Тази вечер, 18.02.2015 г., отбелязахме по един изключителен начин Деня на Васил Левски – 19 февруари. По инициатива на Българския културен институт в Лондон с директор г-жа Светла Дионисиева, в залите на Българското посолство бе изнесена театралната постановка „Великденско вино” – с автор и постановчик Константин Илиев. В главната роля на поп Кръстьо бе актьорът Димитър Терзиев.
В днешния ден учим с учениците от 5-ти и 6-ти клас. И часът ни по история бе заменен с посещение на пиесата. Отидохме всички – ученици, родители, преподаватели. Имах известно притеснение, че възпитаниците ни на 12-13 години са може би малки за такава сериозна постановка, но страховете ми се оказаха неоснователни. Час и половина и децата, и всички в залата (около 150 души) наблюдаваха спектакъла като приковани. Пиесата наистина е изключителна и неслучайно през 1994 г. е обявена от българските театрали за най-добрата българска пиеса на всички времена, а авторът й е класиран сред първите трима драматурзи, наред с Йордан Радичков и Йордан Йовков.
Ето накратко историята:
ВЕЛИКДЕНСКО ВИНО
ИЛИ
ОБВИНЕНИЯ СРУЩУ СВЕЩЕНОДЯКОН ИГНАТИЙ ЛЕВСКИ И ЛОВЕШКИТЕ ТРУЖЕНИЦИ, ОТПРАВЕНИ ОТ КРЪСТЬО ТОТЕВ НИКИФОРОВ В ДОЛНОКРАЙСКАТА ЧЕРКВА “СВЕТА БОГОРОДИЦА”
от КОНСТАНТИН ИЛИЕВ
Постановка КОНСТАНТИН ИЛИЕВ
ПОП КРЪСТЬО НИКИФОРОВ – ДИМИТЪР ТЕРЗИЕВ
На Великден поп Кръстьо Никифоров е сам в празната църква “Света Богородица”. Приготвил е свято причастие, но дори немият клисар отказва да го приеме от ръката му. Защото то може би съдържа отрова. Убийство чрез отравяне е начинът, по който някои ловешки граждани са мислили да отмъстят на свещеника, обвинен, че е предал през 1872 г. на турците Васил Левски.
Възхитени сме от играта на Димитър Терзиев. А пиесата е невероятно философско разтърсване на моралните представи. Потриса с прозренията. За всеобщ наш български ужас продължава да е актуална и днес с истините, казани в нея, които са и наше ежедневие – толкова години след Саможертвата.
Колкото голямо бе удоволствието да бъдем свидетели на тази невероятна творба и също толкова изключителна актьорска игра, толкова впечатляващ бе и разговорът с писателя Константин Илиев, последвал представлението. Час и половина въпросите към него от публиката не секваха. Търсехме отговори, сверявахме, слушахме за онова, което гризе душите ни: Предателството (волно или не дотам), Насилието на всяка революция, Светец или Грешник, Иисус или Дякон, Икона или човек…
Трудно бих могла да си представя по-достоен начин да посрещнем Дена на Апостола – с наведени глави. „Народе???”
Снежина Мечева,
директор на Българското училище към посолството ни в Лондон, говорител на АБУЧ
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
P.S. Ето и информация за една книга на автора, посветена на същата тема:
.
Великденско вино и Франкенщайн
от Константин Илиев
.
„Какво искам повече като гледам Отечеството си, че ми е свободно?
И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-блескаво като едничка Държава в цяла Европа.
Пък тий нам не щът ли да вдигнат паметници?… Не щът ли да ни поменуват по всичките черкви в Българско, докато трае името Българин? Затова, гдето ний ще скъсаме веригите на България и ще изведем народат с Благоволението Божие от Ада в Рай!“
Васил Левски
.
Константин Илиев нарича събраните в тази книга текстове „субстанции с различна клетъчна структура“. Основният от тях е на тема взаимоотношението между литература и история. В него се проследяват перипетии от сценичния живот на пиесата „Великденско вино“ във връзка с продължаващите вече 140 години спорове за обстоятелствата около гибелта на Васил Левски.
.
ПРЕДИСЛОВИЕ към книгата
Защо смятам за нужно излизането на тази книжка? Ако не за друго, то за да бъдат избегнати някои недоразумения. „Великденско вино“, така или иначе, продължава да привлича вниманието на българските театрали.
Темата на тази пиеса обаче не е предателството само по себе си. Когато я писах, за пореден път ме занимаваха два вида човешко поведение в крайни, изискващи решение ситуации.
За добро, или може би за зло, съобщението за край на идеологиите се оказа точно толкова преждевременно, колкото и съобщението за край на историята. В действие сега е идеята за така наречения рационален егоизъм. Според това, имащо своите безспорни основания мислене, човекът не е жертвен агнец. Той е в правото си да съществува заради самия себе си. Да не се пренася в жертва на другите, нито да иска подобна жертва от тях. Как обаче според такъв един нравствен канон следва да се отнасяме към думите на Васил Левски „Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му.“?
Труден въпрос. Той всъщност не е нов. Двадесет века една голяма част от човечеството живее под знака на Христовата саможертва. Христос обаче, поне според наложилото се в древността тълкувание на учението му, не е човек, като другите човеци, а нещо друго. Бог. Бого- човек.
От друга страна с идеята за саможертва са вършени какви ли не злоупотреби. Думата е в словесния арсенал и на тоталитарните демагози, в чиито практически действия влизат масовите разстрели, газовите камери и камикадзетата. Драмата е литературният жанр на трудните въпроси. Поне в този u вид, в който са я определили мислителите, разсъждаващи преди всичко за измеренията на трагичното.
Когато в хода на репетициите Леон Даниел градеше мотивацията за отношението на поп Кръстьо към Васил Левски, той помагаше на изпълнителя на ролята на свещеника с такива напътствени думи: „Не може жив светец да ходи по земята“. Случаят с поп Кръстьо Никифоров е материал за един предназначен за сцената текст. В него литературният образ не е портрет на историческата фигура. Около гибелта на Васил Левски съществуват неизяснени неща. В течение на няколко десетилетия се наложи и аз да кажа мнението си за някои от тях. И все пак, литературата е едно, историческата наука – друго. Текстовете, събрани в тази малка книга, са като субстанции с различна клетъчна структура. Именно за да бъдат разграничени един от друг, сметнах за необходимо да ги затворя между кориците й.
