Млади карикатуристи няма – казва още за е-vestnik един от най-талантливите български майстори на карикатурата
.
.
Комарницки нарича политиците „герои“. Предпочита статива пред компютъра и изявата на чистия хумор пред празнословието. Влиянията, които карикатуристът изпитва върху себе си, идват от Бешков, Божинов, полския карикатурист Анджей Млечко. Роденият в Габрово художник рано напуска града, за да влезе в Националната художествена гимназия в София. Публикуването на карикатурите му започва през знаковата 1989 г. в „Стършел“.
На гости сме в ателието на художника – стая във вестник “Сега”, отрупана с албуми, купища рисунки, статив, палитра и акварели. Тук се помещава живата работилница за карикатури от последните 20 години. Източникът на безкомпромисна сатира изглежда учудващо спокоен човек на живо, със също толкова спокойна усмивка (сатиричната очевидно има запазено място в карикатурите).
.
Изключително плодовит, Комарницки има изработен режим на рисуване. До около обяд следи купищата информация, този „нездравословен материал“, както го нарича и събира идеи, за да извади нишката хумор, което прераства в ежедневните карикатури на страниците на в. „Сега“. Относно процеса на правене на карикатурата, той е категоричен, че идеята е най-важна – формирането на набор от идеи (който трябва да е готов някъде до около следобед). Комарницки е от художниците, които предпочитат хартията. Споделя, че може да е малко „старомоден“, но и досега рисува на ръка. Наясно е, че компютърът може да е много улесняващ, но си служи с него само за дребни детайли, и то понякога. Вади и показва устройство за рисуване на компютъра, което рядко е използвал. Затова ателието му е отрупано с хартия и всякакви материали за рисуване. На масата има множество папки – авторът им напоследък рови из обемните си архиви, регистрирайки все по-тревожно един феномен – повторяемостта в обществената ни действителност.
.
Заговаряме се за малкото птиче, стоящо в ъгъла на много от карикатурите му, което понякога има и собствена позиция и жестикулация. Комарницки го обяснява като „алтер его“ на автора. Вдъхновено е от традиция, свързана с Патрик Олифант, един от големите американски карикатуристи (б.р. – кариерата на Олифант, подобно на някои от френските му колеги от „Шарли Ебдо“, обхваща десетилетия).
След случилото се във френската редакция карикатуристът се чувства потиснат. Някои от загиналите френски карикатуристи са всепризнати еталони, следващи многогодишна традиция на свободата и „почитта към карикатурата“.
.
„Не знам как може да стане така, че журналистиката у нас да е институция на гражданското общество. Понеже тук журналистиката все повече отива в сферата на услугите. Границата между журналистика и пиар е сериозно размита. У нас липсват и такива неща като журналистическа солидарност, организиран живот…“
Става дума за това доколко съществува натиск спрямо сатирата у нас.
„По-трудно е да редактираш едно изображение. Винаги може да се промени един текст, но с карикатурата не е така. Относно натиска, винаги е имало опити за такъв. Дълго време аз се ласкаех, че на теория може да ми се случи нещо, че мога да бъда заплашен вследствие от труда си. Впоследствие осъзнах, че нашите „герои“ не се вълнуват от това, освен ако не бъде засегнат пряко техен интерес, и то материален“.
.
Комарницки си пропомня усетената енергия на протестите от 2013 г. енергия, сега „отмряла и затихнала“.
„По принцип аз подкрепях протеста. Още на първия митинг се събрахме една група хора и тръгнахме да протестираме. Шокът от случилото се тогава беше наистина много голям, все едно са те ударили с мокър парцал. И мисля, че първите няколко дни имаше невероятна енергия, която естествено българинът, със завидна некадърност, успя да разпилее (б.а. – в друг разговор Комарницки беше коментирал, че българското общество е в „насипно състояние – прекрасни хора сами по себе си, които не успяват да направят нищо заедно“). А имаше шанс да се случи по-радикална промяна, съществуваше такава възможност, но после тези, които го предизвикаха, бързо се усетиха. Ако следваме някаква цикличност, може би тя ще се появи, ще избухне отново…“.
Карикатури и Преход
„Спомням си години, когато карикатуристи изобщо нямаше. През ‘97-а и ‘98-а година обаче, когато малко се „освободи“ пресата, почти всеки вестник имаше свой карикатурист. Сега жълтите медии изобщо не поддържат жанра. Културата се изгубва, а това е въпрос на култура, затова и традицията изчезва – печатането на литература, хумор.“
.
