Таня Тодорова, Оnarealcase.blogspot.com
„Птиците, родени в клетка, мислят, че летенето е болест.“ Сигурно и вие като мен сте срещали тази фраза. Аз лично мислех, че съм от птиците, които могат да летят и не са родени в клетка. Съдбата реши да ме опровергае. Стана по един неочакван за мен начин. Предстоеше ми операция с престой в болницата. Операцията щеше да е в Германия и двата притеснителни за мен факта бяха, че:
1. Не говоря немски език;
2. Както каза един от лекарите, „доста е близко до командния център и това е притеснително“.
Първата операция с престой в болницата беше в МБАЛ „Майчин дом“, когато трябваше да родя със секцио. Отидох да се консултирам с моя гинеколог и попитах дали не е добре да родя в някоя частна клиника. Той ми отговори с въпрос : „Ти какво искаш – да бъдеш изписана здрава с бебето или да лежиш в чисти чаршафи?“. При така формулиран въпрос, дискусията приключи на момента. Прибрах се да сложа в една раничка необходимите неща и ето ме в МБЛА, готова за прием. След това спомените от това, което последва, съм сложила в най-отдалечения ъгъл на съзнанието си и много, много рядко се връщам към тях.
Сигурно ще вдигнете вежди, учудени: „Ама, чакай, нали това да дадеш живот и станеш майка е едно от най-страхотните събития в живота на жената? Ти защо си запокитила тези спомени в гори тилилейски?“. Без да се впущам в подробности, престоят ми протече по следният начин: след секциото бях преместена в реанимацията и ми сложиха система. Сменях периоди на унасяне и лек сън с отваряне на очи, колкото да се усмихна и да си напомня колко съм щастлива. До края на деня стаята се напълни с родили със секцио момичетата. Привечер някои, които явно имаха нисък праг на поносимост към болката, започнаха да стенат. Стенанията постепенно прераснаха във викове и плач. Бях сигурна, че се чува из целия етаж и се чудех, защо никой не идва да види какво става. Нямаше как да извикам лекар или сестра. Лежах и се молех за тези момичета да отмине болката и те да се чувстват по-добре. Нямам представа колко продължи така, но по едно време една сестра реши да ни удостои с внимание. Отвори вратата, отиде до едно от момичетата и започна да й се кара, защо вика и не оставя останалите да спят: „Какво искаш? Вливат ти обезболяващо, това ти стига. Веднага да млъкваш, защото, ако ми се наложи да дойда отново, ще има шамари.“ След такова обещание ентусиазмът за викане и плач спадна. Момичетата продължиха да стенат, но го правеха тихо и приглушено. Сутринта дойдоха и ми казаха: „Ставай. Отиваш в друга стая на друг етаж. Хайде.“
Чудесно, но краката не ме слушаха. Имах чувството, че имам варени макарони вместо крака и добре,че моите близки дойдоха да ми помогнат, защото вероятно щеше да ми се наложи да пълзя до новото си легло.
Стаята, в която влязох, ми заприлича на затворническа килия, без да съм била в такава. Три легла, балатум скъсан и с огромни дупки, в които да се спънеш и да се пребиеш беше лесно като детска игра. Леглата – обикновени, тип креват, застлани с чаршафи, върху които имаше петна от зле изпрати кървави петна. До всяко легло стоеше едно малко желязно шкафче, което не се заключваше. Сложиха ме на леглото до прозореца и в следващият момент установих, че дограмата на въпросния е взела-дала и вятърът, който фучеше навън, спокойно влизаше през процепите и ме брулеше в лицето. Лежах, завита с едно леко одеялце, и се опитвах да не зъзна от студ. До вечерта вдигнах температура и сливиците ми се подуха.
Една сестра се опита да запуши пролуката с одеяло, но вятърът намираше начин да се провре и да духа право срещу мен. Когато първият път сестрата влезе да донесе бебетата, изтръпнах, защото се притесних, че може да се спъне в някоя дупка на балатума и да падне. В интерес на истината това се случи няколко месеца по-късно и една сестра се спънала, паднала с бебетата и беше наранила сериозно едно от тях.
Следващият шок дойде, когато ми се наложи да посетя тоалетната. Гледката беше ужасна: счупена чиния, която изглеждаше ужасно мръсна и създаваше усещането, че ако се доближиш до нея, със сигурност ще се заразиш поне от две, ако не три сериозни болести на половата система. Имаше една мивка в окаяно състояние и от стената висеше един маркуч, от който течеше ледено-студена вода. Толкова за удобствата да си поддържаме личната хигиена след раждането. Да живеят мокрите кърпи и салфетки, защото без тях бях загубена. Не ходех в столовата и не зная какво се е предлагало като храна. Беше ми зле и предпочитах да карам на фрешовете, които моите близки ми носеха, и това ме спасяваше от гладна смърт. Нали разбирате защо нямах желание да се връщам към тези спомени? Не исках да помирисвам отново болница и да оставам в нея, но след като опитах всичко, единственото, което ми остана, беше да приема операцията.
