Ефектът на Дънинг-Крюгер или как глупавите са твърде глупави, за да разберат, че са глупави
.
През 1999 г. двама изследователи от Университета Корнел (Cornell University), Дейвид Дънинг (David Dunning) и Джъстин Крюгер (Justin Kruger) публикуват книга, в която описват едно когнитивно изкривяване, известно по-късно като ефект на Дънинг-Крюгер. Той се проявява в две направления: неквалифицираните са склонни да надценяват способностите си, а висококвалифицираните – да оценяват способностите си по-ниско, отколкото са в действителност.
Изследването е вдъхновено от случая МакАртър Уилър, който ограбил две банки с покрито с лимонов сок лице. Той е бил сигурен, че след като лимоновият сок може да се използва като невидимо мастило, то тогава лицето му няма да се вижда от камерите. Психолозите Дънинг и Крюгер решили да проучат по-задълбочено историята на г-н МакАртър. Те били заинтригувани от пълната увереност на Уилър, при положение, че явно не е бил компетентен.
Дънинг обяснява:
„Това, което е любопитно е, че в много случаи некомпетентността не прави хората дезориентирани, объркани или предпазливи. Вместо това, некомпетентните често са благословени с неуместна самоувереност, предизвикана от нещо, което те усещат като знание.“
И още една интересна страна на ефекта:
„Един невеж ум не е абсолютно празен съд, а е пълнен с каша от неподходяща или подвеждаща житейска опитност, теории, факти, интуиции, стратегии, алгоритми, евристики, метафори и предчувствия, но за съжаление, на него му изглеждат полезни и точни знания.“ – казва Дънинг.
Стивън Новела (Steven Novella), професор по психология в колежа по медицина в Йейл, в публикацията „Уроците на Дънинг-Крюгер“ отново се връща към този любопитен ефект:
„Когато се опитваме да придадем смисъл на света, работим с нашите съществуващи знания и парадигми, формулираме идеи и след това системно търсим информация, която потвърждава тези идеи. Ние отхвърляме противоречащата им информация като изключения. И така пресявайки своята опитност, в края на краищата си създаваме едно фалшиво познание.“
Ефектът на Дънинг-Крюгер обяснява склонността ни високо да ценим това наше фалшиво познание. И колкото е по-ниска нашата компетентност, толкова по-упорито и самоуверено браним ненаучните или недоказаните си вярвания.
Както можете да видите в графиката, с повишаване на компетентността кривата на самооценката спада, отново се повишава, но никога не достига самооценката на невежия.
Има няколко възможни причини за ефекта. Една от тях е, че ни е по-лесно да забелязваме невежеството на другите, отколкото собственото си и затова си създаваме илюзията, че сме над средното ниво, докато истината може да е съвсем различна.
Вие вероятно сте специалист в някаква област. Спомнете си как в процеса на образованието си и придобиването на опит в един момент сте осъзнали колко много още ви предстои и колко малко знаете и как в процеса на обучение и работа самочувствието ви се повишава.
Помислете си колко малко знаят другите за вашата работа и не само, че не знаят нищо, но и нямат никаква представа колко малко знаят и колко специализирани познания дори съществуват. Сега осъзнавате ли, че сте невежа, както другите, във всяка друга област на знанието, в която не сте експерт. Ефектът Дънинг-Крюгер не се отнася за другите – той се отнася за всички – всички сме на различни места на същата крива, по отношение на различни области на знанието. Вие може да сте експерт в някоя област, компетентен в друга, но вероятно на дъното в много други.
Затова трябва да се смирим, да се съмняваме в личните си познания и да уважаваме чуждата компетентност. Част от скептичната философия и критичното мислене е признанието, че всички страдаме повече или по-малко от когнитивни изкривявания. Трябва да се научим да ги разпознаваме и да правим съзнателни усилия срещу тях, осъзнавайки, че това е един безкраен процес.
Източник: Оffnews.bg
За твърдението: Но учените (умните) са грешили и преди!
На всеки се е случвало да влиза в спор по различни научни въпроси. Без значение научната подготовка и разбирането на темата, някои сфери на науката безспорно са привлекателни за дискутиране от много хора.
