Интервю на Ива Йолова, сп. „Тема“
За реторичното буйство на елитите, за наглите жизнелюбци, лошо изтълкуваната свобода, за терапията на масовия страх – психоанализа на прехода
.
Лекар психиатър и магистър по теология, д-р Николай Михайлов (1946) е преподавател по психиатрия и психология (в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и НБУ) дълги години. Той е един от уюредителите на ДСБ, народен представител в 40-ото народно събрание, но разочарован, напуска партията с лидер Иван Костов. Съпругата му е психиатър нарколог, имат две деца. Д-р Михайлов се утвърди като един от най-колоритните и дълбоки наши политически психоанализатори.
– Как се промени психиката на българина за тези 22 години на политически промени, д-р Михайлов? Усвои ли уроците на демокрацията и доколко те управляват живота му?
– Това, което имаме, не е демокрация, а родово-котерийна олигархия. С подземието на върха. Тоталитарният елит беше възпроизведен като демократичен елит с неговите семейства, мрежи, навици и апетити. Контраелитът се оказа негоден да декомунизира страната, избра реторичното буйство и задкулисното съглашателство. За оправдание на своето малодушие посочи народната незрялост, лявоконсервативните предразсъдъци на болшинството. България подгизна в голяма двусмислица, в системно лицемерие. Преходът е провал на елитите, височайша некадърност.
Народът е отвратен от спектакъла на елитарното беззаконие, но отвращението му е лицемерно, защото търпи и имитира това, срещу което протестира. Това, което имаме, не е демокрация, а клептокрация. Власт на забогателите по несподелим начин. Демокрацията е система от културни навици, а не импортна стока за масова имитативна употреба. Никой не може да ни демократизира. И Уорлик не успя, въпреки че се потруди, в ярко нелепия му стил. Ред е на следващия.
– Ако днес трябва да говорим за „бит и душевност на българския народ“, какво се натрапва най-напред по отношение на бита? А – на душевността?
– Изпълзя вулгарен човешки тип, един нагъл жизнелюбец. Породи го либералната революция, лошо изтълкуваната свобода. Публичната среда е тежко увредена от простодушната му екстравертност, всестранната му доминация и натрапничеството на неговия идиотски вкус. Нищо по-отблъскващо от ексхибиционизма на лумпенизирания „предприемач“ от триумфа на набъбнал нагон, с врат, злато и изплезен поглед. Чудовищна красота. Мутрата и кандидат-мутрата са морално, естетическо и политическо бедствие. Казвам това с отвращение, признавам. Страната е пренаселена от мъже и жени с мощна порнографска аура и несломима воля за „осъществяване“. Хедонисти първо поколение.
– Приложимо ли е понятието на бившия английски министър на външните работи и лекар по професия Дейвид Оуен „синдром на хюбриса“? И може ли да говорим за някаква „зараза“, „епидемия“ по властта у нас? Или за генетични, наследствени болести, колкото и да се пази иначе българинът от приемственост и традиции?
– Хюбрис означава гордост, мания за богоравенство. Властта запълва пустотата, оттук и нейната притегателна мощ. Придобиващият власт се ражда в духовна и телесна красота, извисява се, в главата му звучи Вагнер. Еротизира женското въображение. Отнемането на властта се преживява като ампутация на „аза“, като психична екзекуция. Вижте лидерите с дълъг стаж, отляво и отдясно, до един зацепват по стълбите надолу, не им се слиза в анонимност. Пенсията се преживява като погребение на името, като изход в нищото. Нерядко рухват в алцхаймер, като форма на самозащита от травматизма на безвластието. Не тютюнопушенето, а безвластието е опасно за живота. Власт и смисъл са едно и също в политиката. Сигурно има и жертвени политици, над които бди ангел хранител, но типичният политик е във властта на демон. По-чувствителните знаят това. Чувал съм такива признания.
– Навремето – преди 10-ина години, Борис Димовски в едно наше интервю оприличи хората, свити от страха, на охлюви, вижда се там някакво подадено рогче ли, а всичко е под черупката… Какво става, когато наплашеният човек изпълзи от черупката?
– Човекът се нуждае от укритие, от дом. „Изпълзяването“ развеселява, но е свързано с риск. Не е изненада, че българският „охлюв“ е наплашен и социално свенлив. Животът е враждебно организиран за слабия. Цивилизацията щади слабия и укротява варварина, в определен смисъл тя е неестествена. Цивилизованият живот предполага грижа за уязвимия, но и култ към дистанцията, вежливост. Нашият стил е безцеремонен.
Няма смисъл да се разчита на масово „изпълзяване“, това ще е паника и нищо друго. Бунтът на наплашените не преобразява живота, а превръща в хаос заварения ред. По-добре несъвършен ред, отколкото съвършен хаос. Стара консервативна максима. Терапията на масовия страх е дълг на елита, от това зависи и неговото оцеляване. В лицето на Борисов имаме терапевт от класа, единствен от елита с бочувство за интимната българска конвенция, за страховете и уюта, за лекуващите интонации, за подкупващия тон. Безупречен демагог.
– Сега, когато уж идеологическото, политическото насилие не е узаконено от член номер 1 в конституцията, не върши ли неговата работа страхът?
