Стивън Уолт, Foreign Policy
.
Имало едно време една велика държава, която се страхувала от опитите на стария си съперник да отслаби нейната мощ. Нейните лидери мислели, че противникът е по-силен и се опитва да влияе на целия свят.
Наистина, този отдавнашен противник се намесвал в работите на тези страни, които наближаващата упадък държава смятала за собствен заден двор. За да защити своята традиционна сфера на влияние, разтревожената държава отдавна поддържала съмнителни отношения със съседните страни, където управлявали аморални и жестоки олигарси, запазващи своята власт благодарение на угодническото изпълнение на капризите на своя силен съсед.
Но изведнъж в една от тези държави-васали избухнало народно въстание, което свалило корумпирания лидер, след което той незабавно избягал от страната. Лидерите на въстанието много искали да изградят отношения с далечния противник на великата държава, защото те се възхищавали на неговата идеология, а също така искали да избягат по-далеч от своя съсед, който отдавна господствал в тяхната далеч по-слаба страна. В отговор на това пресметливият лидер на вече силно обезпокоената велика сила заповядал на своето правителство да въоръжи бунтовниците в тази зависима в миналото страна, за да може новото управление да не промени ориентирите си и за да отнеме с времето това управление от властта.
Позната картинка? Естествено, но в тази история великата държава не е Русия, пресметливият лидер не е Владимир Путин, а слабият съсед не е Украйна. Великата държава в тази история са САЩ, нейният ръководител е Роналд Рейгън /1981-1989/, а размирният съсед – Никарагуа.
В началото на 80-те години на ХХ век мнозина американци мислеха, че съветската държава се усилва, и че апетитите на Москва растат. Тези страхове помогнаха на Рейгън да попадне в Овалния кабинет и да убеди страната в необходимостта от скъпо струващи военни програми.
Рейгън беше изпълнен с решимост да пресече съветското настъпление в Западното полукълбо. Сандинисткото движение в Никарагуа току-що беше свалило проамериканския диктатор Анастасио Самоса и започна да изгражда тесни контакти с Куба. В отговор администрацията на Рейгън организира, въоръжи и подкрепи противниците на сандинистите – контрите.
И какъв бе резултатът? Гражданска война, отнела живота на 35 000 никарагуанци. Това е около 2% от населението на страната. За САЩ 2% от населението са 6 милиона американци.
Рейгън и САЩ действаха осъдително тогава, а Путин и Русия действат осъдително сега. Но паралелите между тези събития ще ви разкажат за това, което често се забравя, когато високонравствени моралисти започват да се оплакват от „чужда агресия“. С каквато и неприязън да се отнасяме, великите държави много чувствително реагират на политическите събития и обстановка на своите граници и обикновено са готови да играят жестока игра в името на защитата на своите жизненоважни интереси. Колективното неразбиране от Запада на това важно обстоятелство са ключовата причина за избухването на украинската криза и на това, защо е толкова трудно тя да бъде разрешена.
Разберете ме правилно. Случилото се в Украйна е трагедия, а действията на Путин и Русия са достойни за осъждане. Но на мен ми се струва, че неспособността или нежеланието на САЩ и Европейският съюз да предвидят ответната реакция на Русия е върхът на глупостта и безразсъдството. В края на краищата достатъчно е да си припомнят, каква политика провеждат САЩ в по-голямата част от Западното полукълбо.
Ако искате, поводите за тревога на Москва днес са много по-големи, отколкото тези на САЩ през 80-те години. Никарагуа е малка държавица. Нейното население е по-малко от това на Ню Йорк. Нейният собствен военен потенциал беше нищожен, а потенциалната ценност като съветска военна база минимална. Но американските лидери видяха в тази малка, бедна и слаба страна сериозна стратегическа заплаха, а Рейгън заяви, че ако сандинистите не бъдат свалени, терористи и диверсанти могат само за „два дни“ да се доберат до Харлиген в Тексас.