Обикновено, поне един от дискутиращите ще е защитник на антинаучна теза отхвърлящ конкретните научни постижения или науката като метод изцяло. Макар по принцип да е най-добре във всеки дебат да се влиза с добра подготовка по материала, не всеки е способен да води дебат поради липса на опит в реториката. При всички случаи, особено когато налице са представени множеството научни аргументи от данните на съответните проучвания, рано или късно защитникът на антинаучната теза, притиснат от липсата на собствени аргументи, прибягва до последната и единствена възможна защита “Учените са грешили и преди, така че като нищо може да грешат и сега!”. Произнасяйки тези думи, защитникът на антинаучната теза обикновено счита дебата за приключен, убеден в собствената си победа. В същност, единственото, което е употребил, е един логически грешен аргумент, който демонстрира единствено колко слаба и незащитима е антинаучната му позиция.
Първият и най-очевиден проблем с аргумента “Учените са грешили и преди, така че като нищо може да грешат и сега!”, е че той е вариация на логическата грешка argumentum ad hominem, в зависимост как се използва най-често е във вид на „вина по асоциация“.
Само защото учените са допускали грешки в миналото не означава, че сляпо можем да отхвърлим всички доказателства и автоматично да предположим, че учените грешат и в този конкретен казус. Така че, правилата на логиката ни казват, че този аргумент по начало не е издържан. Но нека се задълбочим малко отвъд това, за да бъдем сигурни в това заключение.
Към този проблем ще подходим, следвайки стъпките на самия научен метод.
Първо, разпознаваме проблема „учените грешат“.
Второ, формулираме проблема „щом учените грешат, защо да им се има доверие“.
Трето, ще наблюдаваме, т.е. ще съберем информация, в нашия случай – извличайки от историята на съвременната наука.
Четвърто и пето разсъждаваме върху проблема и неговите измерения и формулираме хипотеза „щом учените грешат, значи не може да им се има доверие“.
Шесто, ще направим предвиждане в следствие на хипотезата.
Седмо и осмо, ще проверим с експеримент тази хипотеза, а в нашият случай ще проверим дали хипотезата издържа логически пред фактите, събрани в предхождащите стъпки и в следствие на това, ще приемем или отхвърлим тази хипотеза.
Да преминем директно към събирането на информация и разсъждаването върху проблема.
Били ли са учените в грешка преди? Да, разбира се. Науката е процес, основна част от който е това едни учени да разкриват и доказват грешките на други учени. Така работи науката по принцип. Би било трагично за цивилизацията, ако учените никога не грешаха, защото това би означавало, че науката е в застой и прогресът е спрял. Тук обаче трябва да подчертаем нещо особено важно: учените винаги са оборвани от други учени! Не съществува важен научен принцип, който да е бил отхвърлен от някой без научна подготовка, докато гледа клипове в ютюб и спекулира във форумите. Няма дори въображаема вселена, в която нечие необосновано, неподготвено и необразовано мнение да е също толкова валидно, колкото резултатите на десетки и стотици проверявани от научната общност проучвания.
Следва да погледнем и същината на въпроса. Обикновено, този аргумент се използва придружен от изказвания от рода на „учените са мислели, че Земята е плоска“. Дали наистина учените са мислели това?
За да отговорим, трябва да се каже нещо много ясно: терминът наука е нещо съвсем ново, принципите на науката са дефинирани приблизително в рамките на изминалите малко повече от стотина години, от края на 19 век насам.
Спокойно можем да заявим, че всички примери за грешни представи, които предполагаемо учените са защитавали, са от периоди, които предхождат установяването на научния метод. Науката днес е един много внимателен, систематичен процес, който позволява да се отдава висока степен на увереност в истинността на резултатите. Статистическият анализ, който позволява тестване на количествените измерения на хипотезите, съществува само от около стотина години.
Просто няма база за сравнение между „учените“, които са мислели, че Земята е плоска, и учените днес. Тогавашните „учени“ са били алхимици, които не са използвали нито един от внимателните и задълбочени научни методологии, които се употребяват днес.
Нека преминем директно към стъпка шеста, седма и осма, за да проверим хипотезата ни, че “Учените са грешили и преди, така че като нищо може да грешат и сега!”, ерго „на учените не може да се има доверие“.
В следствие, ако твърдим, че „учените са грешили в миналото, съответно не трябва да им се вярва и днес“, следва да се ограничим в рамките на последните стотина години.