– Да си българин, е клопка. Покана за щастие на сеизмичен терен. Българинът владее икономичен жизнен стил, без ексцес и разточителства. Страх, гняв и възторг – само на къси отсечки. Пиянствата на българския народ не са запойни, а епизодични. Бързо се разбягват в частни светове, „при сланината и булката“. Българинът е послушен не от страх, а от скептицизъм, от сакрално равнодушие. Прозрял е, че положението е непоправимо.
– Имаме ли си някакви обществени модни тенденции днес. И доколко те следват или се дистанцират от „висшата мода“ на зрели цивилизации по света?
– Навсякъде и тук, съществува мания за публичност и наслаждения. Светът е в плен на холивудската концепция за красотата, на престижното, елитно безобразие. Светът принадлежи на Джоли, Пит и Лейди Гага. Горко на злогледите.
Старият свят доизживява своя нарцистичен упадък с превръзка на очите. Римският клуб квалифицира отказа от осъзнаване като трети по значимост риск пред съвременния свят. Зрелите цивилизации са невнимателни към всичко, което не съответства на генералната потребителска линия. Фройдистки казано, съществуваме по принципа на удоволствието, а не по принципа на реалността. Старият свят е лукав и вдетинен. Спасението е невъзможно без ревизия на мирогледните основания, но това няма да се случи освен в катастрофичен режим или по някакво чудо.
– По отношение на конкретната политическа обстановка днес как се чувства един политически психоаналитик като вас?
– Отчаян съм от президента Росен Плевнелиев. Обяви, че земетресенията протичат без жертви, защото Господ Бог е „българин“. Както е казал Марк Твен, не за него, а за друг : „добър човек, в лошия смисъл на думата“. Непоправимо добър.
– И понеже е известна боята на вашите пристрастия, искам да ви питам… Какво да очакваме след последния трус при сините – предвестник на все „по-затихващи“ действия ли е, или на ново възраждане?
– Ще трябва да уточня, че нямам политически пристрастия, с това е свършено. Сините ми се струват безнадеждни. СДС е на път да се разцепи, за ДСБ чувам още по-лоши неща – след дълъг стаж в разпътството, завиват към морала. Планират аутодафе на Макиавели. Кибритът ще бъде от Костов.
– По роене сините са на път да отнемат рекорда на земеделските партии у нас? По повод последните скандали в СДС казахте, че се води борба на лидери от прехода със следващите поколения. Продължете коментара…
– СДС страда без лидер, ДСБ с лидер. Не се знае кое е за предпочитане. Най-силната фигура вдясно, тази на Иван Костов, е политически изчерпана. От втрещени фенове десница не става, това е общият извод. Напусналите ДСБ отказаха да веят палмови листа за прохлада на лидера и казаха сбогом на илюзиите. Добро решение. Препоръчвам го на всички, които милеят за душевното си здраве и за целостта на своя разум.
– Мартин Димитров се похвали, че е от председателите на СДС, оцелели най-дълго на поста си след Иван Костов и Надежда Михайлова. Има ли зависимост между оцеляването на „лидерите“ и „люспенето“ на привържениците?
– Оставката на Мартин Димитров е подарък за СДС, най-доброто от него в качеството му на лидер. Този прилежен либерален икономист, поет на пазара, с бронзов медал по оцеляване, както сам се е похвалил, има всички шансове да остане в историята като ликвидатор на СДС. Съгласието му да обслужи оцеляването на Костов чрез Синята коалиция, а после и да се надлъгва с него, до смешни призиви да се оттегли, го превърнаха в своеобразен лидерски анекдот, в пословично нелеп предводител. Хитрото реши да се сражава с лукавото и стана за смях.
– А докъде доведоха титаничните лидерски битки в лявото пространство?
– До това, че едната част от БСП ще иска следващите избори да бъдат спечелени, а другата загубени. Станишев ще казва „спечелих“, Първанов ще казва „загуби“. И докато се надвикват кой е спечелил и кой е загубил, ще се наричат другари в духа на ритуалното лицемерие. Партията им е лошо разединена, фронтът е обърнат навътре. Преходните партии са заложници на своите лидери. Политическата същност на партиите е редуцирана до невротичната същност на лидерите. Партията обслужва неспособността на лидера да се оттегли, комплексът му за несменяемост, конвулсиите на неговото его. Играта е унизителна, но се играе от партийните клиентели за целите на собственото им оцеляване.
– „Триумфът на минималната политика“ продължава ли, ако използвам ваш израз за модела на управление тук?
– Опасявам се, че България не може да се управлява нито зле, нито добре, а само посредствено. Бенефициентите на всяко управление са едни и същи, с лек превес на конюнктурно доминиращата банда. Това обстоятелство прави пробива в национален интерес много проблематичен и твърде условен. Огромна енергия се разхищава за преразпределение на територии, дискредитиране на противници и медийно фалшифициране на реалността. Ресурсите изтичат в корпоративните коридори и в канализацията на присъдружния криминалитет. Това, което се нарича народ, има статут на клакьор.
– Какви перспективи и шансове за електората прогнозирате за следващата изборна година?
– Въпроси има само около Борисов и Кунева. Останалото не крие изненади.
.
