Отец Антъни Хюз (Antony Hughes),
Антиохийска православна църква „Св. Богородица”, Кеймбридж, МА, САЩ
Може да се каже, че Източната църква се придържа към модел на лечение, който смята греха за болест, а Западната църква клони към юридически модел, който възприема греха като нравствен провал. За Православието Църквата е болница на душите, арена на спасението, където с благодатта на Бога вярващите възлизат “от слава в слава” (2 Коринтяни, 3:18) в съюз с Бога, при което се съединяват благодатта и човешката воля. Изборът, предоставен на Адам и Ева, остава нашия избор – да възлезем към живота или да слезем към тлението. За западните християни, без значение дали те възприемат Църквата като съществена, важна или случайна, моделът на греха като морално поражение се основава на божественото избраничество и придържането към морални, етични кодекси като лек за греха и гаранция за вярност. Независимо кой налага кодекса – църковната власт или личната съвест, резултатът е един и същ.
Вярно е, че идеята за спасението като процес не липсва на Запад. (Човек може да си припомни като примери западните мистици и движението на Уесли). Въпреки това, съществените богословски основи на Източната и Западната църква по отношение на прародителския или първородния грях са драстично противоположни. Разликата е очевидна, когато се разглежда самото понятие за етика. За Западната църква етиката често предполага придържане единствено към външна система от правила; за Източната църква етиката означава “възстановяване на живота в пълнотата на свободата и любовта” (Yannaras, 1984, стр. 143).
Съвременната психология кара повечето болногледачи-християни да виждат греха като болест, така че на дело юридическият подход често се смекчава. Желанието да се търси помощта на психиатри, когато това е необходимо, предполага разширяване на определението за грях от морално нарушение към човешко състояние. Това е правилно развитие. Когато разпознаем греха като болест, това ни помага да разберем, че проблемът на човешкото състояние обхваща много нива и дори може да има генетичен компонент.
Интересно е, че християните от различни църкви преоткриват психологията на духовните писатели на древната Църква. Открих това в една зала на университетската семинария „Орал Робъртс” преди 25 години, когато четох “Житието на блудницата св. Пелагия.” В този момент започна пътуването ми към Православието и свещеничеството. Пастирите и учителите на древната Църква са вдъхновени от православната гледна точка, изложена в тази статия – смъртта като проблем, грехът като болест, спасението като процес и Христос като Победител.
Грехът като пропускане на целта или, казано другояче, като провал да се реализира пълния потенциал на дара на човешкия живот налага постепенен подход към душепастирството. Целта е единствено да се постигне екзистенциално преобразяване отвътре чрез растеж в общение с Бога. Всекидневните грехове са повече от морални нарушения; те са откровения за падението на човешкия живот и доказателства за лична борба. “Покаянието означава да отхвърлим смъртта и да се съединим с живота” (Yannaras, 1984, 147-148).
В Православието ние се съсредоточаваме повече върху движението и целта, отколкото върху греха. Един мъдър сръбски православен свещеник веднъж отбелязва, че Бог се грижи за насоката на нашия живот, а не за подробностите му. И Библията указва чудната истина: „Господи, ако Ти забелязваш беззаконията – кой ще устои, Господи? Но в Тебе е прошката” (Псалом 129:3-4). Пътят е отворен за всички, които искат да поемат по него. Запитали веднъж един млад монах: „Какво правите по цял ден в манастира?” А той отговорил: „Падаме и ставаме, падаме и ставаме”.
Сакраменталният подход в Източната църква е неразделна част от душепастирството. Терапевтичният възглед освобождава тайнството изповед в Православната църква от склонността да му се приписва юридически характер, което води до строго определени, безлични епитимии. В Православието тайнствата се разглеждат като средства за разкриване на истината за човечеството и Бога (Yannaras, 1984, стр. 143). След светото кръщение ние често се проваляме в нашите усилия да осъществим призванието си и да разчистим образа в душата си. Седемдесет пъти по седем се връщаме към тайнството не защото то е отбиване на номер (днес се изповядваш, утре пак грешиш), а защото смирението е труден за учене урок, истинската промяна не става светкавично и ние се нуждаем от Божията помощ. Изцеляването става бавно. Тайнствата изобщо не са магически или автоматични обреди (Yannaras, 1984, стр. 144). Те са лични, изпълнени с благодат събития, в които нашият доброволен отклик на Божията благодат се приема и освещава от Бога. Дори и в протестантските среди, които отхвърлят изповедта като тайнство, призванието да се служи на олтара често играе подобна роля. Показателно е, че православното тайнство изповед винаги се извършва лице в лице и никога в будки за изповед, каквито виждаме на Запад. Грехът е личен и изцелението трябва да бъде също лично. Затова нищо в неподправеното душепастирство не може да бъде безлично, автоматично или предварително планирано. В Православието рецептата е пригодена за пациента такъв, какъвто той или тя е, а не какъвто той или тя трябва да е.
