Сънародниците ни в Сърбия настояват за поне още два локални гранични пункта с България
.
Горан Благоев, в. „Преса“
Пред българите в Сърбия се отварят светли хоризонти за решаване на всичките им проблеми, затлачвани с години. Такава надежда повя от президента Росен Плевнелиев при официалното му посещение в Сърбия. Не ще и дума. Позитивните емоции са патент на държавния ни глава. Опита се да ги придаде и на представителите на български организации и партии, с които се срещна в посолството ни в Белград часове преди да се върне в България.
„Президентът беше много радостен от това, което му е обещал за нас сръбският му колега Николич. Отвърнах му, че като знаем в какво положение са българите в Сърбия, ние нито имаме повод за радост, нито можем да сме щастливи като него.“ Александър Димитров от Босилеград, председател на сдружение „Глас“, не е единственият, който е сдържан към президентския ентусиазъм. Плевнелиев само щеше да има полза за имиджа си, ако се бе срещнал със сънародниците ни, преди да разговаря със сръбския президент Томислав Николич. Така поне
щеше да е подготвен за капаните
в които домакинът елегантно го вкара, и нямаше да е в ролята на „наивния хлапак“.
Плевнелиев прие за чиста монета заявлението на сръбския си домакин, че сънародниците ни вече нямат проблем с учебниците по български език – били отпечатани, предстояло разпращането им.
Иван Николов, който ръководи Културно-информационния център на българите в Босилеград, е категоричен, че Николич е излъгал Плевнелиев: „Никой не е виждал тези учебници. А проблемът не е само с пособията за изучаване на майчин език. Трябваше да са преведени всички учебници от сръбски на български.“
Сънародниците ни в Сърбия са потомци на български граждани, населявали Западните покрайнини, които по силата на Ньойския договор са откъснати от България преди 95 години. Белград им е признал статут на национално малцинство с конкретни права, включително възможността изцяло да се обучават на майчин език. И това е генерален проблем, който още не е решен.
„Не е логично хората от Царибродско и Босилеградско, които 90% се самоопределят като българи, да бъдат питани искат ли децата им да учат български. Сърбите в Босна не се изясняват да учат ли сръбски, или не? Изясняват се за чуждите езици. Едно е децата да учат майчиния си език, друго е на него да им преподават всички предмети. Този проблем трябваше да постави Плевнелиев, не само за учебниците. Но дали го знае?“ – недоумява Драголюб Нотев, който оглавява Партията на българите в Сърбия.
Нотев е учител в гимназията на Димитровград (така след 1945 г. е преименуван българският град Цариброд). Сега единствено в тази гимназия изцяло се преподава на български, а сръбски се учи като чужд език. В основното училище обаче сръбският е основен, а българският е факултативен – едва по 2 часа седмично. Така е и в Босилеградската гимназия, а в тамошното основно училище български учат едва 30-40 деца.
Босилеградчани признават, че родителите нямат мотив
защото до 3-ти клас децата им учели своя език по учебници, но след това им го преподавали по записки.
„Смешно е да заявиш, че няма проблем с учебниците, а ние още да не сме ги видели. Да не се окаже, че не са отпечатани, и после сърбите да се оправдаят с грешка в превода“, опасява се Александър Димитров, който е изпитал на гърба си сръбската „привилегия“ и двете му деца да учат родния си език.
Белград виртуозно изигра картите си и с друг „български“ казус. Президентът Николич хвърли вината за спирането на седмичника „Братство“ върху Националния съвет на българското национално малцинство. То трябвало да го финансира вместо сръбската държава, каквато била старата практика. Официален Белград винаги извърта нещата ние да сме виновни – смята Драголюб Нотев и настоява вестникът да поднови излизането си, но със старото име „Глас на българите“. При това да се отпечатва в България, и то като приложение в някой от големите ни ежедневници.
Той обаче е скептичен за резултата от настояването на министър Даниел Митов пред сръбския му колега Ивица Дачич със закон да се гарантира на българското малцинство
медия на български език
въпреки настоящата медийна приватизация в Сърбия: „Ние и сега си имаме общинска кабелна телевизия „Цариброд“ и не вярвам някой да купи такава „медия“ в бедно градче. По нея сега се излъчват два хърватски канала и няколко сръбски чалги, но само една българска телевизия. Митов трябваше да настоява да имаме достъп поне до 10 български телевизии – само на 60 км от София сме, а не знаем какво става в България.“
Представителите на българските партии и организации в Сърбия все пак са впечатлени, че Плевнелиев приема като пътна карта за решаване на проблемите им Политическата платформа, около която се обединиха преди година. Позовал се на нея и в разговорите си с Николич. Сънародниците ни настояват за разкриване на поне още два локални гранични пункта с България, за присъединяването на българските села от Пиротско и Бабушнишко към Цариброд и Босилеград и за гарантиране на комуникацията между двете основни български общини в Сърбия чрез прокарване на първокласен път. Разочаровани са обаче, че Плевнелиев не е засегнал друг проблем – основните средства, които ЕС отпуска за трансгранично сътрудничество, се насочват предимно към сръбските общини, където няма българи.
„Прокуплье е на повече от 100 км от българската граница, но там имат много по-мащабни проекти с България, отколкото ние в Цариброд. За нас остават пари за фолклорни изяви, но не и за развитието на селското стопанство, например. Като сме бедни, да не сме без ум!?“ Драголюб Нотев няма илюзии, че до българите в Сърбия ще стигне нещичко от 35-те милиона евро, които Плевнелиев обяви като възможност за европейско финансиране на проекти в пограничните райони.
По време на президентската визита в Белград пролича също, че българската политика още робува на илюзията, че заради приемането й в Европейския съюз Сърбия ще започне истински да спазва правата на своите граждани с български произход. „Белград само имитира общностните ни права, а евроориентацията му е твърде крехка“, предупреждава босилеградчанинът Иван Николов.
Докато президентът и външният ни министър се хвалеха, че са разговаряли „искрено и честно“ със сръбските си домакини, благодариха за „ангажираността им“ към нуждите на българската общност, Николич и Дачич виртуозно ги качиха на шейната, щедро отрупана с обещания, които едва ли смятат да изпълнят.
Уви, президентът ни не за първи път проявява
дефицит на компетентност
по проблемите на традиционните български общности в чужбина. При официалната си визита в Тирана нелепо мълча срещу наглостта на албанския президент, че според преброяванията в Албания нямало нито един българин. Очевидно не знаеше, че населението на Голо бърдо и Корчанско местните албанци наричат „българци“…
„Няма да критикувам българския президент. Само ще го посъветвам да се информира например как неговият колега от Унгария брани правата на унгарците в Сърбия. Тях не ги принуждават да правят избор дали да учат, или не родния си език.“
Драголюб Нотев от Цариброд не е оптимист и за резултатите от заявеното до края на годината посещение на двамата президенти при тях. Ако и тогава Росен Плевнелиев не проумее колко виртуозен политик има в лицето на Томислав Николич, българите от Западните покрайнини ще се окажат пророци на своето безперспективно настояще и още по-нерадостно бъдеще. Тогава трудно някой ще ги освободи от комплекса им на „сирачета“, който имат и сега.
.
