Омръзна ми! Като мъгла се стеля.
Достатъчно поемах тежки думи.
И ненавиждам хладната постеля,
таила толкоз нежност помежду ни.
Какъв сарказъм и каква ирония!
Душата бе започнала да диша.
И заблудена от напираща мелодия,
отново бях започнала да пиша.
…И взех сама със себе си да споря.
Не искам да се връщам във играта.
Започнах и сама да си говоря.
И тази нощ ще легна на земята.
Самотник всеки е. Дори и в благодат.
Осмислих, всъщност, притчата позната.
Човекът идва сам на този свят.
И също сам си тръгва от земята.
Даниела Стамова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
