Интервю на Веселин Стойнев с проф. Огнян Минчев,
.
Все по-често политическата коректност се проявява като репресивно лицемерие. Необходим ни е възроден национален елит, който да осигури нормално функциониране както на държавата, така и на пазара –
казва проф. Минчев в това интервю.
.
– Стана ли осъзнато по-скъпа свободата за свободния свят, а гражданите и техните правителства – твърдо решени да я отстояват, след като тя бе платена с кръвта на 12 души на Френския 11 септември?
– Цената на свободата по принцип се разбира тогава, когато си на път да я загубиш. През последните 70 години Европа живее в безпрецедентен комфорт на гарантирана свобода. Студената война разпъна чадъра на американските гаранции за сигурността на Европа срещу евентуална агресия от съветския Изток. Европейската интеграция се разви в условията на почти лабораторен експеримент, при който външните негативни влияния бяха почти изцяло изключени. Три поколения европейци бяха възпитани не просто в миролюбие и пацифизъм, а в категорично убеждение, че нова война на европейска територия е вече невъзможна. Разпадането на Югославия и интегрирането на бивша Източна Европа – една общност с много по-травматични представи за заплахите пред сигурността – малко повлияха на принципната убеденост на западните европейци, че взаимната зависимост, желанието за мир и толерантността са достатъчните условия за сигурност и безметежност. Кризата в Украйна и френският 11 септември са първите сериозни предупреждения за това, че Европа и светът са отново място, пълно с опасности и предизвикателства. Ще мине време обаче преди мнозинството европейци истински да осъзнаят тази нова реалност, да си припомнят, че за свободата трябва да се правят жертви, че демокрацията струва нещо само ако има гражданска готовност тя да бъде защитена.
– Солидарността под надслова „Аз съм Шарли“ ще успее ли да заглуши очаквания ксенофобски отговор и евентуален антиислямстки екстремизъм?
– Лозунгът „Аз съм Шарли“ е добър за ситуационна гражданска солидарност от този вид, който видяхме в едномилионното шествие в Париж. С настъването на следващите дни ще стават все по-ясни няколко неща. Преди всичко, много малко от деклариращите „Аз съм Шарли“ са „Шарли“. Едно, защото малцина биха приели позицията да предизвикват света по подобен начин. Друго, защото след първоначалния шок обществото неизбежно ще се разпадне на различни групи по убеждения как трябва да се реагира на радикалния ислямизъм. Ксенофобията и антиислямският радикализъм ще бъдат толкова по-големи, колкото по-устойчива е противоположната позиция – да си затваряме очите, лицемерно да обясняваме, че разстрелът на „Шарли ебдо“ е случайност, прецедент, че ние всъщност си живеем заедно – всички различни хора, и се обичаме силно, че липсата на интеграция е неолиберален грях и изключително социален проблем, а не културен проблем, и т.н. Постмодерната либерална левица практикува „политика на щрауса“ под влияние именно на седемте десетилетия безметежна сигурност и обществена солидарност около социалната държава, преодоляването на националните и културни различия в развитието на интегрирана Европа, изграждането на функционална мултикултурност между европейските народи. Нежеланието и неспособността да се реагира на динамично променящия се свят около нас от страна на тази левица поражда и засилва полярния отговор на крайната десница, която си присвоява ролята на „защитник на Европа“ от ислямисткото нашествие отвън и ляво-либералната безотговорност отвътре.
И двете страни – и тези между тях – трябва да осъзнаят фактите, че в социалната и културна периферия на Европа нараства броят на представителите на една етно класа, които все по-често се идентифицират с ислямския радикализъм вместо с ценностите на обществата, които са приели тях или родителите им през последните десетилетия. Отговорът на този проблем може да бъде толкова по-ефективен, с колкото повече реализъм бъде припознат. Решителните действия в рамките на демократичната държавност са единственото средство за обезсилване на ксенофобията отдясно и безпомощността, основана на илюзии отляво.
– Доколко ислямизацията на Западна Европа и политиката на мултикултурализъм на либералните демокрации подхранват религиозния и ксенофобски радикализъм?
– Мултикултурализмът тихомълком подменя гражданското равенство на права и отговорности пред закона с привилегии – „защитени зони“ на алтернативен нормативен ред и поведение. Това е институционализирано лицемерие. От една страна ще живеем в общество на равенство между половете, от друга – ще толерираме ислямската традиция на подтисничество над жената (чрез забулване, обезправяване) като израз на „малцинствени права“.
Бедата е в това, че без общ ценностен и нормативен код на поведение обществото се разпада на паралелно съществуващи светове. Отказът от обща гражданска отговорност към установения нормативен ред отваря кутията на Пандора за ескалация на претенциите към общностно обособяване на културна основа – както и на претенциите това обособяване да бъде толерирано от обществото. Оттук нататък автономността не подлежи на контрол и при определени обстоятелства може да стигне до радикално отрицание на обществото и държавата.
– Може ли да се учреди право на някакъв традиционен християнски облик на даден град или територия, за да не бъдат превзети от джамии и бурки? Или обратно – едно ново велико преселение на народите да дава право на неограничена промяна на средата?
