Георги Н. Николов за книгата на Михаил Михайлов „Бушменска прокоба“
.
Почетният консул на Р. България в Намибия Михаил Михайлов е архитект, музикант, преподавател в колеж, ловец. И един от изявените писатели в африканската държава, където живее. Автор е на книгите „Научна философия” и „Генезис на еврейската вяра”, на романа „Анича” и разказния сборник „Африкански пусии”. В момента подготвя за печат романа си „Уаенра” – за фараон Ехнатон, работен цели 14 години. А за повестта „Бушменска прокоба” бе наречен от министър-председателя на Намибия „Писателят на Африка”.
„Бушменска прокоба” излезе от печат първо в Намибия през 2010 г. В Германия през 2012-та, а в България, в издателство Evoni Ltd, С. – през 2014 г.
Това е история, научена, по собствените му думи, от бушмените по време на лов в пустинята Калахари. Но само ловна ли е тя, или в нейната екзотична панорама се крие и нещо друго? Център на света по страниците й е селцето Окатува – зареяно нейде в пустинната необятност и зависимо изцяло от скъперническите дарове на природата: оскъден дъжд след години суша или успешен лов, който временно да ги засити. Защото това е единствения им поминък в рамките на съществуване, отречено от времето и модерния бит. „В щастливото минало те не отглеждаха домашни животни. Разполагаха с обширна земя, богата на дивеч. Но цивилизацията настъпи неумолимо и погълна изконни ловни поля. Възможността за преследване на дивеч чувствително намаля и бушмените се принудиха да отглеждат добитък, но не за месо, а за млечни продукти и зестра. Да заколиш коза… беше кощунство”.
Окатува е родно място и на Гуге – най-опитният сред местните ловци. Той е самотник, защото преди време е нарушил местните обичаи, убивайки животно без причина. Нещо недопустимо в тези обичаи, поради което е отлъчен от ловната дружинка. С дни се губи в миражната пустош, за да донесе на обичната си дъщеря Цаура месо. А с парите от придобитите трофеи някой ден ще я запише на училище в близкия градец. Където винаги се намира храна и вода, и може би, с повечко късмет, момичето ще се отърве от бедността, преследваща бушмените. В сюжета на малката по обем творба авторът успешно е вплел редица значими теми. За съдбата на първичния човек сред природата, неумолимо мачкана от негативите на съвременната цивилизация. За психологическата му нагласа, подчинена на старинни вярвания и на потребността да оцелее. За анимализма и ловната страст, украсяващи повестта по завладяващо красив и едновременно тъжен начин: „Галеше ранения дивеч и тихо го молеше за прошка. Разказваше му своя живот. Обясняваше му колко много гладни деца в Окатува се нуждаят от неговото месо. Убеждаваше го, че няма да умре, а ще възкръсне в тези деца и ще продължи да живее. Взираше се в очите му, докато се убеди, че му е простило. Чак тогава прерязваше врата му с острия си нож.”
Не на последно място е стоицизмът на почти първобитния човек. Подхранващ личностната му мотивация за дела, които днес изглеждат непосилни и архаични. Но в своята завещана орис на ловец, предопределяща дните и нощите му, Гуге несъмнено е личност за примитивното общество, към което принадлежи. Привидно той не се отличава от другите бушмени. Слива се със себеподобните в Окатува, играе с децата, държи се с тях като с равни. Ловците отдавна са му простили убийството на сокола, но в пустинята продължава да скита сам, уверен в собствените сили. В правото си да вземе даровете на природата чрез точността на стрелите. И в рогата на огромния орикс, с когото го среща случайността, вижда възможност да изпълни мечтата си – да достави радост на Цаура. Тази среща с красивото животно, временно обожествено от бушмена, се превръща в център на повествованието. В което две обречени същества – едното старо и болно, а другото заплашено да умре от жажда, шестват през безводните хълмове в отчаян опит да оцелеят. Нещо, което самата съдба е предрешила и безучастно наблюдава тъжния развой на нещата.
Гуге е вече собственик на великолепен трофей, струващ в града много пари. Те ще откъснат дъщеря му от монотонното съществуване и ще я направят гражданка в близкия Гобабис. Примитивният ловец е разбрал, че единствено образованието е пътят, по който едно бушменско момиче може донякъде да бъде допуснато в общество, доминирано от белия човек: „Искаше Цаура да е щастлива и именно затова често се молеше на Южния кръст. Молеше се и на гробовете на баща си и дядо си, но вярваше, че Кръстът на небето има по-голяма магическа сила от тази на неговите деди. В лова Южният кръст беше единственият му другар. Нито веднъж не го излъга, не го подведе. Винаги му показваше вярно пътя в пустинята.”
