“…когато вечерта смирено гасне…”
Димчо Дебелянов
Когато нощна сянка допълзи
до оня праг, отдавна чужд сред здрача,
до двора, дето чучурът сълзи
и шепотът на орехите плаче;
до стаите, където детски смях
попил е в излинелите тапети,
където споменът е полъх плах
и в тъмнината миналото свети;
когато те полази ранен хлад,
дошъл от вчерашния спомен бледен,
когато тук си минал като млад,
а се завръщаш уморен и беден…
…разбираш колко дълго си живял
на този свят сред хоризонти чужди,
как даже споменът е остарял
(и може би от спомен няма нужда);
как вече нищо нямаш да дадеш
на дните, текли бавно под стрехите,
и как не можеш времето да спреш
и от това сърцето ти е свито;
и как си празен като стар рапан,
във който вече няма шепот странен –
един мираж, един безплътен блян,
завърнал се при този праг неканен.
Защо си тук, под старите лози,
пред този дом, студен и неприветен,
когато черна сянката пълзи
и лунен блик на прага дървен свети?
Не си ли сам тревясал сенчест двор,
не си ли дом, напуснат в пустош глуха –
отишъл си е ангелският хор,
в клонака само нощем буха бухал.
През спомените няма път назад,
тъй както брод през дните прежни няма –
не можеш два пъти да бъдеш млад,
а вяра и надежда са измама.
Дори и ти, любов, не идвай пак
ни като сън, ни като зов сърдечен –
за теб е късно, вън е нощен мрак,
а младостта е някъде далече.
И аз не мога нищо да ти дам –
аз сам съм дом заключен с пусти стаи.
Ти имаш нужда от олтар, от храм,
а става ли от плевня храм?
Не зная…
Но днес съм двор, де чучурът сълзи,
де шепотът на орехите плаче
и чакам сянката да допълзи
до моя стар и прашен праг сред здрача.
Валентин Чернев
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