– Християнският облик се осигурява от християните. Ако нарастваща част от обществото губи християнската си идентичност, очевидно обликът на територията ще се променя. Но в Европа загубата на традиционна християнска идентичност върви в посока на приемане и съвместяване на различни субкултури и идентичности, които се разглеждат не като проблем, а като възможност и богатство. В тази среда радикалният имам и бурката би трябвало да се възприемат като чужди тела – като заплаха за многообразието поради агресивния си стремеж да се налагат. Но мултикултурализмът е шизофренна идеология – от една страна той изисква толерантност на съвместния живот, от друга – яростно защитава радикалните отклонения от толерантността от типа на ислямистката инвазия единствено поради статута й на малцинство. Колко струва толерантността и многообразието, ако не могат да се защитят?
– Освен мултикултурализма, развенчаван в последните години и от най-високо държавно ниво, след кървавия 7 януари съвсем на прицел застава и политическата коректност, цензурираща в американските медии и показването на карикатури от „Шарли ебдо“. Завоевание или извращение на либералната демокрация е политическата коректност?
– Има опити политическата коректност да бъде определяна като добро възпитание и кодекс на поведение в мултикултурна среда. Но все по-често политическата коректност се проявява като репресивно лицемерие. Забраната да се назовават нещата с истинските им имена е цензура, която се „продава“ като изискване за добро поведение. Резултатът е класическият парадокс от времената на реалния социализъм: „Защо каквото виждам, не чувам, а каквото чувам, не виждам?“. Приликата категорично не е случайна. Левичарската склонност да се налага идеологически идеал със сила важи и при комунизма, и при ляво-либералната утопия на „политическата коректност“. Това не означава, че можем да обиждаме или дискриминираме някого. Просто смисълът на думите е да отразяват действителността, а стремежът да я променяш чрез „новоговор“ далеч не е откритие на пост-модерните времена.
– В България все по-силен е гласът на едно ново ляво, което черпи легитимност от усилията си по развенчаването на прехода и на неговия неолиберален модел. Провал или успех бе преходът у нас и доколко този модел има вина или заслуга за това?
– Независимо колко успешен е бил преходът и за кого, ние безспорно живеем в едно дълбоко променено общество, което създава своите собствени възгледи, разделения и визии за бъдещето. Това общество е силно поляризирано, държавата, която го управлява е слаба и неефективна, а несправедливостта – дори и в най-минималното изискване за равенство пред закона – е категорично неприемлива. Затова странно е не възникването на едно ново ляво, а липсата на достатъчна подкрепа в обществото за него. Имаме нужда от по-силна левица, за да се стреснат олигарсите-латифундисти и да разхлабят примката… Друг е въпросът, че едва ли само неолиберализмът е виновен… А и още един въпрос – защо това ново ляво толкова ентусиазирано подкрепя бруталния и примитивен капитализъм в стил „Путин“? Защо още е живо старото безумно раздвоение на европейската левица – „толкова са ни омразни Америка и капитализмът, че сме готови да се прегърнем с най-големите сатрапи в историята – Ленин, Сталин, Мао…?“ И така нататък…
– Лявото иска връщане в държавата в икономиката и в обществените услуги, дясното също иска връщане на държавата, но като работещи институции. Възможен ли е политически консенсус и при какъв компромис?
– Изборът ляво-дясно, или държава-пазар в днешна България е избор между това кой предпочиташ да те ограби – симулиращият пазарна дейност олигарх-монополист или подчинената му корумпирана държава. Разделението и балансът между пазар и държава имат смисъл при работещи институции и гарантирана от закона пазарна конкуренция. Тогава вече левите и десните могат нормално да спорят какъв е легитимният баланс между държавна регулация и пазарна свобода. Подобен спор в днешна България е нелеп. Необходим е ляво-десен консенсус на почтените хора, за да бъде изритан КОЙ – корпоративно-търговската олигархия – и да бъде реформирана държавата. Необходим е възроден национален елит, за да осигури нормално функциониране както на държавата, така и на пазара.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Огнян Минчев е роден през 1958 г. във Варна. Завършил е социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Директор на Института за регионални и международни изследвания. Председател на УС на „Прозрачност без граници“. Преподава политология в Алма матер.
На мен ми се струва, че всичко опира до центробежните сили на естственно отблъскване между индивиди и групи в условиа на пренаселеност и техния баланс с обединяващите сили на отделните човешки култури. Високоиндустриализирано общество изпитва огромни центробежни сили и нито една култура не е достатъчно силна за да го задържи заедно. Може би сме стигнали в развитието си границите на уголемяване на човешките групи и глобализацията? Може би вместо мултикултурализъм трабва да говорим за екологично равновесие между културите и човешките групи? Може би е нормално да се признае, че всики има право да живее както си иска в границите на своята си общност и култура и всяка общност и култура имат право да се отървават от чуждите на нея субекти и групички в зависимост от културните си ценности. Може би трябва да се примирим с навика на радикалните ислямисти да режат главите на инакомислещите и да се концентрираме на усилията да опазим нашата култура от инвазията на хора с такова мислене? Може би ние, като културна общност трябва да измислим наш собствен отговарящ на културните ни ценности начин да елиминираме чуждите нам културни влияния в нашите си среди и да оставим резачите на глави да режат глави в свойте си райони на обитаване? Само някои мисли…