Едно дете към мене доближи,
бях седнал в парка – под липата.
Погледна ме със сините очи –
,,Дай, чичо“ – каза и протегна си ръката.
То беше малко… може би на пет –
момченце русо, рошаво и мръсно.
Подадох му пакета слънчоглед,
а то във малката си шепа ръсна.
Седна до мен. Зачопли мълчаливо,
поклащайки си босите крака.
До нас врабчета скачаха игриво,
а на Земята беше слязла пролетта.
„Какво е т’ва?“ – попита в миг детето
и сочеше нагоре със ръка.
Погледнах аз, а горе във небето,
летяха три красиви хвърчила.
„Това са хвърчила. Не си ли виждал?“
„Не съм!“ – и гледаше в захлас,
а после някак сбърчи вежди –
„Такива птици не съм чувал аз“.
Усмихнах се на логиката детска… –
виж колко просто е през детските очи
и колко е наивно, но логично,
че само птица може да лети!
Детето питаше за всичко –
за облаците, за тревата и дъжда.
Къде отива Слънцето, когато
над земята спусне се нощта?
Защо морето е солено,
а камъкът е толкоз твърд?
Защо кръвта е във червено?
Къде има до Луната път?
Доколкото можах, му отговарях,
за друго вдигах рамене,
а то не спираше да пита,
дори не мислеше да спре!
„А зайчетата малки де живеят?
Във къща или на дърво?“
„В хралупа – казах – с майка-зайка.
Тя пази ги от всяко зло.“
Едно дете – красиво, рошаво и мръсно.
Със тъжен поглед… като на ранена чайка,
погледна ме и тихо ме попита:
„Чичо… а какво е майка?“
.
Емил Стоянов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Емил Стоянов е роден в гр. Пловдив и е на 39 години. Завършил е гимназия „Пейо Яворов“ в родния си град. Пише и рисува от малък. В момента работи като таксиметров шофьор. Още творби на Емил могат да бъдат прочетени в сайта „Откровения“.
