на починалите си баби и деди, я кръщелно, я венчално от Българската Екзархия да докажат българския си произход! Щом се докопат до „бугарскио пасош“, отиват на Запад, да метат, да чистят, да боядисват с надеждата да съберат някое евро да си купят някоя западна кола втора употреба. И това е върхът на житейските им постижения…
Другата крайност е коренно различна. Деца на наши преселници, родени и израснали в големите градове на бившите югорепублики по време на гражданската война в Югославия. Обикновено имат добро образование. Еманципирани са. С малко изключения, обикновено не знаят или малко знаят български език, но пазят спомени за българския си произход. Средата ги е маркирала като „българи“ и ги държи на дистанция. Те тръгват да преоткриват идентичността си. Българското гражданство е само час от тази идентичност. Българската лична карта и паспортът е средство, с което искат да докажат на себе си и другите, че наистина са българи и европейски граждани. Понякога даже и не отиват на Запад. Това, което ми е направило впечатление, е яростната борба, която водят да докажат българският си произход, защото родителите им в годините на „братството и единството“ са унищожили всички документи. Но децата им са ги надраснали в това отношение. Те търсят корените си даже в краеведски изследвания, в архиви, надгробни паметници.
Бил съм свидетел на изключително трогателни лични истории. Една млада жена, специалист по микробиология, живееща в Белград, искаше да докаже българския си произход по баба си по майчина линия от Цариброд с генетични изследвания! Те тръгват да откриват България като природа, като история, като култура, като туристическа дестинация и са възхитени от нея. Гледната точка, от която те гледат на България, е изчистена от битовизмите и злободневието. Надяват се децата им да учат и да живеят в България. Те просто се отнасят с уважение и гордост към българския си произход, без да влагат никакви користни цели в това. Тяхната българщината е може би отговор и съпротива срещу шовинизма, на който са били подложени.
