Патриотизмът – добродетел или порок?
Няма единно мнение за патриотизма. Преобладаващата част от хората го смятат за добродетел, но вече не малка част от претендиращите, че са политически и интелектуален елит, на практика го отричат. Без да се взема страна в спора, следва да разгледаме това, което ги обуславя и разделя. Като патриотизъм се определя чувството за лоялност към дадена страна, което е присъщо за хората от дадена националност. Например французите могат да бъдат патриоти на Франция, докато всички останали могат да се определят като ценители на особения вид цивилизация, на която тази страна е носител. Това се отнася и за гражданите на всяка страна. Но патриотизмът не следва да се бърка с безадресна лоялност към собствената нация, без да се отчитат особените национални характеристики. А това е обвързаността му със специфичните характеристики, достойнства и постижения на съответната нация. Именно ценността на националните достойнства и постижения мотивира поведението на искрения, естествен патриот. Защото той ги цени не само като такива, а като принадлежащи на нацията му. Това е лоялност, близка до семейната, родовата и клановата, до тази към приятелите, колегите или любимия спортен клуб. Всъщност тя е форма на особен вид безкористна признателност, защото не се отдава заради получаване на някакви ползи и отличия. Личният характер на това отношение е изключителна и неотстранима негова характеристика.
Какво определя линиите на различия между двата модела? Първо, те са свързани с недостига на първостепенни природни ресурси. Исторически погледнато, някога – от недостига на обработваема земя, а в наше време – от недостига на природни ресурси, полезни изкопаеми и горива. Но това, което твоята общност изисква като предпоставка за развитието си като нация, може да бъде изключителна собственост на друга нация, според либерализма. При подобен конфликт, за някои морално изглежда, че всички индивиди, независимо от националността си, имат право на тези, макар и чужди блага. Това е бил и основният мотив при всички колониални завладявания и жестока експлоатация на местните и ресурсите им. А гледището на патриота е, че тези блага са на страната му и следва да се защитават с цената на всичко, дори и с война. Щом става дума за оцеляване или за защита на основни интереси на дадена общност, гледището на патриотизма неизбежно се свързва с готовността на отделната личност за война в името на своята общност.
Вторият тип конфликти се поражда от различния начин, по който общностите определят правилния според тях начин на живот. Заедно с борбата за оскъдни или привършващи природни ресурси, несъвместимостта между убежденията за начина на обществено устройство водят до ситуации, при които гледищата на либерализма и патриотизма могат да се окажат напълно противоположни.
Важно предисловие за принадлежността на личността към националната общност е приемането на характерни за тази общност естествени морални правила. В съответствие с тях тя черпи благата, присъщи за тази общност и съществува като индивид, в зависимост от приемането и прилагането им. Привързаност към тази общност и лоялност към изискванията й, дори до степен на саможертва, в името на нейното пребъдване. Така че патриотизмът и сродните му прояви на лоялност не са просто добродетели, а централни и висши добродетели за всяко общество и за държавността като цяло.
Отличителна черта на либералния морал е изискването да няма ограничения на критиката на статуквото. Нито една институция, религия, социална система или форма на лоялност не може да не се постави под въпрос и дори отричане. Обратно, моралът на патриотизма, поради зависимостта си от социалната общност с характерната й социална, икономическа и политическа структура, трябва да изключи критичните посегателства, най-вече що се отнася до фундаментални структури на обществения живот. Доколкото патриотизмът е форма на лоялност, която в много случаи е безусловна, критиката е изключена в тези случаи. Но отказът от обсъждане на фундаментални идеи и вярвания, и това дали те са оправдани, е равнозначен на затваряне в ирационализъм, според либералите.
Отговорът на патриотите е, че те възприемат нацията като проект, който по един или друг начин е възникнал в миналото и се е развил така, че се е зародила общност, която претендира за политическа автономия чрез различни организационни и институционални форми. Така всеки може да бъде патриот и на нация, чиято политическа независимост предстои, каквито са например борбите на Гарибалди за независимост и обединение на Италия. Или по отношение на нация, която преди е била независима – както е в случая с Петьофи за Унгария, с Мицкевич за Полша, с Ботев и Левски за България, и пр. Патриотът свързва по особен начин миналото, наложило му особена морална и политическа идентичност, с бъдещето, което носи в себе си за реализиране проекта на своята нация. Този вид съпричастност е безусловна, в сравнение с „патриотарските” обвързаности с определен вид управление или с отделни лидери. Следователно няма нищо противоречиво в това патриотът да се противопоставя и на сегашните лидери на страната си, били те и обявяващи се за „патриоти“, ако те не отговарят на неговия идеал. Моралният императив на патриотизма осигурява ясно третиране и оправдаване на отделните задължения и лоялности, които формират същността на обществения живот. Това става благодарение на наблягането на значимостта на всички членове на обществото, разделящи обща история. Историята на семейството ни, училището, университета, града ни, страната ни, са елементи от общата история на нацията. Всички заедно сме резултат и причина на една и съща обща история – тривиална, трагична или героична в отделните си периоди.
