„Демокрацията се зароди от идеята, че всички, които са равни в един аспект, са равни абсолютно. Всички са еднакво свободни, следователно всички са абсолютно свободни… Следващата стъпка е, когато демократите, въз основа на твърдението, че всички са равни, настояват за равноправно участие във всичко.“
Аристотел
.
Явор Тарински*, Lifeaftercapitalism.info
Днес, в отговор на задълбочаващата се криза на представителността, на преден план излезе пряката демокрация като алтернативно предложение, издигано от социалните движения, надигащи се по целия свят. От една страна популисти и партийни функционери, в опит да привлекат гласовете на огромното мнозинство от недоволни от настоящата ситуация, обявяват за свое решение на съвременната криза полупряката демокрация на референдумите [1]. Самите социални движения, от друга, чрез своите практики, изведоха на преден план пряката демокрация на мрежите от „лице-в-лице“ асамблеи. В политическите дебати зачестяват обсъжданията относно реформиране на представителната демокрация, с цел повече гражданско участие [2], докато по улиците активисти обсъждат и опитват да създават автономни структури отвъд държавата и капитала, които потенциално да могат да послужат за основа на едно по-справедливо и прякодемократично общество.
За съжаление активистите от различните тенденции и застъпниците на споменатите тук визии често пропускат и дори съзнателно неглижират една друга практика – избирането чрез жребий, водеща своето начало от атинската полития, от която произлиза и самата концепция за пряка демокрация. Според Аристотел, избирането чрез жребий е основно за демокрацията, докато изборите са признак за олигархия [3]. В Атинската демокрация жребият, заедно с институцията на общата асамблея, позволявал на гражданите „да управляват и да бъдат управлявани“. Логиката на жребия произлиза от схващането, до което достига много векове по-късно и Лорд Актън, според когото: „властта корумпира“. Това сочи и всичкият натрупан емпиричен опит от тогава до днес. Затова, когато се налагало да се избират личности, които да заемат увластяващи постове, древните атиняни редовно прибягвали до избиране чрез жребий.
Застъпниците на пряката демокрация в повечето случаи имат цялостна и подробна визия за това как ще изглежда едно общество, управлявано чрез общи местни асамблеи, координиращи се чрез федеративни съвети на регионално ниво. Но когато се стигне до момента как ще се запълва членския състав на тези федеративни структури, често няма задоволителни отговори. Без значение колко децентрализирана е структурата на едно общество, опасността от възникване на формални и неформални йерархии, подкопаващи демократичните процеси, винаги остава налице и търсенето на механизми за тяхното предотвратяване трябва да бъде всеобща грижа, ако хората желаят пряката демокрация да продължи да функционира. Според Мишел Фуко „властта е навсякъде и извира отвсякъде“ [4]. В този ред на мисли тя не се ограничава само до една структура (държавата например) или до концентрацията на материални богатства в ръцете на даден елит. Тя е навсякъде, възпроизвежда се в нашите всекидневни взаимоотношения, език, култура и т.н.
Ако погледнем тази логика от антиавторитарна перспектива можем да заключим, че опасността в едно общество, основано на пряко гражданско участие, например излъчваните делегати да се превърнат в „професионални политици“ (в лошия смисъл на думата) е напълно реална. Днес в много групи, дори в такива, попадащи в антиавторитарния спектър, се появяват неформални йерархии и участниците често остават без механизми за справяне с тях, което постепенно води до корозиране на взаимоотношенията между активистите и дори до разпадане на дадената група. Избирането чрез жребий е механизъм именно за справяне с такъв тип проблеми, предотвратяващ утвърждаването на стриктни „политически“ роли.
Друг ключов аспект на жребия е активното гражданство, което той стимулира. За да може да функционира, пряката демокрация се нуждае от автономни индивиди, способни на критична мисъл и интересуващи се от обществените дела или с други думи: от активни граждани. Институциите, запълвани чрез механизмите на жребия служат като своеобразни университети по гражданство, в който хората се потапят дълбоко в политическия живот на обществото за даден период от време и придобиват усещане за отговорност, и през тях преминават, в зависимост от размера на общността, всички или голям процент от населението. Също така, знаейки че могат да бъдат избрани във всеки един момент, хората биват стимулирани да действат отговорно и да се интересуват от общите дела на обществото в своето всекидневие.
