.
Поне да беше време като свят,
а то – студът оголил хищна морда.
Но аз излязох просто на инат
и метнах в плитчините тънка корда.
И не че ми се цапаше със кръв,
но бях човек, нахлузил вълча риза,
и земен червей, късче жива стръв,
на лъскавата кукичка нанизах.
Инстинктът в мене беше твърде стар,
да го напъдя като куче – чиба!
И ето ме – последния рибар,
в очакване на първата си риба.
А тя – глупачка, хвана се сама.
Изплашена, но дваж по-много гладна,
пое без дъх към горната земя
и в сухите ми длани тежко падна.
Навярно преди милион лета
с един език със рибите сме били,
но аз разчетох в рибята уста
една-едничка страшна дума – милост!
Пръта строших и хвърлих в оня гьол,
че кордата ме стегна като с пранги.
Вечерях хляб, пипер и щипка сол…
И цяла нощ сънувах, че съм ангел.
Ники Комедвенска
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Ники Комедвенска е родена и живее в Сливен. Завършила е гимназия „Добри Чинтулов“ в родния си град и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През 2014 г. излиза поетичната й книга „Педя душа“. Други творби на авторката могат да се прочетат на личната й страница във Фейсбук, както и в сайта „Откровения“.
Още от Ники Комедвенска
Песен за Яна
Казват, че сме такива –
само за скръб родени.
Мъката ни горчива
по мярка ни е скроена.
И ни ограбват свои,
и ни превземат чужди.
Светлите ни герои
спят и не се събуждат.
Чакаме нещо ново –
дали ще дойде? Няма!
Свихме Балканджи Йово
в собствената му драма.
Шепа народ остана,
който можа, замина.
Чу се – хубава Яна
в Кипър бере маслини.
Българи мои, спрете
да се огъвате в кръста.
Бог ни е дал ръцете
не да му кършим пръсти,
не да се жалим вкъщи,
да нищим въже от вени.
Тегло назаем се връща
тъпкано и солено.
Само с късмет остриган?
Знаем я тази песен.
Въже от вени не стига
даже да се обесим.
Казват, от мъка пеем,
животът бил насила.
Ако ще го живеем,
нека не е по милост!
Нека да е сурово,
по мъжки – рана до рана.
Тъй както падна Йово,
ала не даде Яна.
===========================
Ах, Коледа!…
Ах, Коледа идва, подскачат децата
и Коледно духче из къщите щъка,
а нейде на север си скубе брадата
и плаче Добричкия старец от мъка.
Ругаят джуджетата стари и млади,
елените вън негодуват, обаче! –
поръчва народът компютри, айпади…
Шейната тежи, няма мръдване, братче.
А вчера едно писъмце се намери –
не искал Иванчо ни конче, ни пушка:
„Прати ми едно Mitsubishi Pajero,
че втори мандат вече папкам и слушкам!”
За другото ясно – наместо джуджета
за разни айфони и светещи зайци
ще вържат в Лапландия някак бюджета
с наемния труд на стотина китайци.
Обаче се питат отчаяно всички –
джуджета и елфи, от цяла година:
как безпрепятствено, гръм и звездички,
ще мине проклетият джип през комина?
===================================
Убий простака с мълчание
Мълчах до скоро. Не че нямам думи
(та те са ми едничкото имане),
но знам, че беше казал някой умен:
простаци се убиват със мълчане.
Обаче не умираха. Напротив –
уютно сред смълчаните им беше,
продаваха на бит пазар живота…
…а цял народ в краката им мълчеше.
И чудя се дали да проговоря –
дано пък бесовете да събудя…
Те, лудите, уж нямали умора,
но кой ще ни повярва, щом сме луди?
И нека прах от мен да не остане,
да ме разпънат с всички кръстни знаци:
простаците не страдат от мълчание,
ако не разберат, че са простаци!
===============================
Оптимистично
Усмихвай се, когато те боли
и всичко ти се случва на обратно!
Усмихвай се през зъби, че нали
да се усмихваш още е безплатно.
Усмихвай се, отчаян от любов –
смехът дори през три сърца се чува.
В окото на човешкия ни лов
усмихваш ли се, значи съществуваш.
Усмивката затуй е божи дар –
животът и без друго е намръщен.
Усмихвай се, човеко, като цар,
та дните си по-леко да преглъщаш.
Усмихвай се, дори примрял от глад –
светът реве под стотната си криза,
и друго ако не, да го е яд
на простия човешки оптимизъм.
================
Просто е
На мен ми стигат простите неща,
които Бог на пътя ми е сложил –
паница леща, изворна вода
и топла длан в студеното ми ложе.
Да ме посреща всяка пролет с цвят,
да стъпвам боса върху орна нива…
Не искам чудесата ти, о, свят –
на мен и простотата ми отива.
Додето има в къщата ми жар
и на гърба си нося топла риза,
не ми е нужен пътят за Дакар,
ни Лувъра, ни кулата на Пиза.
Нали за първи път проплакваш гол
и в балдахин, и в сламена постеля…
А след това е просто – хляб и сол…
И жив човек до теб – да ги споделяш…