Юридическият подход, който преобладава на Запад, често прави душепастирската практика студена и автоматична. Нито съсредоточаването върху добрите дела, нито само вярата са достатъчни за преобразяване на човешкото сърце. Дали положителните външни критерии означават във всички случаи душевна промяна? Някои клонове на християнското душепастирство много често разчитат на прилагането на уж подходящи цитати от Библията, за да повлияят поведението на човека, сякаш убеждаването му в истината на Свещеното Писание е достатъчно. Вярата в Библията може да е началото, но истинската промяна не се изчерпва с мисленето. Преди всичко тя е въпрос на екзистенциално преобразяване. Трябва да се промени самия начин на живот – от самобитност към общение. Нека да обясня.
Смъртта е причинила промяна в начина, по който се отнасяме към Бога, към другите и към света. Нашият живот се ръководи от борбата за оцеляване. Янарас пише, че ние не смятаме себе си за личности, които споделят обща природа и цел, а за самостоятелни индивиди, които оцеляват във взаимна конкуренция. Под влиянието на смъртта ние се отчуждаваме от Бога, от ближните и от самите себе си (Yannaras, 1984). Господ Иисус в тази връзка казва: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Матей, 16:25). Спасението е промяна от трагичното състояние на отчуждение и самобитност, което завършва със смърт, към състояние на общение с Бога и ближните, което завършва с вечен живот. Според православното гледище трябва да настъпи преобразяване на този начин на съществуване. Ако избраните се спасяват по заповед, а не по избор, тази промяна е излишна. Съдебната зала не е мястото, където се постига изцеление или преобразяване.
В душепастирството трябва да се упражнява голяма гъвкавост, ако искаме да постигнем истинска промяна. Трябва да работим с хората такива, каквито са, а не каквито трябва да са. Нравствените и етичните кодекси несъмнено са ръководство, но не и цел сами по себе си. Като пастир, на когото е възложено лично да познава живота на хората, знам, че тяхната рязка промяна от точка А към точка Я е невъзможна. Ако с Божията помощ установим коя е точка Б, можем да постигнем истински напредък. Всяка стъпка е истинска. Ако можем да сме верни в малкото, Господ ще ни даде по-късно и голямото (Матей 25:21). Не трябва да насилваме интимния процес на истинската промяна, който е безкраен. Като свещеник и изповедник казвам на тези, които идват при мен: „Не знам какво Ви очаква в това духовно приключение. То ангажира Вас и Бог, но ако разрешите, заедно ще изминем този път”.
Един румънски свещеник неволно чул изповедта на закоравял престъпник пред стар йеромонах в претъпканата килия на комунистически затвор. Той видял, че йеромонахът започнал да плаче. Той не казвал нищо, а само плачел, докато човекът свършил изповедта си. Накрая рекъл: „Синко, другия път бъди по-добър”. Янарас пише, че призивът на Църквата към човечеството, ранено и унижено от „терористичния Бог на юридическата етика”, е точно този: „Това, което Бог изисква от човека, не са нито отделни подвизи, нито достойни дела, а вопъл на доверието и любовта от дълбината на сърцето” (Yannaras, 1984, стр. 47). Този вопъл идва от дълбината на нашата нужда и отива в бездънната дълбина на Божията любов. Блудният син вика „Искам да се върна у дома” към Отца, който, виждайки го отдалеч, се затичва да го посрещне (Лука, 15:11-32).
Какво ще излезе от тази връзка между божественото и човешкото един Бог знае, но ние се отдаваме на Неговата грижовна прегръдка не без трепет, защото „Бог е любящ огън… за всички – добрите и злите” (Kalomiris, 1980, p. 19). Когато знаем, че спасението е процес, можем да разберем нашите грехове. Заболяването, което ни тормози, изисква често и многократно да търсим Божията благодат. Ние Му предлагаме единственото, което имаме – нашето влошено състояние и воля. Заедно с Божията любов и благодат това е горивото, вдъхнато от Божия Дух, което разпалва пламъка в душата.
Авва Лот посетил авва Йосиф и казал: „Авва, доколкото мога, спазвам малко правило – малко пост, малко молитва и размисъл, въздържам се от приказки и се старая да пазя чисти мислите си. Какво още да правя?” Тогава старецът станал, прострял ръцете си към небето и пръстите му станали като десет горящи факли. И той рекъл: „Ако искаш, можеш да станеш цял пламък” (Nomura, 2001, стр. 92).
Както видяхме, за ранните св. отци и Православната църква изкуплението е много повече от божествено упражнение по правосъдие. То е събитието на живота, смъртта и възкресението на Сина Божи, което ни освобождава от наследствения грях и неговите последици. Нашето робство на смъртта, греха, тлението и дявола се разрушава от Кръста и Възкресението и нашето безнадеждно приключение в самобитността се разкрива такова, каквото е – безизходица. Спасението е много повече от присъда, наложена свише. Тя е безкраен процес на преобразяване от самобитност към общение, постепенно възлизане от слава в слава, при което ние подновяваме началното си призвание, осъществено в Христос. Пътят към дървото на живота, който се оказва, че е Кръста, се открива отново и неговият плод – тялото и кръвта на Бога, се предлагат на всички. Целта е много по-велика от промяната на нашето поведение. Ние трябва да постигнем обожение.
Източник: Zadrugata.com
