Триумфът на деспотизма е да накара робите да се приемат за свободни
Бидейки в Париж като обикновен турист преди три месеца, на много места, свързани с Великата френска революция, виждах изписани тези три думи. Именно те, с цената на унищожаването на цяла една класа, погребаха стария феодален строй. Преди почти два века, немският поет Хайнрих Хайне предупреждава французите да не подценяват силата на идеите, родени в тихите кабинети на философите, защото те могат да сринат цяла една цивилизация. И наистина „Критика на чистия разум” на Кант и творбите на Русо са мечът, обезглавил европейския деизъм и аристократизъм. А сега, поучени от този исторически опит, е време да не подценяваме какво се проповядва в някои джамии и медресета. Защото идеите на радикалния ислям са в състояние отново да сринат европейската цивилизация, мътейки главите на милиони последователи. А всички те, благодарение на глобализма и мултикултурализма са вече сред нас. И, както е казал Ботев – че няма власт над глава, която е решила да се отдели от раменете си в името на една идея, така може да се окажем напълно безпомощни пред самоубийствения фанатизъм.
Но какво противопоставят неолибералните идеолози на тази съвсем реална опасност? Някакви брътвежи за свобода? А съществува ли реално такава? Робите биха могли да се признаят за свободни съвсем чистосърдечно, но това не ги прави по-малко роби. Никое общество не е свободно, ако не се управлява въз основа на два взаимно свързани принципа. Първият, че абсолютни могат да се смятат правата, а не властта, така че всеки човек, независимо под кое управление се намира, да има абсолютното право да откаже да постъпва по нечовешки начин. Вторият, че съществуват морални граници, които не са изкуствени, а наложени от вековния опит и хуманни традиции, в рамките на които човек не може да бъде насилван, да бъде признаван за виновен без съд, да бъде принуден да предава роднините и приятелите си, наказван по закон с обратна сила, хора да биват измъчвани и убивани за убеждения, да се изтребват малцинства, защото създават неприятности за мнозинството. Нима всичко това не продължава да съществува в условията на насажданата напоследък със сила „демокрация” в ислямския свят?
Свидетели сме на безпрецедентно манипулиране на хората, за да бъдат подкарани в желания от властващите коловоз. На отношение към тях като към неодушевени предмети, лишени от собствена воля и стремеж за превръщането им в низши и неразсъждаващи същества. За това е впрегната огромна по мощ армия от идеолози, социолози и медии. Но да се постъпва така означава, че се извършва насилие над тях, в името на чужда им представа за щастие, изгода и сигурност. Всички опити за намеса в обществените им нагласи и религия, да бъдат тормозени и моделирани против волята им, в съответствие с непонятни на тях идеи и ценности, означава да се отрече изконното им право – да бъдат творци на собствената си съдба.
Счита се, че човек е свободен дотолкова, доколкото никой не пречи на действията му. Ако някой му попречи да стори нещо или стесни границите на възможностите му под определен минимум, това е принуда и несвобода. И това се отнася за икономическата ни свобода. Ако човек е твърде беден и не може да си позволи нещо, което не е забранено от закона – като храна, работа, лечение, пътуване в чужбина, правна защита и т.н. – то той е също толкова несвободен, колкото, ако това му е забранено със закон. Ако бедността не ти позволява това – както например обстоятелството, че си сакат, би ти попречил да тичаш – то тази несвобода не би могла формално да се нарече лишаване от политическа свобода, но това не те прави по-малко несвободен.
Онова, което би трябвало да тревожи съвестта на нашите и чужди неолиберали е обстоятелството, че свободата, която проповядват, се различава в зависимост от социално-икономическите условия на живот. Това, което те премълчават е, че малцината, които я притежават, са я придобили за сметка на огромното мнозинство. Равенството в ползването на благата на свободата гласи: Да не се държим с другите така, както не бихме искали да се държат с нас; да се отплащаме подобаващо на тези, на които дължим благоденствието и свободата си. Нещата трябва да се нарекат с истинските им имена. Свободата не е формалното равенство, нито честност, нито справедливост, нито култура, нито чиста съвест. Ако личната ти свобода, тази на класата ти, народа ти, предполага нещастието на други хора, то тогава системата, която предполага и допуска това, е несправедлива и безнравствена. Това означава, че свободата на едни понякога трябва да бъде ограничена, за да се осигури свободата на мнозинството, да се защити някакъв важен общ обществен интерес.
Свободата на личността или на народа зависи от множество други ценности. Основните сред тях са равни граждански права, справедливост, върховенство на закона, сигурност и обществен ред. Тъкмо за това тя не може да бъде неограничена. Свободата на силния – физически или икономически, се налага да бъде ограничавана. Защото тя е като свободата на акулата, да изяжда останалите риби. Въпросът за справедливостта се свежда до това кога едно общество може да се нарече справедливо. А това не е нищо повече от спазване на съвкупност от закони, правила и процедури, които регулират отношенията между хората. Справедливостта означава и разпределение на ресурсите по начин, при който никой не получава незаслужени облаги, или никой не търпи вреди. Някои от основните блага са природни – здраве, интелигентност, въображение. Други са социални – права и свободи, възможности и способности, доходи и богатство, както и социална база за самоуважение, т.е за относителна самостоятелност. Това означава независимост на природния талант от социален статус и класа. Изискващо премахване бариерите по пътя на талантливите хора с беден произход и те да се съревновават при равни условия с привилегированите и богатите за мястото си в обществото. Изброяването на тези основни принципи, охарактеризиращи състоянието на свобода и несвобода, ни дават възможност да се ориентираме в нашата външно демократична, но в някакъв смисъл вътрешно тоталитарна действителност. Която не дава възможност да се измени налаганото статукво, водещо до ужасяващо разслоение, разделение и противопоставяне.
