ВЪПРОСЪТ С БЪЛГАРСКИЯ ПРОИЗХОД И ПЪТИЩА ЗА НЕГОВОТО РАЗРЕШАВАНЕ
Графика на броя на натурализираните български граждани по години
През 2010 г. бе достигнато максималното до този момент количество на натурализирани български граждани на основание на български произход – 18 хил. души. След това този брой започна рязко да спада и към момента е сведен до около 8 хил. годишно.
Периодично възникват дискусии защо се стигна до този обрат и какви решения могат да бъдат предложени.
Между понятията етническа принадлежност и произход има връзка, произтичаща от разбирането, че за лице от български произход се смята всеки, който има поне един възходящ българин. В същото време двете понятия са строго разграничими, тъй като лицето от български произход може да е потомък на смесени бракове и съвсем не е задължително да се чувства българин. От различията в понятията следват различни процедури във връзка с правата, които носят.
След промените през 1986 и 1989 г. на Закона за българското гражданство от 1968 г. бе предвидено, че „лице от българска НАРОДНОСТ може да придобие българско гражданство“. Имам известни забележки към понятието „народност“, но последицата от този текст е, че лица с българска етническа принадлежност са могли да се натурализират като български граждани, независимо от местоживеенето им.
С приемането на новата конституция през 1991 г. бе възприет друг подход. В нея вече е записано, че „лицата от български ПРОИЗХОД придобиват българско гражданство по облекчен ред“. Оттук нататък понятието „български произход“ започна да измества термина „българска народност“ и залегна във всички последващи закони, имащи отношение към българското гражданство или контактите с диаспората.
Замяната на понятията доведе до промяна в практиката за предоставяне на българско гражданство. Защото произходът е правно понятие и разкрива доказана биологичната връзка между две лица. Произходът се разглежда в една посока: от позицията на детето към някой от неговите възходящи. В правото произходът е въздигнат в юридически факт, с който се свързват определени правни последици. В случая с лицата с български произход това е тяхното право да придобият българско гражданство по облекчен ред.
Както в България, така и във всички държави по света, произходът се установява и доказва по един и същи начин. Доколкото има недоволство срещу действащия в момента режим за придобиване на българско гражданство на основание на български произход, то трябва да бъде насочено на първо место срещу тези законотворци, които със своето знание или незнание въведоха именно този, а не друг облекчен ред.
Тези българи в чужбина, които имат документи за български произход, кандидатстваха и продължават да кандидатстват без затруднения за българско гражданство. Тук трябва да изразя принципното си несъгласие с факта, че независимо от наличието на такъв документ за произход, те трябваше задължително да получават от Държавната агенция за българите в чужбина удостоверение за български произход – процедура, която от момента на записването до датата за подаване на документите ненужно отнема една година. Аргументите, че се прилагали фалшиви удостоверения, не са основание за бюрократизиране на процеса, тъй като в хода на съгласувателната процедура на преписките, в отделните ведомства има специалисти, които могат да се произнесат, както по отношение на всички необходими атрибути при превода и легализация, така и по отношение на автентичността на документите.
Проблемът възникна с лицата, които не разполагат с документ за български произход. Става въпрос главно за част от гражданите на Р. Македония, Сърбия, Албания и Косово. При тях преди няколко години започна да се прилага нотариално заверена декларация за наличие на българско самосъзнание. След сигнали за противоречива практика, корупция и злоупотреби, бяха извършени проверки от Върховна административна прокуратура и Главния инспекторат към МС. В констатациите и на двете институции този подход бе обявен за противоречащ на правните принципи и норми. Всъщност никой не бе отчел факта, в т.ч. и аз самият, че тъй като правото на етническо самоопределение е индивидуално, то засяга само и единствено кандидата, а не неговите възходящи. Т.е. с подобен документ би могло да се доказва българска народност (което е качество на кандидата), но не и български произход (което е качество, произтичащо от етническата принадлежност на възходящите).
Някои възразяват, че не е редно кандидатите от Македония или Западните покрайнини да доказват български произход, тъй като например и българите в България също не могат да представят такъв документ. Всъщност на българите в България такъв документ не им е нужен, тъй като всички български граждани са равни пред закона и притежават наличен произход, установен с акта за раждане.
Поради тази причина като основно решение, което би премахнало съмненията за липса на обективност и да отговаря на изискванията на закона, е създаването на възможност на желаещите да се снабдят с документи за български произход. Това може да стане например чрез спешното обработване и дигитализиране на тази част от архива на българската администрация в „новите земи“ през периода 1941 – 1944 г., където се съхраняват поименни данни за етническата принадлежност на населението (преброяване на населението, списъци на издадени български лични карти и отбита наборна военна служба). Със заверени копия от тези документи и удостоверение за наследници, много лесно може да се установи българския произход. Притежавайки подобни документи, кандидатът за българско гражданство би трябвало да може директно да подава заявление в Министерство на правосъдието. Този подход всъщност улеснява процедурата, защото по този начин ще се избегне чакането от една година за придобиване на удостоверение за български произход от ДАБЧ. Точно такава е например прилаганата и в момента практика при потомците на българските евреи. Към настоящия момент от тяхна страна няма оплаквания от подобна процедура.
