Разказ от Симеон Коев
– 2 часа път е! Времето е хубаво! Какво се опъваш?
– Да, 2 часа натам и после 2 часа обратно! И там ще загубя още 4 най-малко!В осем съм канена на рожден ден на най-добрата ми приятелка! Не съм пропускала вече 15 години… Не може ли утре?
– Не може! Утрешният брой е празен! До 8 трябва да си се прибрала, първо ще дадеш материала, а после рождения ден! Иначе, заплата през крив макарон! Казах!
Това последното – като го каже, знаех, че няма смисъл изобщо да споря. Напсувах го цветущо на ум и се пресегнах за диктофона.
„Да му кажа ли сега за диктофона? От 5 години купувал нов! Не, ще се забавя и ще се ядосам още повече! По-добре да тръгвам!”. Взех си от 30-годишната закачалка едно старо шушляково яке, нали е градче в Предбалкана – може да вали, и тръгнах! Петимата ми колеги не смееха да вдигнат глави, защото знаеха, че след малко гневът ще се стовари и срещу тях! Затова тайничко му казвахме ”Деспота” помежду си!
– И, Ели! Нали знаеш, че не съм те взел заради стиховете! Иначе щеше да продаваш още мебели и да правиш проекти!
Направих се, че не съм го чула, но наум си казах: „Колко хубаво ми беше, когато бях дизайнерка! Време за всичко имаше бол, но кой ме излъга, че като журналистка ли, като репортерка ли (вече 15 месеца и аз не знаех каква съм), ще ми е по-интересно…“
На излизане от партера си пуснах едно кафе от автомата и погледнах часовника – 12.05! Друг ако беше, можеше изобщо да не ходи в това смотано градче – щеше да се скрие някъде, да си измисли някаква история… и бензин нямаше да гори. Но Деспота знаеше, че аз не мога така. При мене няма шест-пет, всичко трябва да е точно. Не обичам да лъжа хората! Та какво им остана на тях? Само една Истина, и нея ли да им я вземат? Няма да съм аз тази! Дано пак не разлея кафето, като предния път… Потеглих с газ и съжалих, че „Бийтъла” ми е син, а не оранжев или червен, отдалече да ме виждат. Последния път двама щяха да ме отнесат, но се разминах… А те отнесоха моите ругатни.
На средата на пътя се замислих, че ако искам да успея с времето, ще трябва да направя някаква подготовка. Какво знаех всъщност! Май само това, което ми каза Деспота:
– В това нищо и никакво градче, нещо става! Хората са му намалели наполовина, търсейки си препитание в Европата, но от 3 години нещо става! Имотите се вдигат най-бързо, даже по-бързо и от София, а цената на апартамент е по-висока вече и от Варна! Искам да разбереш каква е причината и искам статия с ефектно заглавие, ще я сложим на първа страница!
„Че какво може да става? Двама-трима са решили да си купят жилище, а на такива малки места веднага се разчува и всички хукват! Стадното чувство, останало от соца! Нищо повече не може да се напише! Няма и за какво…”
Паркирах пред хотела на центъра, това е журналистически трик, нали съм със софийски номер. Така ще спестя такси, паяци няма да ме вбесяват… ще си мислят, че ще остана да пренощувам!
„Хм! Град като град! Какво му е по-различното? Нищичко! Само губене на време!”
– Кажете , госпожице? Търсите ли нещо?
Усмихнах се. С моите 35 години отдавна съм минала през госпожиците, но пък е толкова хубаво някой да се обърне към теб така. А и аз си знам, че съм хубава жена! А бе, този да не се опитва да ме сваля? Изгледах го от глава до пети. Около 38, брюнет, облечен спортно и заключва кола! Гледам я с варненски номер, аз марките не ги познавам, но колата е много хубава. Сигурно струва колкото 10 Бийтъла като моя.
– И аз не знам какво търся! А ти какво търсиш, чак от Варна тука?
– Купих си миналия месец една къщичка. Дадох я за ремонт на едни майстори и сега ще отида да видя докъде са стигнали.
– Аха, значи си готов за ядове? Винаги, когато имам вземане-даване с майстори, се ядосвам!
– И аз бях така настроен преди 2 седмици, но когато дойдох за първи път да ги проверя, знаеш ли какво открих? Сменили ми 2 греди от покрива, изчистили камънаците, които са изпопадали в кладенеца, и даже изрязали всички изсъхнали клони и дървета. Дори си помислих: ”Ей сега ще ми отрежат главата!” и попитах колко ще струва. А те казаха: ”Нищо, подарък от нас”. Гледах ги една минута с отворена уста!
Май и аз започнах така да гледам, но не му вярвах!
– Айде бе, подготвили са се за сега! Сега двойно ще ти вземат за всичко!
– Ха-ха. Не вярвам, но ако искаш, ела да проверим!
Хвърлих един поглед на калдъръменото площадче и се замислих откъде ще е най-добре да започна. Май нямаше откъде…
– Ако е наблизо, защо не? Имам 15 минути свободни.
– Наблизо е!
Майсторите бяха с широки усмивки, а аз знаех, че който много се усмихва без причина, ще ти иска нещо после!
– О, госпожо Маркова! Радваме се да се запознаем с вас… – посрещнаха с приказки първо мен!
– Не съм никаква госпожа Маркова! Аз дойдох да проверя, каква сте я свършили! Дали всичко е направено, както е поръчано!