Прехвърлянето на властта от едни ръце в други, от една партия на друга, не води до увеличение на свободата. Независимо в чии ръце се намира властта, основният проблем е не кой я държи, а какво е количеството власт, което може да се даде в ръцете на даден човек или политическа класа. Хората може да протестират срещу този или онзи управник, но причината за това да бъдат угнетявани се дължи на концентрирането на властта на едно място. Защото свободата е застрашена от самото съществуване на абсолютна власт на ограничен кръг от хора. При такава външна демокрация, превърнала се в скрита олигархия, отделната личност често е поставена в зависимости и власт, които тя е „свободна“ да избира, чудейки се кое е по-малкото зло, или пък дори под пряка икономическа принуда, при която правата на човека и гражданина са нищо друго, освен една куха фраза.
Макар че за някои страстта към равенство изглежда като форма на идеализиране на завистта към по-успелия, по-умния, по-богатия и пр., тя има принципно огромно значение. Основно в равенството пред закона. Равенството пред общите норми на закона и човешкото поведение е единственият вид равенство, водещо към свободата. Индивидуалните различия не са основание за различно третиране на хората. Модерно е да се минимизира значението на вродените различия между хората, но е факт, че по рождение хората са различни. Вярно е само, че се раждат равни, като идеалът е, че законово и морално всички трябва да бъдем третирани еднакво. В рамките на общество като нашето индивидът може да не постигне повече поради това, че се е родил с по-големи способности, отколкото поради това, че е израснал при по-благоприятни условия. Разликата между двете неща е важна, защото първите предимства са биологически и извън контрол, докато вторите се дължат на фактори, които обществото може да контролира. Именно тук е ролята му за отстраняване на предимствата, дължащи се на средата. Важни са семейството, наследството и образованието; и най-често критиката е насочена към неравенството, което те създават. Функцията на семейството да предава от поколение на поколение традиции и норми на поведение е неразривно свързана и с предаването на материални блага. Трудно е да се прецени как би се облагодетелствало обществото, ако ограничи увеличението на материалното състояние само в рамките на едно поколение. Естествената слабост на родителите към своите деца би ги принудила да търсят други пътища, освен най-евтиния за обществото, този на завещанието. Например да ги назначават на обществени длъжности с високи доходи, за които нямат способности и заложби, и да нанесат сериозен ущърб на същото това общество. Това обаче не е сериозен аргумент, тъй като в повечето страни малко на брой семейства владеят преобладаващата част от националното богатство.
Но и материалният статус не е единствено критикувания източник на неравенство. Вече критиката се насочва и към предимствата, дължащи се на различия в качеството на образованието. Смята се, че елитното образование за някои трябва безусловно да стане достъпно за всички и никой не бива да е привилегирован, само защото родителите му са в състояние да го заплатят. Единствено онези, които покажат способности, следва да се допуснат до облагите на висшето образование. Но и това не е от вчера. Френските и английски монарси са основали Сорбоната, Кеймбридж и Оксфорд предимно за образование на бедни, но способни младежи. Какво да кажем за нароилите се у нас университети, раздаващи дипломи на килограм, срещу едната само такса? При това без почти никакви шансове за реализация на завършилите „висше” в страна със съсипана икономика.
Посочените проблеми в реализиране на принципите на свободата и равенството са общи за всички съвременни общества. Що се касае за „братството”, силните и богати общества по братски изцеждат ресурсите – материални и човешки на бившите си колонии, че дори и на икономически по-бедните си партньори в Европейския съюз. Широко пропагандираната свобода на движение на идеи, хора и капитали създава нови противоречия. Между Севера и Юга, между стари и нови демокрации. Оформят се многобройни гета с милиони безработни и икономически потиснати хора, у които нараства напрежението – религиозно, етническо и класово. Разпалваните по икономически причини конфликти и войни в отдалечените краища на света вече са и на нашия праг. Тероризмът вече се озъби и в сърцето на Европа.
Повече от два века след онази Велика революция, която провъзгласи като свой девиз “ Liberté, Égalité, Fraternité!“, Свободата, Равенството и Братството продължават да са в някакъв смисъл обществена утопия. Може ли някаква друга велика революция или война да промени това, че Златният Телец продължава да е богът за мнозина? Може ли да има свобода там, където религията се съюзява и използва от фундаментално човешко невежество? Може ли да има равенство там, където мощни транснационални компании провокират и усилват глобални икономически неравенства, преминаващи свободно държавните граници? Може ли да има братство там, където хората са забравили, че са част от едно цяло и живо Творение – в което всички са свързани в своите избори между доброто и злото; в своята скрита, нематериална природа; в своите еднакви права и задължения пред чудото на Живота?
Светослав Атаджанов
