Христо Буцев, в. „Култура“
.
Изключително странна беше гледката на хванатите за ръце и пристъпващи бавно по парижките улици петдесетина държавни и правителствени ръководители, които участваха в демонстрацията в неделя. Милиони хора се бяха излели по улиците на Франция, за да кажат „не” на тероризма и на опитите за етнически и верски разделения във френското общество. Вълнението на света, станал свидетел чрез медиите на марша на цял един народ, слял се във възмущението срещу тероризма, сякаш обхвана и гледката на официалните лица – и те вървяха с народа, и те демонстрираха срещу тероризма, срещу разделението, за единство – за единство на човечеството… Вълнуващо.
Денят неделя, 11 януари 2015 година – който със сигурност ще остане в историята – отмина. В понеделник, след толкова емоции и патетика, рационалното е уморено да подлага на съмнение съмненията си.
Задължително е, все пак, да се обърнем към съмненията си. Задължително е да се назовават нещата с възможно най-точните имена; в епоха като сегашната и най-хуманният порив, и най-идеалистичното общо действие рискуват да ни обгърнат със сладка идеологическа вълна или – което е все същото – да ни пратят в мрачините на политкоректността, където всяко нещо изразява нещо друго.
Кои бяха крачещите отпред, държавниците, които искаха да се покажат единни в защитата на съвременните демократични ценности?
На манифестацията, чийто призив бе да се отстоява свободата на словото, демонстрираха и министри, в чиито държави тя се отпуска на час по лъжичка, там журналистите добре познават затворите.
На това огромно събиране, на което френският народ масово носеше плакати „Аз съм мюсюлманин + евреин + французин”, имаше и ръководители, не криещи своята етническа философия, ръководители на държави, изграждащи се на основата на един единствен етнос и недопускащи другите до обществени функции. В някои от тези държави властващият лозунг е: „демографията е нашето оръжие!”.
Сред лозунгите за „свобода, равенство, братство” и „cogito ergo sum”, крачеха пратеници на държави, правораздаващи по законите на шериата, държави, в които жената е придатък към къщата.
Как да не надмогнеш вълнението от патетичната картина и да не си задаваш въпроси?
Като въпросът за преобръщането – как в съвременния свят убийствата в един антиправителствен, антисистемен вестник, който през цялото си съществуване е минирал всякакъв вид организация (и в това е неговата прелест и критична важност), организират такава огромна проява на единство.
И какво стоеше зад това единство? Дали не страхът – не от физическа смърт, а от смъртта на света, в който живеем? Нарушените баланси на планетата ли бяха раздвижили тези огромни човешки маси? Днес всичко се клати и променя: икономика, демография, екология, култура…
В момента, в който французите от „всякоя възраст, класа, пол, занятие” протестираха картезиански, в Нигерия Боку Харам избиваше хиляди невинни. С (евентуалното) унищожаване на групировката ще се възцари ли гражданският, етнически и религиозен мир в Нигерия?
Въпросите са много, с политкоректно песнопение те няма да се решат – с него те даже не могат да бъдат поставени сериозно.
Защото сме много. Различни. И много различни.
Нека винаги имаме в сърцето си нежните, тъжни и проникновени думи на Радичков:
„Казват, че човечеството било единно! Каква единност, Господи!… Просто сме натъпкани всички в един прогизнал от времето корабен трюм, човек до човек, нелепост до нелепост, нежност до нежност, глупост до глупост, части от нещо си… Няма накъде!”
