За книгата на Таня Капинчева „Слънце на нашата уличка“
.
Предишния роман на Таня Капинчева „Мрежата на живота” награди авторката си с оправдан интерес от страна на читателите и критиката. Тази книга показа чрез пластиката на словото цветен виртуален пристан, дал убежище на една неспокойна женска орис. Сега, в разказния сборник на Таня Капинчева „Слънце на нашата уличка” с подзаглавие „Тъжни смехорийки” (издателство „Делакорт“, С., 2015 г.), срещаме същата и не същата Таня. Отново мъдра, но надграждаща себе си в предизвикателството на белия лист. И в интелектуалните си хрумвания там, където трудната нашенска, а и чужбинска орис, я е „поканила” да надникне.
Сборникът, за който става дума, не е обемен: „Запалено фенерче в тъмнината”, „Леля Ганка на гости в Лондон”, „ Коледни забавления”, „Снимки за фейсфук от Рая”, „Среща със зъболекар”, „За безопасното количество живак в човешкото тяло”, „В преследване на патрулката”, „Омагьосаната принцеса”, „Прераждането на Мария Ленорман”. Основното, което среща читателят по страниците, е доказаната правота на социалното наблюдение и на психологическия анализ. Които граничат с реалността, но са готови да приемат и неочаквани алегорични измерения.
Искам да откроя топлата човечност, с която Капинчева се отнася към персонажите си. Жертви на обществената картина, на своите (не)сбъднати очаквания и на неясния хепи енд, в който намират уж желаното убежище. Всъщност, повечето са представители на „малкия човек” в нашата литература. Великолепно описан някога в произведенията на Светослав Минков и… позабравен до вододела на 1989 г. След който последваха големи социални, политически и икономически трусове и появата отново на подобен герой бе неминуема. Но той сега е променен и вместен в социалния модел на ХХІ в. Самите персонажи не се чувстват „нищи”. Те носят своето човешко достойнство и специфична обагреност на вътрешния мир. Борят се за внимание сред тълпата от себеподобни и когато не го получат, се оттеглят с достойнство. Проявяват завидна любознателност към предизвикателствата на обкръжаващата ги среда. А зад привидната им делничност надничат мислещи и търсещи човеци. Но истинската панорама, върху която играят орисаната си роля героите, е енигматично откровена.
Всички разкази в сборника, независимо от избрания начин за споделяне с читателя – реалистичен или под формата на приказка, носят конкретна поука от мига, в който са „уловени”. И ненатрапчиво се обединяват в паноптикум на съвремието. Върху чиято картина авторката, ведно със сериозните неща, запечатва с бърз щрих и добронамерен хумор. Както и откровена критика, породена от тревога за ставащото в България: „Всекидневно ни повтаряте, че всички българи сме – споделя една от героините пред нашенска медия – крадливи, непочтени, тъпи, неморални, алчни, мързеливи, извратени, с престъпни намерения… А ние, обидени или огорчени, изоставени или отхвърляни, непотребни или изпаднали, един по един си отиваме, но какво става с децата ви? Какво самочувствие ще имат, че са се родили българи? И без това само чакат да пораснат, за да избягат далеч. А повярвай ми, мое момиче, че един ден, когато твоите деца предпочетат да живеят сред чужди, ще проклинаш безкрайно дългите, болезнени часове и напразно ще се питаш къде сбърках.”
Социалното неравенство е факт, факт е и т.нар. вътрешна емиграция. Онова трудно предотвратимо чувство на самота и обреченост, съпътстващо нашенеца в родината, която все повече се отдалечава като държава и управление от неговите тъги и потребности. Тъжните смехорийки на Таня са изречени истини са съществуването ни. За целите, които си поставяме, за идеите, които мечтаем да осъществим. Защото личността, изгубена в слепотата на сивата тълпа, е зависима от безброй условности, икономически тегоби, наричани накратко бедност, от стрес и какво ли още не. Личността сякаш не разполага със себе си, а волята й е подчинена, в усилията за физическо оцеляване, в услуга на отродени, чужди на на нуждите и тревогите й, властници и властови решения.
Привидно разказите са далеч от тези истини. От тях лъха малко или повече изстрадан оптимизъм. Нерядко основните сюжетни линии са украсени с гирлянди от по-дребни случки, втъкани в канавата на разказа. Но неговата делничност е само привидна. В сърцевината на споделеното са разсъждения върху смисъла на нашия живот: вчера, днес и утре. Колкото и да е модерен човекът на новото столетие, в душата му неизменно присъства суеверният атавизъм от прастари времена – страхът от смъртта, от болката и от връхлетялото го нещастие. И когато в съвременното му общество липсва хармонията, а гражданската пирамида се срива пред очите му, на прага пристъпват неканени гости: апатията, обезвереността, отчаянието. Тях няма да ги открием пряко в разказите на Таня, но авторката ни кара да се замислим: „А нашето място къде е? Каква е целта на съществуването ми? Мога ли да живея в мир със себе си и как?”. И когато отговорите се размиват в неясното бъдеще, а околните се колебаят дали да ни бъдат приятели или да ни разкъсат, идва вододелът в човешката битност. Формулиран накратко с един друг въпрос: „Кой всъщност съм аз?…”
Далеч съм от идеята да преразказвам сюжетите на разказите от книгата с адрес България, Франция, Чехия (където авторката живее трайно). Несъмнено Таня Капинчева внася скромна, но свежа струя в съвременната българска литература, която отдавна се нуждае от добронамерени творчески корективи. От истински загрижени за страната ни, усещащи дълбочината на проблемите литературни погледи. „Тъжните смехорийки” на Таня са част от тази загриженост, вплетена в гражданската проза на сборника. Носещ по страниците си изповедност, остра наблюдателност и обич към ближния. Все неща, за които си заслужава да посрещнем слънцето на нашата уличка с едноименната книга в ръце. Защото подобни срещи ни се случват все по-рядко.
Георги Н. Николов