Жребият може потенциално да спомогне за еманципацията на жените. Докато при представителната демокрация (и изборите като нейн основен механизъм) правителствата са доминирани основно от мъже, при една институция с членски състав, излъчван чрез жребий, обществото може да реши конфигурацията мъже-жени да бъде изравнена [5]. Това важи с пълна сила и за маргинализираните общности. Като цяло при електоралните процеси почти винаги те остават непредставени, докато при избирането чрез жребий това може да бъде регулирано от обществото.
Разбира се, да мислим, че жребият сам по себе си ще попречи на възникването на демагози и „професионални политици“, е наивно. Но ако го приложим заедно с кратки срокове за заемане на дадената длъжност, отзоваемост и ротация, подобно на моделът, възникнал в Древна Атина, получаваме един цялостен набор от механизми, служещ за предотвратяване от възникването на олигархия.
Тук е важно да отбележим, че докато жребият може да е основен метод за избиране на длъжностни лица в едно прякодемократично общество, то някои длъжности ще трябва да запазят електоралния елемент. Някои задачи изискват експертиза, която повечето хора нямат, заради което ще е нужно гражданите да могат да избират измежду експертите, с които разполагат. В Древна Атина например чрез гласуване се избирали военоморски адмирали, архитекти и т.н., докато жребият доминирал сред избора на членовете на булето [6], магистратите и т.н.
Днес избирането чрез жребий в управлението не е широко разпространена практика. Някои примери, които заслужават внимание, са Гражданската асамблея в Британска Колумбия и Съветите за добро управление на Сапатистките автономни общности. Те предоставят емпирични доказателства, за това как би изглеждало избирането чрез жребий в една непряка (при първия пример) и една пряка (при втория пример) демокрация.
Гражданската асамлея в Британска Колумбия
През 2003 г. местното правителство на Британска Колумбия (Канада) създава избирана чрез жребий Гражданска асамблея, чиято цел е формулирането на референдумно предложение за нова електорална система за местния парламент. До тогава избирателната система на Британска Колумбия била стандартна, основана на избори, на които събралите най-много гласове съставят местно правителство. Много жители на провинцията обаче били недоволни от този модел, чувствайки липса на чуваемост на техния глас. Така вследствие на граждански вълнения и активност се стига до създаването на Гражданска асамблея за електорална реформа, съставена от 160 делегати, избрани на случаен принцип измежду всички жители на провинцията – по един мъж и една жена от всеки един от 79-те избирателни района на Британска Колумбия, плюс двама делегати от общностите на коренните жители.
Работата на Гражданската асамблея преминава през три етапа. От януари до март 2004 г. делегатите се събират всеки уикенд във Ванкувър, за да изучават алтернативни електорални системи чрез интензивни лекции, семинари и дискусии. Всеки делегат получава хонорар от 150 долара за всеки отработен уикенд. През вторият етап, лятото на 2004 г., делегатите взимат участия в серия от публични изслушвания из провинцията, за да обсъдят с обществото алтернативни модели и да чуят реакции и отзиви. През третият етап, есента на 2004 г., Гражданската асамблея заседава отново всеки уикенд с интензивни дискусии, в края на които делегатите изготвят референдумно предложение за нов избирателен закон [7]. За изненада на мнозина те не се спират на обикновена система за пропорционално представителство, а на една разновидност, позната като Система на единичния прехвърляем глас [8].
През май 2005 г. изготвеното от асамблеята предложение се дава за гласуване. Референдумът обаче не минава, защото електоралната активност е 57,3%, малко под нужните 60%. Една от причините за това е, че това допитване се ограничава единствено до сферата на представителността, която през последното десетилетие се намира в сериозна криза, която с времето се задълбочава. Но този експеримент ни дава ценен емпиричен опит, който можем да отнесем и използваме в изграждането на друг тип системи, отвъд представителната демокрация.
Съветите за добро управление на Сапатистите
От 1994 г. насам сапатистите изграждат и развиват сложна система, основана на радикална пряка демокрация, чрез която самоуправляват своите общности. Успоредно с общите асамблеи, които позволяват на хората от всяко селище в сапатистките автономни територии пряко да участват в управлението на своите общности, сапатистите са изградили паралелни структури, които да улесняват и спомагат за устойчивостта на прякодемократичните процеси.