В Германия процедурата предвижда да ти кажат какви негативни последици би могло да има при една такава интервенция. След като изпотих сестрата, която пукна две вени и на третото боцкане успя да източи количеството кръв, което й беше нужно (снабдена съм с грацилни вени и карам всяка сестра, която ме види, да се изприщва) срещу мен седна един лекари с ведро започна да ми изрежда какво може да се прецака по време на операцията. Той започна така:
– Длъжен съм да Ви предупредя, че можете да остане сляпа.
– Моля? – подскочих. – Ама как така?
– Аз не съм виждал досега, но съм длъжен да Ви кажа, че има такава опасност, ако засегнем очния нерв.
Аз почнах да сменям има-няма към 50 нюанса на жълтото.
– Също така може да пробием обвивката, която защитава мозъка и да започне да тече ликвор през носа и тогава ще трябва отново да ви оперираме, за да затворим тази дупка.
– Я пак… – не вярвам на ушите си.
– Не се тревожете, аз това не съм го виждал, но съм длъжен да Ви го кажа.
Моя милост се опитва да си дръпне шалтера на „централното“ си захранване. Няма да го слушам този. Ще сънувам кошмари месеци наред след това.
– Извинявайте, но вие специален курс в Холивуд за сценарист на филми на ужасите ли сте карал?
Той се смее, но продължава да реди страхотии, от които на мен сърцето ми прескача по един удар, и се чудя в кой точно момент да спретна един припадък. Слава Богу, лекарят-сценарист изчерпва възможностите, тика ми весело документи, за да подпиша, че съм чула, разбрала и ако нещо от изброеното се случи, аз просто ще си трая, защото съм била предупредена. Подписвам и тръгвам. От чутото краката ми се преплитат, но успявам да се прибера.
Събирам багаж и ето ме в клиниката. Една сестра ме води към стаята, в която ще лежа.
Говори ми на руски:
– Аз съм вашата сестра. Казвам се Ирина. Не се притеснявайте да ме търсите за всичко и ако имате въпроси, питайте.
Влизаме в стаята. Стая с три легла.
И до тук, ако трябва да търсим прилики между тази стая и онази от МБАЛ „Майчин дом“.
Балатумът е чист, гладък, за дупки и дума не може да става.
– Изберете си легло. Ето това е гардероб, в който можете да си оставите вещите и да заключите по-ценните неща в сейфа.
Моляяяя! Има гардероб, закачалки, сейф и всичко блести от чистота. Леглата са като тренажори за пилоти. Снабдени са с механизми и могат да се движат нагоре-надолу, да променяш позицията и наклона на гърба и краката си. Над леглото има няколко вида лампи, с които да се регулира светлината. Чаршафите са бели и по тях няма следи от неизпрани кървави петна.
– Кое легло си избирате? – Ирина се усмихва.
Тръгвам неволно към леглото, което е до прозореца, но една мисъл ме настига „Ти спомняш ли си онази дограма?“ и аз се връщам обратно.
– Това – посочвам леглото до вратата.
„Тази дограма няма нищо общо с онази. Нали виждаш?“ – друг глас се обажда в главата ми. „Птиците, родени в клетка….“.
– Елате да ви покажа банята – продължава Ирина.
Тази баня прилича повече на баня в хотелска стая и няма нищо общо с онази, която искам да забравя. Вижте сами:
Носят ми чиста пижама.
– Моля, облечете я, изпийте тези лекарства и изчакайте тук да ви вземат за операцията.
Оставам сама с мислите си в стерилната стая. Привърженик съм на „теорията на счупените прозорци“. Спомням си, че в една от лекциите по психология ни цитираха Монтескьо, който твърди, че нашата личност се формира от три фактора: средата, в която се раждаме и живеем, семейството и накрая нашите качества. Развитието на мозъка се случва главно под въздействие на средата. Социалната психология познава понятието „социален дарвинизъм“, което означава, че нервните клетки, които получават подходяща информация от средата, ще се развият оптимално, а другите или няма да се развият оптимално или изобщо няма се развият.
Ако вземете дете с отлично зрение при раждането и го сложите в тъмна стая за пет години, то ще остане сляпо цял живот, защото зрителните и нервни връзки изискват светлинни вълни, за да се развият.
Ранните преживявания формират поведението на възрастните. Аз съм била в среда, в която съм получавала други сигнали. Сега съм объркана, защото тази среда ми изпраща различни сигнали.
Санитарят влиза с подвижно легло. Тръгваме.