Сега, нека зададем въпроса „грешили ли са учените в последните 100 години?“ разбира се, че са грешили, при това за много неща. Последните 100 години са периода на най-мащабния научнотехнически прогрес в почти всяко поле на науката, като нови открития изцяло подменят много стари хипотези. Но нека не забравяме „учените са грешили и преди“ се използва като аргумент срещу научни теории и концепции, които са потвърдени от огромен обем доказателствен материал. Не се използва срещу конкретна кладограма на еволюционните взаимоотношения на някой биологичен род или семейство, а се използва срещу теорията на еволюцията в нейната цялост. Не се използва срещу някой конкретен модел на климатичните изменения, ами срещу самата теория на антропогенното влияние върху климата. Така че, въпросът би следвало да бъде такъв „били ли са учените в рамките на последните стотина години в дълбока грешка за нещо много важно, за което са били категорично убедени (нещо на нивото на теорията на еволюцията или на ефикасността на ваксинациите в съвременната медицина)?“. Отговорът е не, не са били.
Нека помислим още малко върху този аргумент. Ако аргументът беше логически издържан, то той щеше да работи в абсолютно всяка ситуация, като например:
„Мислите си, че Земята се движи около Слънцето? Аз пък мисля, че е обратното. В крайна сметка, учените бяха в грешка за формата на Земята, защо сега да са прави за това движение?“ Видно е, че ако допуснем този аргумент за верен, то тогава нямаме никакво основание да се доверяваме на науката.
Това води и до финалния проблем с този аргумент. Той създава самоунищожителен логически парадокс. Ето защо: – аргументът твърди, че не можем да се доверяваме на учените, защото са грешили в миналото, но единствената причина, поради която сме на това мнение е, че други учени са ги дискредитирали. Но ние току що установихме, че не можем да се доверяваме на учените, което означава, че не можем да се доверим и на учените, които са дискредитирали онези първоначално сгрешили учени. Следвайки този пример, защо да вярваме на учените, които твърдят, че Земята е кръгла, вместо на „учените“, които твърдят, че тя е плоска? Ако този аргумент работеше, щеше да превърне всяка наука в невалидна и нямаше да има никаква причина да приемаме нито едно научно откритие.
В заключение, въпреки че е един от най-честите аргументи против науката, това твърдение представлява логическа грешка, основана на дефектно разбиране на науката, редуцирайки съжденията в хаотична бъркотия, в която науката никога не може да ни каже нищо. Всичко това ясно показва, че този аргумент е изцяло недействителен и никога не трябва да се използва, а най-добре би било да се запознаваме с метода на науката и да следим развитието й, вместо да спираме прогреса с грешни решения в следствие на неинформираност.
Още за научния метод:
Др. Нол Scientific Methods
Дейвид Бана The Logical Empiricist Interpretation of Scientific Method
Аристотелианска логика:
Stanford Encyclopedia of Phylosophy
=============================================================
Първо емоционално решаваме в какво да вярваме, а после го обвиваме в рационална форма
През 2013 професорът от Йейл, Дан Кахан (Dan Kahan) прави изследване, което се определя от научните медии като „най-депресиращото откритие за мозъка на човека“ .
Той провежда няколко гениални експерименти за влиянието на политическата страст на способността на хората да мислят ясно.
Неговото заключение е, че партизанщината „може да подкопае нашите най-елементарни умения да разсъждаваме …. [Хора], които иначе са много добри в математиката, може да се окажат напълно неспособни да решат проблем, който при други условия биха решили с лекота, просто защото правилният отговор е в разрез с техните политически убеждения“.
С други думи, да кажем „сбогом“ на мечтата, че образованието, журналистиката, научните доказателства, медийната грамотност или някакви доводи могат да предоставят инструменти и информация, от които хората се нуждаят, за да вземат добри решения.
Оказва се, че в публичното пространство, липса на информация, не е истинският проблем. Препятствието е в начина, по който нашите умове работят, без значение колко умни мислим, че сме.
Ние първо емоционално решаваме в какво искаме да вярваме, а впоследствие това решение обвиваме в рационална форма.
Научният екип се е опитал с експериментите си да отговори на ужасяващия въпрос за американските избиратели (и за нашите!): Фактите имат ли значение?
Отговорът, общо взето, е не.
Когато хората са неинформирани и им дадат факти за коригиране на възгледите им, това само ги кара да се придържат към своите убеждения още по-упорито.
Примери има в статията, която ползвах като източник:
The Most Depressing Discovery About the Brain, Ever, но мисля, че вие самите може да си дадете многобройни примери от собствен опит.
========================================