Именно този стремеж да дари щастие го кара да пие от заразената кръв на орикса, за да може да се добере обратно до Окатува. Ако донесе невижданите рога, чрез тях ще дари на момичето символичен билет за щастие в следните години. Но предсмъртната му среща с нея не променя смисъла на прокобата, загатната в заглавието на творбата. Измамена от изкупвача на трофеи, незавършила училището поради липса на средства, тя се връща в родното село. За кратко, за да пребивава като баща си повече в пустинята. Храни се с растения, каквито носи в Окатува, и убеждава съплеменниците си, че могат да живеят, без да убиват все по-намаляващия дивеч. В нея се извършва и трезва преоценка на реалността: „Цаура разказваше, че в дните, когато Хайом (бушмените) разполагали с обширна земя, ловът им бил успешен и много богат. Имало животни в изобилие. Живеели щастливо и нямало за какво да се притесняват. Но дошли фермери, заградили голяма част от земята, твърдейки, че им принадлежи, и прогонили дивеча. Животът на Хайом станал тежък – непоносим. Не суровата природа била причина за тяхното нещастие, а богатите хора, които заграбили принадлежащата на всички земя. Тя дори казваше, че е време бушмените да въстанат подобно на северняците Овамбо, които отдавна се борели за освобождението на страната. Това не бяха думи на млада бушменка”.
И Цаура остава сама, изолирана от миролюбивите си съвременници. Покорни на съдбата в границите на държава, управлявана от белите. Всеки явен бунт е обречен, а цивилизационните нива – твърде различни. Равноправна хармония между тях не е възможна, пулсира само крехка етническа търпимост. Поне са отминали времената, когато се е допускало бушмен да бъде отстрелян като диво животно. Но думите на девойката са посели първите редки, плахи семена на неясната социална надежда. Тя постепенно се превръща в добрата богиня, закриляща човеците. Едни вярват, че ще укроти белите заселници. Други – че ще нахрани бедните, ще прогони крадците и измамниците. А всички заедно: че и малките добрини, които им се случват – кратък дъжд или случаен улов, са плод на легендарната й същност. Над тях, в осеяното с ярки звезди африканско небе, греят очите на Гуге – виждащ криволиците на човешкия мравуняк през духа на дъщеря си. С която завинаги са се слели в безкрайните полета на небитието.
„Бушменска прокоба” не е само ловна повест, макар че е достойно продължение на една подобна традиция. Олицетворена в българската литература от Емилиян Станев, Дончо Цончев и редица още автори. Не е и приключенско четиво, а трогателна изповед за страданията на шепа чисти и наивни люде. Борещи се с живота чрез повелите на вековечната племенна традиция. За личното достойнство на хора като Гуге и Цаура, проумяващи, макар и смътно, вярната посока за племето си. Ако то иска да се съхрани в бъдещото време: отворено за хуманните черти на съвремието, ала запазвайки красотата на онаследената автентичност. В контекста са вплетени разсъжденията на автора за правото на хората да живеят свободни и необезпокоявани, по своите си нравствени закони, духовност и вярвания.
Сравняват „Бушменска прокоба“ със „Старецът и морето” на Хемингуей. В различно време и различно географско измерение, с известна уговорка, Гуге и Сантяго наистина си приличат по своята самоотверженост, благородна упоритост и надежда за добър финал. По пътя към дома, носейки мачтата, Сантяго няколко пъти пада и това недвусмислено внушава библейския разказ за Христовите страдания. Макар езичник, не влизал никога в божия храм, бушменът се влачи към колибата си по същия мъчителен начин. С натровена кръв, разкъсан от хиените, но с прекрасния ловен трофей, за който всъщност е разменил живота си. Победител или победен, също като Сантяго, е Гуге? Нека читателят си отговори сам. Иначе могат да се търсят и още аналогии, но не това е важното.
Ще добавя само, че Михаил Михайлов е творец с остра наблюдателност и непресторена човечност. Който умее зад непознатото, мамещото, цветно екзотичното да открие смисъла на делничното съществуване в неговия първичен вариант. И да ни убеди, че благородството съществува, както по улиците на модерния град, така и под покрива на схлупена колиба. Книгата е графично оформена с автентични бушменски скални рисунки. А някои от думите, както е указано в началото й, са изписани с оригиналното си бушменско звучене. Тя е увлекателно четиво, чиито страници ни отвеждат в един далечен и по своему добър свят. „Бушменска прокоба“ доказва, че повечето български писатели от диаспората са достойни за съвременната ни литературна традиция, в която имат свое, по право запазено място.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел.ред.: Интервю на Георги Николов с автора на „Бушменска прокоба“ Михаил Михайлов може да се прочете тук.
