Един разказ, чиято тайна носих в себе си 37 години
Това е разказ за минало и днешно, за избора да мълчиш или говориш в полза на другите. Все морални категории, които биха били доста скучни, ако основата на текста не беше свързана с една история, която баба ми – Здрава Поптомова Владова – ми довери, когато бях само на 10 години. До ден-днешен не споменавах тази случка за смъртта на прадядо ми отец Тома от село Йовковци. Нито пред семейството си, нито пред приятелите. Вярвах, че най-близките ми сродници я знаят и просто избягват да говорят за това. Оказа се, че съм сгрешила. След като написах текста, провокирана от липсата на „героика“ в нашия „цивилизован“ живот, и го публикувах на блога си, заваляха телефонни обаждания – от родителите и сродниците ми, от приятелите и читателите. Всички бяха потресени, че свръхестественото може да бъде впрегнато в полза на естествения ход на живота. А нашите изобщо не знаеха за моралния подвиг на отец Тома…
Оказах се единствената, посветена в този случай, и благодаря на времето, че ме е помъдрило, за да осмисля разказаното и да продължавам да говоря…
Тъй като снощи (18.02.2015 г. – б.р.) отново се докоснахме до колоса Левски, чрез един изключителен спектакъл в Културния институт към Посолството ни в Лондон, се осмелявам да изпратя и този текст. Той само подкрепя истината, че всеки може да бъде герой според аршина си. Стига да поиска да „глътне“ Хаджи Димитър за хатъра на своите...
Здравка Владова-Момчева,
преподавател по български език и литература в Българското училище към посолството в Лондон
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
ОСВОБОЖДЕНИЕ
.
– На отец Тома му не трябвали много пари, щото скоро щял да построи къщата и не бил петимен за още. Те, в онез времена, хората не ламтели за много. Да имат покрив над главата – това стигало. Затуй и попадията, хем бременна, принасяла кое –друго на майсторите, само по-скоро да свършат. Да си влезе тя у държавата (имота), че да я нагоди за пред света.
Щраквам диктофона на пауза. Понякога си позволявам да обитавам времепространството. Където гласовете на живелите преди мен доверяват родовите си истории, без да подозират, че нежно ще ги умъртвя в компютърната памет, насечени в прилежна пунктуация, редактирани от усмивки и сълзи. Така вероятно, опитвам да се освободя от миналото. Да заживея тук и сега. В неслучващото се съвремие от динамика и паузи. Stop and go, stop and go. До финалната пресечка, където ще се простя с пропуснатите смисли на живота…
– Днес трябва да купя минерална вода, цигари и хляб, нали мило?
В пряката реч на битието забравям, че е имало едно време. Благодарение на което съм дошла в света. Уж уверена във всичко, което се налага да направя, за да бъда щастлива. И адски мотивирана, за да напасна в успешния стандарт за благополучие.
– А с попадията поминували добре в тая къща. Всичко си имали – и стока, и деца. Па и почит. Както подобава на свещеник, посветен да спасява души.
Нямам почит да изслушам записа докрай. Защото живея в сериал. В днешния епизод ще отида на работа. Ще понеса служебната завист на колежките. И ще забравя имената им след последния час. После ще се сблъскам в драматично стълкновение с цените в супермаркета. Разполагам с десет минути насаме със себе си, в колата, транзитна изповедалня за душата ми, с таен плейлист хитови заглавия, посветени на надеждата ми за спасение. Go!
– Имало, нагоре у Балкана една чешма. На Хаджи Димитра я именували. Всички ги било страх от мястото. Щото, ако замръкнеш наокол, ти са явявал един муж. Едър. Хубавец. С брадва у поясока. И тъй ти замахвал насреща, че та втрещявал от ужас. Нищо не думал. Само замахвал. Да ти са смряска джигеря от зор…
– Папките с напусналите – в левия шкаф, а тазгодишните файлове – в десния. Благодаря, мисис Момчева. Документацията е досадна работа, но понякога действа терапевтично.
Уверените токчета на административната директорка откънтяват в коридора. Разполагам с цели шейсет минути бюрократична тишина. В архива на едно английско училище. И този от диктофона в джоба ми, по венозната слушалка на който, настръхналият слух изсмуква адреналин от миналото, за да дефибрилира сърцето ми за следващ импулс. Защото трябва да продължа напред. Да усетя, че има смисъл да продължавам.