Следващият спомен е едно твърде смугло лице (трудно мога да причисля притежателят му към арийската раса), което ми се усмихва:
– Всичко мина. Сега ще лежите известно време тук и след това ще ви откараме в стаята.
Не зная колко време е минало, но в един момент усещам движение и виждам, че карат леглото към стаята.
Идват две сестри, за да ме пренесат в леглото. В този момент кръвта, която течеше от раната и отиваше в стомаха ми, изригна като гейзер. Изведнъж стерилното бяло се обагри в ярко червено: чаршафите, възглавницата, пижамата с която бях облечена.
Изтръпнах. Как можах?! Ами сега???
Сигурно някоя чевръста сестра сега ще ми плесне шамар заради това, че изцапах всичко. Какво ще си помисли дъщеря ми?
– Не се тревожете. Сега ще оправим всичко. Това е нормално.
Едната сестра излиза и след малко се връща с чист комплект чаршафи и пижама. За минутка-две и леглото беше отново бяло, моя милост внимателно почистена и облечена в нова пижама.
– Това са хапчетата, които трябва да пиете в часовете, които са написани. В случай, че изпитвате болка, натиснете този бутон и веднага ще дойдем.
Сестрите излизат. Дъщеря ми ме гледа уплашено. Сигурно не съм най-приятната гледка: тампони в носа, връвчиците им залепени с тиксо на носа ми. Говорим си. Благодаря й за цветята, целунах я и тя си тръгна.
Целият ден изкарах в унес от упойката. Привечер реших, че мога да се опитам да чета и не е лошо да си включа лампата над леглото. Без да искам вместо лампата, натиснах бутона, с който се вика сестрата. Писна звуков сигнал.
„Ох, сега ще има скандал.“ След малко Ирина отвори вратата :
– Викате ме, да? – усмихва се.
– Съжалявам, без да искам натиснах бутона. Всичко е наред.
Тя кима с глава, пожелава ми лека нощ и излиза. Чувствам се неловко. С мен се държат човешки, възпитано, цивилизовано, а аз се чувствам неловко. Социалният дарвинизъм, онези клетки, които са отговорни за нормалното, човешко държание в болница, при мен не са се развили. Аз смятам за нормално в болницата да те ругаят, да се държат с теб като скот. Започва да ми ми става страшно, защото осъзнавам неща, които тази среда ми показва. Пия хапчето против болката, но една друга болка ме пронизва и за нея не са ми дали хапче.
През нощта сестрата мина два пъти, за да провери дали всичко е наред.
На следващият ден сутринта дойде и третата пациентка. Малко след закуска при нас влезе една сестра, за да събере желанията ни, за това, какво желаем от менюто на следващия ден. Това вече ми дойде в повече. Стерилни чаршафи, здрава дограма, гардероб със сейф, плазмен телевизор, чиста баня с всички възможни удобства, любезен и мил персонал – това криво-ляво бях започнала да го проумявам, но да ми дават меню и възможност за избор на храна в болница???
Размечтах се. Да си представим, че министър Москов се фокусира, освен в събиране на неплатени здравни вноски и в спиране на корупционните схеми, които са обществено достояние (за справка ген. Тонев) и изведнъж се появят достатъчно пари, с които да се смени оборудването във всички болници, да се направят като тази тук, откъде по дяволите ще намери вежлив, културен и добре обучен персонал, който да се държи човешки с пациентите? Нали този персонал е израснал в една среда, в която са му подавали сигнали, които са го накарали да вярва, че просташкото и варварското отношение към болния е нормално и така е редно да се постъпва?
Всяка изминала минута в тази болница ме караше да си давам сметка, че нещо много страшно се е случило с мен : вярвала съм, че тези сигнали, които ми изпраща средата, в която съм израснала, са нормални и съм ги приемала за „правилни“, и сега когато виждам коренно различно поведени,е се чувствам объркана. Започвам да разбирам, защо птиците, които са израснали в клетка, смятат летенето за болест! Аз съм точно такава „болна“ птица с прекършени криле. Цели поколения са като мен: приемат извращенията, корупцията, наглостта, простотията за нормални и дори не подозират, че има един свят, в който тези неща ги няма. Това е много страшен геноцид – да осакатиш душата на човека, да оскотиш цял един народ! Търсим отговорност за физическите престъпления, искаме закон за лустрацията, но пропущаме нещо много по-важно: кой ще плати за прекършените криле на душите на хората в България? Кой ще поеме отговорност за това, че се насаждат оскотяващи модели на подражание и се внушават норми на поведение, които убиват човешкото у човека?
Господа политици, давате ли си сметка за стореното зло и кой ще отговаря за това морално престъпление? Ще ви стигнат ли всички откраднати пари, за да платите тази кървава сметка?
.