Лично за мен е загадка защо досега подобни стъпки не са предприети, което по-скоро говори за липсата на интерес за реално решаване на проблема или за други подбуди.
Разбира се, остава възможността за доказване на произход с удостоверение на организация на българи, вписана на базата на ясни и непроменяеми правила в регистъра на ДАБЧ по смисъла на ЗБЖИРБ. Тук процедурата също не е сложна, но в устава на тези организации изрично трябва да е записано, че в тях членуват само българи*. Именно от това условие се извежда извода за наличието на български, а не на някакъв друг произход. С подобен документ, след заверката му в ДАБЧ, също би могло директно да се кандидатства за българско гражданство в Министерство на правосъдието. Този вариант също улеснява, а не усложнява процедурата за придобиване на българско гражданство.
При всички случаи политиката за безусловно предоставяне на българско гражданство на лица от български произход в бъдеще трябва да се преосмисли. Тук трябва да бъде направен анализ дали и каква част от новопридобилите българско гражданство са изградили някакви реални връзки с България, дали се включват в живота на българските общности зад граница, дали стават членове на организации на българи зад граница, по какъв начин се изявяват в държавите по пребиваване. Звучи смущаващо и по-скоро като заплаха за националната сигурност информация от типа, че например само в Словения има над 30 хил. български граждани, самоопределящи се като „македонци с български паспорти“.
Поради тази причина най-правилно би било да се измени ЗБГ като се въведе точкова система. При нея всички лица с български произход, независимо от начина на доказването му, биха могли да се възползват от правото си да кандидатстват за българско гражданство по облекчен ред. В същото време държавата чрез система за оценка по различни критерии – като степен на изява на българско самосъзнание, родова памет, ниво на владеене на български език, притежавани основни познания за историята и политическото устройство на българската държава, образование и др., да отсява истинските патриоти от лицата, които търсят български паспорт по прагматични подбуди. По този начин ще се откроят лицата, които чрез българското гражданство желаят да имат трайна връзка с България и да градят своето бъдеще на тази основа. Евентуалното неполучаване на българско гражданство поради непокриване на минимума точки не трябва да се разглежда като трагедия, а като стимул за промяна, за задълбочаване на познанията и връзките с България, което би се взело предвид при следващо кандидатстване.
Освен това категорично трябва да се заяви, че проблемът с получаването на българско гражданство към настоящия момент няма значими демографски измерения. Съгласно данните от преброяването през 2011 г., в страната са се заселили 131 хил. души. От тях лицата, декларирали, че притежават двойно гражданство – българско и друго, са 22 хил. души. По-голямата част от тях, но далеч не всички, са с български произход, получили българско гражданство. Броят им е малък, като се има предвид, че от 1990 до 2011 г. включително, 169 хил. българи зад граница са получили българско гражданство.
Анализът на тези данни показва, че натурализацията на лица от български произход има демографски потенциал, но към настоящия момент не е изиграла ролята на съществен демографски резерв, поради което и от тази гледна точка се нуждае от преосмисляне и разработване на нова политика, защитаваща в максимална степен националните интереси на страната и нейните граждани.
Спас Ташев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Бел.ред.: Подобно изискване – всички членове на тези организации да са българи, може да влиза в противоречие със законодателствата на съответните страни, в които живеят български общности. Такива организации, в чийто устави изрично да е написано, че в тях могат да членуват само хора от един определен етнос, не биха били възможни, впрочем, и в България. Тази тема – за изричното изискване в подобни организации да членуват само етнически българи – бе засегната в материал на Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград, Р. Сърбия, публикуван преди време в Еврочикаго. Ето какво казва по темата г-н Николов:
„След направените препоръки към ДАБЧ от Върховната прокуратура на Р. България и Софийска градска прокуратура за съобразяване на дейностите на ДАБЧ с изискванията на Административно-процесуалния кодекс, Закона за българско гражданство и Закона за българите в чужбина, бе донесен нов Правилник за признаване и за реда за водене на регистър на организации на българи, живеещи извън Р. България. С този правилник бяха поставени почти невъзможни, чисто „арийски“ условия за такова признаване, като например: „в устава на организацията да е изрично предвидено, че в нея могат да членуват само лица с български произход живеещи в съответната държава“ или „в устава на организацията да е регламентирана процедура за приемане на членове от български произход, като изрично се предвиждат правила за установяване на български произход на кандидатите“!? Просто да не повярва човек, че в една европейска държава могат да се поставят и такива дискриминационни изисквания – с оглед и на вътрешното законодателство на съответните държави, в които важи принципът, че членството в обществените организации не може да бъде ограничено откъм „…цвят на кожата, вероизповедание, етническа или национална принадлежност, сексуална ориентация и други белези“. Впрочем, може ли в България да се регистрира организация, в която да членуват само лица от турски, ромски или еврейски произход, и то даже с „изрично“ предвидени правила за установяване на етническия или национален произход на кандидатите?“