Комарницки започва да публикува в „Стършел“ през 1989 г. Първите му карикатури излизат именно там. Битието му на карикатурист започва успоредно с промените. Той си спомня как, в дните около 10-и ноември, докато носи „наръч“ карикатури, един от най-известните за времето си карикатуристи, го посреща с думите: „Дай да видя какво правиш тук? Откъде си ти, бе? Е, че защо не си стоиш там, откъдето си тръгнал?“. По това време пресата се изгражда, има десетки вестници и той си спомня как следобед обикаля редакциите, за да предлага свои карикатури. Комарницки добре помни този период, пълен с ентусиазум. Тогава, когато всичко е било движение, никъде не е получавал отказ за публикуване, защото „времената бяха такива“. В началото на 90-те години той се занимава с анимация, това е мечтата му, и успоредно прави карикатури. По-късно се разделя с анимацията заради упадъка й в България.
.
„Беше много интересен период, тогава всичко се беше отпушило. Усещането беше много хубаво, долавяше се свободата. Сега едва ли някой може да усети подобна атмосфера, това време е отминало…“.
На въпрос какво стана с хората отпреди 10 ноември, с доказаните художници-карикатуристи, които като че ли се изгубиха в лабиринта на Прехода, Комарницки споделя, че една част от тях не са могли да се приспособят. Пресата се променя драстично и има и случаи на хора, останали с навика си да създават „езоповски неща“, с убеждения, които не им позволяват да се приспособят. Имало е и такива, които не свикват с идеята да се занимават с политика, за тях тя си остава нещо „мръсно“ и „гнусно“. Самата преса тогава също не им обръща внимание.
„Тодор Цонев например беше силен на идеи, но не го допускаха. Ако имаше някой главен редактор, който да го оцени, би го пускал всеки ден. Наскоро търсех в един английски индекс на карикатуристите какво е посочено във връзка с българските карикатуристи и само неговото име, на Тодор Цонев, беше там, посочено като емблема на карикатурната ни мисъл. Аз помня как в периода на промените живееше на един таван, забравен и накрая си отиде, умря като куче“.
Ядосва ли се карикатуристът?
„Ядосвам се, да. Тази работа не става без емоции, човек трябва да има обективно отношение и ангажираност. И тези емоции са различни. Понякога може да съм разгневен, тъжен“.
.
На предположение, че в карикатурите си избягва обикновения българин, Комарницки отговаря, че политиците, които изобразява в карикатурите си, са илюстрация на същия този българин.
„Няма нужда да търся измислен образ на българина, след като такъв, вече готов, съществува – Бойко Борисов олицетворява много добре състоянието на нещата“.
Самият Комарницки никога не е говорил и не се е засичал с Борисов, с изключение на един юбилеен купон, където само го вижда сред присъстващите – гледал на един телевизор някакъв мач.
На въпрос дали има положителни образи в политиката, Комарницки отговаря подобаващо:
„Те всички започват пътя си като безкрайно положителни образи, което трае кратко време – докато не се потопят в този лакмус на властта. Партиите и политици гледат да употребят не само хората, но и тези очаквания. Тогава цялата положителност изчезва. А и аз бързо се научих да не си създавам герои. Да не подкрепям определен политик и определена политическа сила. На първо място, това води до разочарования и освен това, не е полезно за самата професия. “.
.
И в други свои интервюта Комарницки коментира, че е интересно да се наблюдава как един политик се променя, когато е на власт и в опозиция.
Да избягам в Родопите
„Някой път ми писва от тази тъпа действителност и си казвам: Добре, защо трябва да рисувам всичко това? Другото, което ме обезсърчава, са повтарящите се теми. Проблемите ни като общество остават едни и същи, не сме мръднали дори и малко. Сменят се само лицата и фигурите, в самото общество нищо не се променя от десетилетия. И аз виждам, че вече съм коментирал при предишни събития нещо, което важи и за сегашни.
Бих искал понякога да мога да се освобождавам от ежедневното. Да отида например в Родопите и да си рисувам. Няма значение, къде, в някое село – от Девин надолу.” (смее се)
На въпрос има ли общност на карикатуристите, Комарницки отговаря положително, бързайки да добави, че „самата професия трудно предполага колективни изяви“. За него е достатъчно, когато стане сутрин, да види какво е направил колегата му Чавдар Николов. Това го радва, и това е нужно, защото „в този случай е достатъчно да видиш някой друг, както и друг поглед върху нещата, който не е манипулиран“.
На въпроса: „Имали ли сте стажанти?“, Комарницки като че ли трепва. Въпросът за приемствеността е трудно решим не само в неговия случай, но и в общността на днешните карикатуристи. Карикатуристът със съжаление споделя, че няма последователи.
„Това ми е болна тема, защото, ето, аз вече ставам на половин век и ме мятат за най-младия, не виждам след нас да идва някой. Това не е добре. И се боря след мен да дойде някой. Имах идея да обявя конкурс. Трудното на тази работа е, че не може да се преподава. Карикатуристът се изгражда сам като такъв, включително като светоглед, като възприемане на света“.
