Децата си знаят правата и няма нищо лошо в това. Родителите им също, а и така и трябва. Всеки иска малчуганите да получат добро образование и да са умни и разсъдливи. Така се гради новото поколение. Но на какво учим децата си, ако те живеят с мисълта, че ако госпожата не слуша, мама и татко ще й се скарат? Че едва ли не децата са тези, които имат по-големи права да оценяват поведението на учителите, отколкото учителите – да оценяват знанията на поведението на своите ученици.
Коментар за днешните поведенчески модели и проблеми на училищното образование в България на Ралица Райкова, репортер във в. „Пазарджишка Марица”.
.
„И каква ще станеш с тази българска филология? Учителка? Пффф…”. Това са думи на мой бивш съученик от гимназията, който изкоментира избора ми за специалност във висше учебно заведение. Само да подчертая, че неговата майка работи като учител. Интересен е фактът, че има деца на преподаватели, които не са научени или не им идва „отвътре” да уважават професията на родителите си. А какво остава, ако не познаваш учители в личното си обкръжение… Нима мама не се е прибрала поне веднъж от работа изморена, съсипана, натоварена и неспособна да си поеме въздух дори? Но съм сигурна, че надълго и нашироко се обсъжда колко много задачи е дала госпожата по математика или защо аз имам тройка, пък натегачката и зубърката Мими има шестица?
Децата си знаят правата и няма нищо лошо в това. Родителите им също, а и така и трябва. Всеки иска малчуганите да получат добро образование и да са умни и разсъдливи. Така се гради новото поколение. Но на какво учим децата си, ако те живеят с мисълта, че ако госпожата не слуша, мама и татко ще й се скарат? Че едва ли не децата са тези, които имат по-големи права да оценяват поведението на учителите, отколкото учителите – да оценяват знанията на поведението на децата в училище. Все по-осезаемо навлиза тенденцията по време на родителски срещи учителите да са по-притеснени от родителите и децата. Когато аз бях в гимназия, си признавам, че имаше поне за едно-две неща, за които да се моля мама да не разбира. Сега учителите се молят забележката, която са направили в час, да не е прозвучала прекалено категорична и детето да се е засегнало от тълкуванието й. Днес в училищата учителите посещават по-често директорката за нахокване, отколкото учениците. Говорим за елитните училища, които гордо се изхранват предобре от субсидиите, които получават за бройка ученици.
Младши току-що завършил учител в пазарджишко ромско училище изкарва на работното си място точно три дена. Ще кажете, че е бил предубеден, че не му е било призванието това? Не, просто дотам издържаха нервите на 27-годишен младеж, който 5 години се е блъскал да учи география и история. Уви, в университета му е не е имало предмет по звероукротяване. И никой не ти казва какво трябва да направиш, когато едно ромче държи друго за краката, провесило го през прозореца на втория етаж на училището. Или когато обръщат чинове в класната стая, никой не се интересува какво преподаваш, най- добрият четец в класа едва срича и ти се чудиш как са стигнали до 5-ти клас. Как ли? Пак ще спомена системата, по която българските училища взимат пари от държавата – на бройка – колкото повече – толкова повече, както казва Мечо Пух. Решението на директорката е простичко – побийвай ги лекичко, само да не е пред камерите, те по-друг начин не разбират. Мен ако питате, и три дена са много за подобна работна среда.
Телевизиите кънтят, че нямало желаещи да практикуват тази професия. Абсолютно не съм съгласна. Млади кандидати има колкото щеш, места няма. Защото всеки, намърдал се в по-добро училище, си чака да му дойдат годинките за пенсия, а новият закон позволява дори след достигане на пенсионна възраст учителят да продължи да преподава. Току-що завършила студентка по българска филология кандидатства за място в пазарджишко основно училище. Разбира се, че няма практика. Тя допреди няколко месеца е била на университетската скамейка. Избират доказала се в професията дама в напреднала възраст. Така че проблемът не е, че няма желаещи, просто са малко училищата, които наистина искат да заложат на млад кадър и да дадат шанс за развитие. Да, риск си е, защото никой не гарантира на директора, че току-що завършилият ще се справи и училището няма да остане без учител по средата на годината. Но така само ще продължаваме да се чудим защо учителското съсловие е застаряващо.