Повече от 20 минути ми обясняваха, какво им е поръчал г-н Марков, и как всичко са направили точно, че даже таваните са минали с безир и после са лакирали, и други тям подобни.
– Позволихме си даже да му наредим отново плочите, които не са местени повече от 100 години. Сега са равни и е много красиво!
Окото ми на дизайнер не можа никъде да намери и една грешка! Станах нервна и затова направо към целта!
– И колко ще струват тези допълнителни неща, които сте направили?
– Хм, чакай сега да помислим! Може би сме загубили около 2 дни…
Очаквах вече господин Марков да бъде застрелян или съсечен тук пред мен, и с крайчеца на окото си наблюдавах усмивката му…
– Ами, стигнахме до извода да му поискаме да ни почерпи по едно уиски!
– Какви сте вие бе, хора? – не се стърпях аз. Сетих се за онзи, който в София за поставяне на бойлер за 15 минути поискал 430 лева! Даже писах за този подлец, а тези искали по едно уиски от 2.50.
– Я ми кажете, защо е този наплив към вашето градче?
– Ха, хааа… ами защото тука даже и циганите не крадат!
– И как така, полиция ли имате? Изведнъж ли хората станаха други?
– Май че всичко започна от бай Ставри!
– Кой е бай Ставри и какво е направил?
– Нищичко! Бай Ставри не е приказлив и с почти никого не говори. Единственото различно нещо, което е правил е, че зимно време е слагал трошички на прозореца си да храни гълъбчета. Но полека-лека всички птици се научили и чакали в клоните пред прозореца му! Той започнал да храни и тях, така че никъде в градчето нямало врабче , синигерче или гълъб, всички стояли на дървото и чакали бай Ставри да ги нахрани. Докато един ден комшийката му Мара не сложила и тя трохички на нейния прозорец. Така полека-лека започнаха всички да ги хранят, после започнаха да засаждат дръвчета на всяко едно свободно място.
– Заради птиците ли?
– Не бе, за да е хубаво!
– Англичаните не са прости хора – обади се Исмаил, който изглеждаше беше от онези добродушни зидаро-мазачи, които на мравката път дават.
– Да, англичаните са първите, които отново започнаха да купуват тука къщи. Имали някаква поговорка, нещо от рода на: „Там, където има много птици, хората щастливо живеят.”
– И сега зимно време е истинско състезание, на кой прозорец ще дойдат да ядат птиците… – обади се пак Исмаил.
– Чакай, Исмаиле, жив ли е още бай Ставри?
– Жив е, но е на легло, през три къщи от същата страна надолу по улицата!
Г-н Марков поиска да дойде с мене, и на него му стана интересно, а и си обясни защо толкова птици има в неговата градина. Нали беше толкова близо до бай Ставри…
Вратата ни отвори една дребна женица. После разбрахме, че комшиите събирали по десетина лева на месец и ги давали на нея да се грижи за него. Господи, къде попаднах? Вярно ли е това или е сън?
– Кажи ми, дъще, защо идваш в последните ми дни?
Първо си помислих, че има дъщеря и се е припознал, но после разбрах, че така си говори.
– Добър ден! Искам да те питам, Бай Ставри, това за птиците как го измисли?
– Да ги храня ли? Не съм го измислил аз, дъще. То си е в сърцето на човека.
Замълчахме, а аз си помислих, че бях единствената, която беше дошла за интервю с него през живота му. Смешна ситуация, смешни въпроси. Май нямаше какво повече да питам и когато си мислех да стана, той каза:
– Дъще, знаеш ли кое е най-красивото място в швейцарските Алпи?
– Не!
– Било е много голо и е нямало никакви дървета, но един овчар всеки ден, като е тръгвал с овцете си, вземал по няколко ядки. Сигурно орехчета, лешничета… и ги е бодвал, където искал. Минали много години и това станало най-красивото място в красива Швейцария. Аз бях зле с краката и не можах да го направя, но птиците идваха и си представях, че аз давам зрънцата на тях, а те ги засаждат.
Станах и направих нещо, което изненада и самата мен… Наведох се и го целунах по челото! После се чудех защо го направих. Защото ме наричаше „дъще” или защото е направил това добро на своя градец, на своите близки…
***
На връщане не бързах, имаше време. Бях се потопила в много размисли. Гледах глупаво пътя пред мен. Всеки път е път за някъде. Но май че не бързах, защото нещо ме дърпаше назад! Утре ще проверя колко пари са ми останали в банката! Набрах един номер, който не обичах да набирам…
– Кажи, Ели!
– Слушай, Деспоте, много съм ти благодарна, че ме изпрати на тази командировка! Заглавието е „Птиците дойдоха първи”, запази осем колонки. И да знаеш, ако си намеря там къща, ще се разделяме!
Затворих и го оставих да се чуди! Всеки си има един път за някъде!
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Симеон Коев е роден във Велико Търново и е на 53 години. Завършил е Университета за национално и световно стопанство в София. Опитвал се е упорито да се занимава с производство в България, но както сам казва: „политическата власт винаги е забравяла да допринесе и подпомогне производителите“. Преди години открива първия вегетариански ресторант в Търново, но тогава тази идея е изпреварила времето си.
Г-н Коев пише разкази от началото на миналата година. Още творби от същия автор могат да се прочетат в сайта „Откровения“ тук.