Днес американските официални лица и учени мъже сред ястребите настояват, че разширяването на НАТО не е било и не е враждебен акт, и че помощта за Киев не представлява никаква заплаха за Русия. От тази гледна точка, Путин или се заблуждава, или лицемерничи, когато говори за заплаха отвън. А може би той се плаши от това, че Украйна започва да процъфтява и на този фон неговата собствена власт ще изглежда отвратително.
Но дори ако тази гледна точка е обективна и правилна, тя няма нищо общо с проблема. Няма значение, че ние имаме благородни намерения и че разширяването на НАТО и ЕС не представлява никаква реална опасност. Важното е, че руските лидери виждат в това заплаха и се безпокоят, че тях също ги очаква подобно бъдеще. Ако Путин и компания виждат нещата по този начин /а нямаме основания да смятаме друго/, означава, че те са готови да платят висока цена, за да не позволят на тази заплаха да се разрасне.
Ако вие все още се съмнявате, отново си спомнете за Рейгън. Ако президентът на могъщите САЩ с тяхната най-силна в света икономика и разположени по целия свят силни военни части до такава степен бе изплашен от пъстрата група от сандинисти, че се реши да организира и подкрепи незаконна гражданска война срещу тях, едва ли трябва да се съмняваме, че Путин, Медведев и много руснаци няма да се разтревожат от факта, че държава с 45-милионно население, намираща се до тях, се готви да преразгледа своите ориентири и да пусне могъщ чужд военен съюз на техния праг?
Но вие можете да възразите: почакайте, ние сме добрите и в двете истории. Сандинистите бяха комунисти, те се съюзиха с Фидел Кастро и московската „империя на злото“. За разлика от тях Порошенко, Яценюк и киевските реформатори са свободолюбиви и пазарно ориентирани демократи, страстно желаещи да изкоренят корупцията, в която е затънала Украйна от момента на получаване на независимост. Това, което сме направили в Никарагуа, беше прекрасно, благородно и необходимо, затова беше и оправдано. Също такава е и нашата политика по отношение на Украйна. А това, което прави Путин, е безчовечен бандитизъм. Нещо повече, тези действия създават заплаха за идеята, че границите в Европа не трябва да се прекрояват със сила.
Разбирам, колко е съблазнително да се вижда в този спор само борбата между нравствеността и безнравствеността – Западът е добър, Русия е лошата. Но проблемът е в това, че високонравственото възмущение и страстната вяра в своята правота не са политика. Нека оставим на страна въпросът имат ли САЩ моралното право на това възмущение след Ирак, Абу Гариб, Либия и т.н. Високонравственото негодувание не променя фундаменталните стратегически реалии. Отчитайки географията, местния баланс на военните сили, вътрешноукраинските разногласия и руските интереси трябва да заявим, че привържениците на по-строгия подход все още не са формулирали своите отговори, които ще подобрят ситуацията. Това, което те правят само може да влоши положението. Уважавани коментатори от типа на Тимъти Гартън Аш могат да осъждат случващото се и да настояват, че „Путин трябва да изтегли своите войски, а Украйна трябва напълно да контролира своята източна граница“. Всичко това е хубаво и прекрасно, но проблемът е в това, че той си няма никаква представа как да го постигне. Въпросът не е в отсъствието на силна воля и решителност от Запада. Проблемът е в простата истина, че ескалацията на войната в Украйна няма да даде резултат.
Повтарям: политиката на Русия е осъдителна, а Владимир Путин не трябва да бъде определян като неразбираем държавник, заслужаващ нашите симпатии. Но неговото поведение не се различава силно от действията на уважавани политици от типа на Роналд Рейгън, които те с готовност предприемаха, когато чувстваха, че са заложени жизненоважни интереси. За да намерим дългосрочно решение на украинската главоблъсканица, трябва по-малко морализаторство и повече стратегическо мислене. И трябва да започнем с разбиране на това, което кара Москва да предприема подобни действия. Нямам симпатии нито към Путин, нито към неговата политика, нито към неговия режим. Но осъзнаването на факта, че в неговите действия няма нищо необичайно, по никакъв начин няма да навреди на нашите усилия.
.
Източник на текста на български: БГНЕС