Сапатистите са разделили своите територии на пет региона, които наричат караколи. В състава на всеки каракол влизат няколко общини (броят варира според каракола). Всеки един от тези караколи разполага с един Съвети за добро управление (СДУ) [9]. Съставът на всеки СДУ се избира чрез жребий. Всеки жител, живеещ в юрисдикцията на даден СДУ е длъжен да бъде негов член за две седмици, след което неговото място се заема от друг. Сапатистите са избрали жребия, за да не позволяват на никого, заемащ пост в съвета, да се корумпира или да попадне под влияние на външни сили. Също така той спомага за това в управлението на обществото нуждите, интересите и грижите на всеки жител в района на дадения СДУ да бъдат по-пълноценно изразени. Тези съвети издават закони и следят за тяхното изпълнение. Паралелно на тях във всяка община функционират общи асамблеи, които се занимават с местните проблеми.
По своята същност СДУ са институция, която позволява администрирането на сравнително големи територии, без да се излиза от рамките на хоризонталността. Обединявайки избиране чрез жребий, кратки срокове за заемане на длъжността и ротация, тези съвети по естествен начин допълват пряката демокрация, позволявайки максимално гражданско участие, допринасяйки за хармоничното съществуване на тези общности вече цели 20 години, предпазвайки ги от възникване на йерархии и олигархия.
Заключение
От всичко казано до тук става ясно, че жребият е органична част от пряката демокрация. Той изпълнява двойна роля – спомага и улеснява всекидневното администриране на по-големи територии, възпрепятствайки същевременно възникването на йерархии. Сам по себе си жребият не е достатъчен, както се вижда от опита, натрупан от експеримента в Британска Колумбия. В комбинация с институцията на общата асамблея, подобно на сапатистките общности обаче, той спомага за изграждането на устойчиви демократични процеси и активно гражданство.
Жребият може да бъде използван в различни контексти, както е видно от посочените по-горе примери. Неговото пренебрегване за сметка на други институции е грешка, както е грешка да ограничаваме пряката демокрация само до т.нар. „политическа“ сфера, както днес се опитват да ни убедят популисти** с прокапиталистически виждания. Трудно е да си представим как една група, движение или общество ще функционира наистина демократично ако не използва всички механизми на пряката демокрация, а избира само някои от тях, заменяйки останалите с недемократични такива. Това, че някои прякодемократични институции и механизми ще дадат негативни странични ефекти, каквито са основните опасения, не означава, че трябва да се откажем от тях. Именно чрез прилагането и експериментирането с такъв тип институции, структури и механизми още от днес ще можем да открием техните слабости и да ги коригираме.
Бележки:
[1] Link 1
[2] Link 2
[3] Аристотел – Политика
[4] Jonathan Gaventa – Foucault: power is everywhere
[5] Wright, Erik Olin.Envisionig Real Utopias.(2010), p.171
[6] Буле (на гръцки: βουλή, „съвет, съвещание“) — съвет, занимаващ се с администрирането на ежедневните дела, изпълняващ и други политически и административни функции. След реформите на Клистен неговият състав достига 500 души, избирани чрез жребий измежду всички граждани на Древна Атина.
[7] Amy Lang – „But is it For Real?“
[8] Единичният прехвърляем глас (ЕПГ) се организира около многомандатни райони, което повишава пропорционалното разпределение на местата в местния парламент, стига дадения района да излъчи достатъчно членове. ЕПГ също така използват пропорционален вот за подреждане на листите с кандидати във всеки район. На практика, кандидати от една и съща партия се съревновават, което дава на гласоподавателите повече избор върху това кой ще бъде техен представител, подкопавайки възможността на партиите да контролират своите кандидати от даден район. (Amy Lang, A New Tool for Democracy?)
[9] Melissa Forbis – „The Zapatistas at 20: Building Autonomous Community“
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Явор Тарински е активист и преводач. При своите преводи използва псевдонима mechanic955. Съосновател на социален център „Аделанте“ (София). Съставител на третата книга на проект „Живот след капитализма“ – сборника „Пряката демокрация на 21 век“. Съставител на сборника „Корнелиус Касториадис: Проектът за автономия“. Участва в Българския социален форум. Част от колектива на Agora International, като отговорник за библиографията на Корнелиус Касториадис на български език.
** Въпрос на авторско виждане. Мнението на авторите не винаги съвпада с мнението на редакцията на Eurochicago.com