– Разправят, че у турско, една потеря погнала хорицата към планината. Всичкото село побягнало. И старо, и младо. Водел ги тоя муж. Хаджи Димитър му викали. Ама не, щото да е бил същият войвода, ам просто… сърцат бил. Не му трепвало ни от турчин, ни от някой хайдутяга. Па и личен, нали ти казах. Таман да ги коландри горкинките, да не са пръснат кат пилци по чукаря.
– Тук ли си още, Здравка? – наднича в клетката ми дежурната по архив. – Порязах си пръста на лист хартия. Ще отскоча до медицинската стая да ме превържат. Моля те, не тръгвай, докато се върна.
Още няколко минути бонусна самота. Гласът в слушалката, покрита с камуфлажната ми къдрица, настоява да го дослушам:
– По заник ги причакали на извора. Изклали ли ги до крак. На момите главите с плитките и пендарите по земята задрънчели. А водата червена потекла. Да стъпиш отгоре й, да не потънеш. От кръвта дишала като жива. Остаяли един Хаджи Димитра. Щото бранел хората като лъв. Та го аресали, значи. По адета си, го спестили да е последен. Машаллосали го с турска милост. И го посекли накрая, а той се им замахвал с брадвата, дорде не станал на дух. И след толкоз години, кога и чешма му дигнали отпосле нашите да го укротят, не мирясвал. Та, затуй ти казвам, страх, голям страх ги държал селените. Никой не смеел да припарва тъдява по икиндия. Жалвали са на попа, че ако някой зинел срещу Хаджи Димитра и той му скочел у устата, само тогаз можело да са получи спасение. Смелчага трябвало да глътне душата му. Ама след туй щял да умре, па хората най-сетне идело да си отдъхнат…
Starbucks отчита умерен оборот в три и половина следобед. Метална чешмичка, дизайнерски източена от кафе-машината, вдъхва възкресителна кофеинова пара в пониженото ми кръвно налягане. На втория етаж има пространство за краткотрайни бегълци. Скрита зад вестник, с невиждащи очи, отново се превръщам в слух. За да слея времената в себе си. Докато не се подгоня към къщи, разтърсена от домакинска съвест.
– Коледа било. И попадията шетала да стъкми вечерята. А пък такъв сняг натиснал Балкана, че и на самовилите им тежало клепачи да вдигнат. Хората си седели по къщята. Само на поповата порта някой задумкал посред нощ. „Тъй и тъй, отче Тома – рекъл човекът – ида оттатък корията, че баща ми бере душа. Последно причастие иска, не мога да го оставя неизпратен. Едвам изкълсих дотука, ама назад са не връщам. И тебе нема да насиля да тръгнеш в туй бухалско време. Знаеш отде са минава, грях ми е да та моля.„
Телефонът ми звъни:
– Мило, успя ли да купиш всичко? – пита съпругът ми. – Искаш ли да взема бутилка вино?
Следобедният трафик е екшън с удобни паузи. Сядам в колата и натискам play. Имам време да дочуя историята. Докато вечерята в къщи не ме е посякла с ароматната си брадва:
– Сербез бил отец Тома. Ни Коледи, ни снегове му са опирали, щом идело реч за службата му. Яхнал си коня и отишел. А пък женицата му са свила в одаята като котка. Да слуша тъмното за стъпки и гласове. Призори си дошел. Свлякъл са на прага и тъй изгледал иконите, че – аха – миро да потече от тях. „Попадийо – рекъл – зинах на Хаджи Димитра. Глътнах го, да знаеш! Освободих си енорията, че и тукашните хаир да видят. Ама нещо ми стяга на гърлото. Ша са смълчавам. Прощавай…“. И дума повеке не казал. Останал на легло барем едно девет години. Инат бил. Не са дал веднага. Но го отнесла оная с косата, ей тъй, с Хаджи Димитър у душата, за хатъра на селото…
– И какво станало после – чувам се да питам електронната тишина в колата – призракът изчезнал ли от чешмата?
Последната, безвъзвратна пауза се разтваря в улични гласове, писък на клаксони, плисък на дъжд. Внезапно за себе си, паркирам и тръгвам край Темза. Аз съм правнучката на отец Тома. Не ме е страх да зина срещу света. Защото моят предтеча му е глътнал страшното. Измълчал е освобождението ми. Затова ще го изприказвам този живот. Ще го изпиша. Ще го издъвча. И ще го издишам. Колкото и да ми замахва с брадвата си насреща!