Патриотизмът е възможен единствено в определен тип национални общности, при определени условия. Общност, която систематично къса връзката с историята и корените си, най-често я заменя с измислици и практики, пораждащи егоистични зависимости. При това положение патриотизмът се изражда и става ирационален. А методът за компрометирането му е прост и ефективен. Сриване на националните кумири в калта и принизяването им до обикновени, а често и престъпни индивиди. В момента един претенциозен филм за Левски се опитва да прави това с неговото дело. А поругаването и рушенето на паметници става едва ли не мода. Именно от подобни неща, макар и не само, проектът, конституиращ нацията, може да се провали. Доколкото всички бюрократични съвременни държави са склонни да принизят нацията си към тези егоистични условия, дотолкова не би останал истински морал на патриотизма, а само негова симулация. Освен това, влизайки в наднационални и по същество глобалистки политически и икономически структури – като ЕU, NAFTA, NАТО и др., патриотизмът става отживелица.
Всяка нация и политическа общност поддържа въоръжени сили, за да гарантира защитата си. От своите военнослужещи, чрез клетвата, тя изисква да се жертват в името на сигурността на общността, както и да игнорират индивидуалната си преценка за правотата или погрешността на каузата, която защитават. Личната им преценка обаче не може да е неутрална спрямо интересите на своята и на противниковата общност. Тоест, добрите войници не трябва да бъдат либерали, а да действат от позициите на патриотизма. Така че оцеляването на всяка политическа и национална общност зависи от готовността на младите хора да отхвърлят егоистичния, т.е. либералния морал. По тази причина, уж от съображения за икономическа ефективност, мнозинството държави членки на НАТО преминаха към модела на платената военна служба, която изключва или намалява патриотичните и морални подбуди сред военнослужещите.
В момента дори страна като САЩ е поставена пред дилемата на противоречивите морални категории на патриотизма и либерализма, което води до тотално разминаване. Разминаване в представянето й като либерална институционална организация и необходимостта да всее патриотичен респект към себе си в мнозинството свои граждани, за да оцелее и просперира като държава. Самият факт на наличие на USA PATRIOT Act – Патриотичния акт, който е федерален закон на САЩ, приет през октомври 2001 г., чиято официална цел е да „възпира и наказва американските терористи в САЩ и по света, да улесни разследванията според закона и други“, говори за това. Законът е подлаган на критики заради това, че дава изключителни възможности на правителството на САЩ за противоконституционно упражняване на власт над гражданите, били те терористи или не. Този закон разширява правомощията на ФБР да извършва електронен шпионаж, което се явява нарушение на четвъртата поправка на конституцията.
Заключението на либералите е, че патриотизмът е постоянен източник на заплаха, поради това, че поставя идейната си обвързаност над всяка рационална критика. А това на патриотите е, че либерализмът поставя под заплаха от разтрогване връзките с моралните и социални устои на обществото. Всяка страна има своето право и аргументи срещу другата.
Ще завърша с анекдот от съветско време, който илюстрира в комичен план разликата в двата мирогледа. В навечерието на 8-ми март самолет, летящ от Тбилиси за Москва, е превзет от двама терористи, които заповядват на екипажа да го отклони към Анкара. Един грузинец в пристъп на безумна смелост се хвърля срещу тях и ги обезврежда, след което самолетът отново се насочва към Москва. Част от пасажерите се нахвърлят срещу него: „Что ты сделал? Там свобода, а ты наоборот?!“. А други ликуват: „Ты патриот, ты герой!“. А грузинецът скромно отвръща: „А тюлпаны? Тюлпаны пропадут!”. Защото в багажното пътували заедно с него десетки кашони с лалета за пазара в Москва.
Светослав Атаджанов