Стара българска „приказка” е, че най-важните в града са кметът, даскалът и попът. Едно време… може би. Сега остават само кметът и попът, защото даскалът е на дъното на класациите, както за получавано възнаграждение, така и за предпочитана професия. Подобно нещо се случи и с теорията, че да си учител е призвание. Призвание е било за баба ми, която преди 50 години е преподавала на ромски деца в село Смилец и е печелила регионални и национални конкурси с тях. Когато любовта й към професията и малчуганите е била толкова голяма, че ги е превърнала в добри и почтени хора. До ден днешен нейни ученици я спират по улицата и я поздравяват, прегръщат и уважават.
Вярвам, че и днес има такива учители. И те не са малко. Проблемът е, че ако не са ги превърнали в деловодители, счетоводители и секретари от огромното количество бумащина, която има за попълване, то трябва да бъдат или много смирени, или да не си фантазират, че могат да се скарат на Иванчо, който си е качил краката на чина по време на час, защото после ще трябва да дават устно и писмено обяснение защо са подронили авторитета на детето пред целия клас.
Има и такива, които завиждат на учителската професия. Те виждат как работното време е от понеделник до петък, от 7:30 ч. – до обяд, или започва след 12:00 ч.; имат пролетна, лятна, зимна, междусрочна ваканция. В по-добрите училища се получат бонуси за облекло, допълнително заплащане за проверка на класни работи, матури, олимпиади, водене на СИП-ове. И всичко това е истина. Въпросът е, че тук това е лукс. За развитите европейски държави това е нормално. Учителската професия заслужава добро заплащане и уважение. А ако не ги получаваш? Тогава работното време и ваканциите сякаш нямат значение. Защото да си учител е едно, да си възпитател и скулптор на подрастващи мозъци и души – съвсем друго. Поколението е такова, каквото е, заради учителите и родителите. Да практикуваш тази професия значи да градиш характери и съдби… или поне едно време е било така. Сега можеш да придобиеш диплома и правоспособност да преподаваш срещу оценка среден 3,00 от матурата или просто, защото не са те приели това, което искаш, но страшно много ти се ходи в София или Пловдив.
Истини много, проблеми – още повече. Фактите, обаче, са неоспорими – образователната ни система е болна и деформирана. И нито една шепа професионалисти, които си обичат работата; нито няколко деца, които искат наистина да учат и им е интересно; нито родители, които държат потомците им да получат добро бъдеще и подобаващ старт, могат да я излекуват. Защото последната година се нагледахме на стачки, побой над учители, пияни ученици, крадливи директори, сексуално малтретирани деца, пари за частните, а не за държавните училища. Въпросът е как в една необразована интелектуално система могат да растат образовани и интелектуални деца?
„Поколението е такова, каквото е, заради учителите и родителите.“
Превъзходно есе, с умерена тъга обрисуващо трагичното състояние на, в случая, онова, което е останало от някога елитното българско образование.
(Не че и преди половин век то нямаше кусури за доизкусуряване, но все пак мереше ръст с най-добрите в света.)
Имам внуци в трите общообразователни степени и съм наясно с трагиката на положението в народната просвета. За българския учител-страдалец да не говорим – със заплата от 300 долара месечно може единствено да ровичка купчината стари билети от по 1 долар всеки, като крадешком се оглежда за внезапно появили се контрольори в градския транспорт. (Докато американският му колега „връзва“ тая миза за „ден до пладне“.)
Не, не са учителите.
Не, и родителите не са в дъното на тая завера.
Да, има завера. И не само, и не толкова – българска.
Положението с общото образование е същото и в световен мащаб, дори и в крепостта на световната демокрация – Конституционната Република Съединени Американски Щати.
В основата е т.нар. „Нов Световен Ред“. Той се нуждае от човешка биомаса, а не от личности. Нужни са му роби за обслужващ персонал. И си ги формира. Чрез манипулиране на всичко, но най-вече на образованието на подрастващите. Които са най-податливи на манипулиране, защото са своего рода tabula raza.
Има ли изход? Има ли шанс за спасение?
ДA!
Връщане към изконните християнски ценности. Исус Христос е Личност и иска и ние, човеците, да сме като Него. Той е спасението. Защото Той е Пътят, и Истината, и Възкресението, и Животът!