Разказ от Даниела Паскова
.
„Всяко нещо започва от нулата.
От вас зависи къде ще приключи.”
(Неизвестен автор)
– Я, та ти изглеждаш на живо още по-добре, отколкото на снимката в документите. Хм-м-м, интересно. Ще видим как ще се справиш. Успех, сладуранке! Добре дошла при нас!
Чу се ехидно кикотене, премесено с някакви странни гърлени звуци, наподобяващи грухтенето на шопар пред разплод. Зад бюрото се подаде месесто подобие на ръка. Последва нещо като ръкостискане, което всъщност по-скоро беше яко придърпване и омачкване с кебапчести пръсти.
Ася затвори вратата след себе си със смесени чувства. Радваше се, че най-после си намери работа, но една лека тревога се беше настанила в младата й и неопитна душа. Чудеше се дали да се радва, или да избяга далече още сега.
Завършила преди няколко месеца, за нея нямаше голям избор. Или трябваше да започне работа веднага, или да си стяга куфарите и да заминава в чужбина.
„Страните на големите възможности” – така пишеше навсякъде из сайтовете за набиране на кандидати за работа извън Родината. На пръв поглед беше лесно, особено за млади и работливи хора като Ася, и то с добро образование и отлични по успех дипломи. Не й се искаше още да заминава. Тук беше нейният дом. Тук искаше да се реализира и да покаже на какво е способна. Приемаше заминаването в чужбина като бягство.
„Трудно е в изстрадалата ни Държава да се живее и работи – да, но нали ние трябва да я направим по-хубава и по-гостоприемна за нас и за собствените си деца. Ако не ние, тогава кой?“ – си мислеше момичето.
Ася вървеше по прашната улица на големия студен град. Не забелязваше боклуците около себе си, нито намръщените хора. Блуждаеше в мечти и надежди като наивно малко птиче, излетяло току-що от гнездото и усетило свободата на пролетното ведро небе. Рееше се с широко разперени криле. Пърхаше и поемаше трудния път нагоре към висините, без да се замисля много за големите хищни птици, които може би ще срещне.
Първи работен ден. Ася беше притеснена, но и радостно възбудена. Обичаше професията си. Беше си я избрала сама, въпреки скептичните възгласи на всички около нея:
„Пак си помисли! Вярно е, че ще даряваш живот. Това е хубаво. Но пък за колко на месец ще е? Знаеш ли? Няма да ти стигат парите за нищо. Всичко лапат ненаситните доктори, а ти ще им вършиш повечето работа. И накрая и едно „благодаря” няма да получиш в повечето случаи. Неблагодарна професия е това на акушерката. Друго е било преди на село. Я някоя кошница с череши, я яйчица, я прясно овче сиренце. Все по нещо капе. Сега вече не е така. Ама като си инат, блъскай за този, дето духа.”
Ася не чуваше всичко това. Учеше с усърдие и излезе от института като отличничката на випуска. И пак се започна:
„Браво, добре се изучи. Ами сега? Я заминавай навън. Ще почнеш от нулата, вярно е, но те като видят, че си умна и способна, и ще се издигнеш. Няма да е като тука. Там хората оценяват работливите пчелички.”
„Стига! Сама ще преценя къде да работя и как да подредя живота си. Вие си гледайте собствената съдба. За моята не мислете.” – отговаряше тя.
Ася не позволяваше много да й мрънкат. Знаеше възможностите си. Бързо се учеше и беше контактна. Това винаги й беше помагало досега в живота. Едва ли сега ще е различно.
Първото изродено дете. Ася беше гледала много раждания по време на стажа си, но за първи път пое младия живот в ръцете си. Докторът се беше запил някъде из кабинетите. Нямаше време да го извика. А и да беше дошъл навреме, какво ли щеше да направи в това си състояние – пиян и разконцентриран? Бебето излизаше и Ася се справи блестящо сама. Раждането беше като по учебник. Умът й бързо прецени всеки риск и за майката, и за детето, и тя направи така, че всички усложнения да бъдат избегнати.
– Браво, момиче! – каза й старата акушерка от съседната родилна зала. – Справи се чудесно. Има много хляб в теб, виждам. Само да не се развалиш, че с това кръшно телце и тия хубави форми… тц-тц-тц… Сигурно си забелязвала как те гледа шефът?
Не, Ася не беше забелязала. Гледаше само измъчените и молещи очи за помощ на раждащите майки. Вършеше си работата със старание и човещина. Самата професия всъщност го изискваше. Усмихваше се и обясняваше всичко на пациентките. Прескачаше и отвън за секунда, за да успокои татковците, които нервно обикаляха във фоайето. Колко бяха смешни и сладки, така притеснени и уплашени!
Момичето най-обичаше да съобщава прекрасни новини: „Имате си момиченце! Честито!”
Татковците в първия момент гледаха неадекватно, после скачаха да я прегръщат. Благодариха й и понякога даже я целуваха в радостта си.
Чудото на раждането! Това изпълваше всяка една минута от работното време на Ася. Тя беше доволна и щастлива край младите родители. А поемеше ли новия живот в ръцете си, я изпълваше такава топлина и надежда, че очите й винаги се насълзяваха.
– Ех, момиче, момиче… ще свикнеш. Много си млада и зелена – възрастните акушерки я гледаха и цъкаха с език. – Ако вземем да ревем на всяко родило се пикливо бебе, докъде ще я докараме?
Една нощна смяна беше спокойно. Колежка имаше рожден ден и всички се бяха събрали да се черпят. Ася мина, поздрави я, хапна торта и се запъти към малката стаичка за почивка, за да си направи кафе. Никой не забеляза отсъствието й, освен един… Момичето седна и се зачете в книгата, която винаги носеше в чантата си. Потънала във вълшебния свят между кориците, тя не усети как вратата се беше отворила и в стаята беше влязъл дежурният лекар – възпълничък, плешив акушер-гинеколог в напреднала възраст. Лицето му носеше особена мазна и нагла осанка. Ася не го харесваше и понечи да стане, когато той стовари туловището си до нея и я притисна в ъгъла на дивана.
– Къде хукна? Стой сега тук да проверя аз какво си научила за краткото време, откакто си тук – фъфлеше той и смърдеше на бъчва.
На Ася й се догади. Отново се опита да стане, но той я натисна грубо с една ръка през раменете, а другата плъзна по бедрото й.
– Я покажи сега на чичо доктор откъде влизат бебетата-а-а? – разхили се мазно и стисна бедрото й.
Ася пламна. Скочи и пъргаво се изплъзна от хватката му. Докато се шмугваше между масичката и дивана, мина през опънатите му крака и той извика от болка.
– Ще съжаляваш! Даваш дори и на татковците роми да те прегръщат, а сега ще ми се правиш на честна. Фригидна кучка!
Ася затръшна вратата зад себе си и се затича през коридора на Родилното. На вратата към фоайето се сблъска с една от младите лекарки.
– Ася, къде бягаш? Какво се е случило? – загледа я в очите и разбра веднага – Излез малко навън. Ще кажа, че съм те изпратила в Неонатология*.
След тази нощ Ася вече не идваше на работа така щастлива. Оглеждаше се и внимаваше много повече. Имаше чувството, че акушерките си шушукаха зад гърба й, а старите доктори я гледаха високомерно. Нагрубяваха я при всеки удобен случай. Наричаха я некадърница, патка и какво ли още не. Тя си мълчеше и си изпълняваше задълженията все така съвестно, само че усмивката й вече не беше така лъчезарна и невинна.
Поредната нощна смяна. Беше лудница. Като че ли всички се бяха наговорили да раждат точно тази нощ. Всички зали бяха заети. В Предродилно имаше родилки, които изчакваха. Работата нямаше свършване.
Ася бързаше за операционната. Спря се и направи път, за да изведат поредната майка-родилка.
– Тая нямаше късмет. Роди се мъртво. То толкова малко, че не става за нищо. Роми… Ще си направят ново. Какво ли им пука… – бъбреха две санитарки и си предаваха носилка с упоена, току-що родила жена.
– Ти пък к’во искаш? – едната изгледа Ася сърдито.
– Кажи на доктор Иванов, че го викат в първа зала. Бързо!
Ася искаше да говори с акушерка, но санитарката не й разреши да надникне вътре. Винаги много разбираха тези санитарки. За всичко имаха отговори и коментар. Момичето се дразнеше, но не можеше да направи нищо.
– Ще му кажа. Айде изчезвай, не си стерилна!
– Ама-а-а, да дойде веднага!
– Добре де, добре. К’во си ми се развикала.
Вратите на операционната се затвориха. Ася остана в коридора. За миг се подпря на малката масичка в ъгъла. Беше страшно уморена, а до края на дежурството имаше поне още час.
В този момент чу леко писукане. Ослуша се.
– Какъв е тоя звук? – момичето замря и напрегна още повече слуха си.
Писукането идваше от един леген, поставен на масата до нея. Бързо отметна пелената, с която беше покрит, и разбра откъде идва звукът. Грабна малкото детско телце и влетя в операционната.
– То е още живо! Вижте!
– Ама че упорита нула**. Ако беше българче, досега да е умряло сто пъти. Дай го насам и изчезвай веднага! Ама че момиче! Откъде ни намери работа сега, и без това тая мърша ще издържи най-много час-два…
Ася стоеше в коридора на Родилно отделение. Ръцете й бяха кървави и мръсни, а по лицето й се стичаха сълзи.
…
– Я, сладуранката! Как си, моето момиче? Свикна ли вече при нас? Влез, влез… – шефът на Родилно стана от стола си зад бюрото и разтресе огромното си туловище.
– Няма нужда да ставате. Аз само за секунда. – Ася остави пред него на бюрото бял лист хартия, на който пишеше нещо – Напускам!
– Как така напускаш?
Отговор не последва…
Ася излезе почти тичешком от Родилното, от болницата, от града, от страната… Вървеше през летището. Дърпаше голям куфар с едната си ръка, а в другата държеше билет, на който пишеше: destination – Italy.
Отиде да бере ягоди…
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Неонатология – педиатрична специалност, която се занимава с медицински грижи за новородените, и по-специално за болните и недоносените бебета.
** Нула – неразвито новородено дете, тежащо по-малко от килограм.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Даниела Паскова (с литературен псевдоним Calli) е родена през 1974 г. в Балчик, но още от съвсем малка живее във Варна. Завършила е Медицински институт в града и работи като медицинска сестра в Спешното отделение на ВМА-МБАЛ – Варна (Военна болница). Любовта към писането се заражда у нея още в детските й години, но после животът я сграбчва със своите усилия и грижи – институт, мечтана професия, любов, семейство, деца, проблеми. Преди три години обаче започва да пише отново, изпитвайки дълбока вътрешна потребност за това. През юли 2014 г. излиза от печат първият й сборник с разкази „Живот на 360 градуса”. Вторият се подготвя за печат в момента. „Всяка дума, изписана на тези страници, се е родила в сърцето ми и е отекнала в душата ми като ехо“ – казва Даниела за написаното от нея. Още творби на Дани Паскова могат да се прочетат в сайта „Откровения“.
