Да спасим от забрава имената на талантливи български автори по света
.
„От слънце озарен, денят отмина…“. Така гласи един стих на „канадския“ българин Никола Русанов (10.10.1931 – 10.10.1979 г.), който е дал много за добрите контакти между двете страни, но е позабравен днес. За него съдим от откъслечните сведения в сп. „Родолюбие” и от някои статии в съвременния ни периодичен печат. За жалост, данните не са много.
Никола Русанов е роден в с. Янтра, Великотърновско. Завършва гимназия в Горна Оряховица и Висшия педагогически институт в Шумен. След което четири години учителства в добруджанското с. Житен. През това време баща му и двамата му чичовци отдавна вече са в Канада. За там заминава и той през 1965 г. В университета на Торонто Русанов следва в Историко-филологическия факултет. По-късно преподава в колеж, пише лирика и проза, но най-важното: основава и ръководи вестник „Кръгозори” – орган на канадската българска диаспора.
За съжаление приживе той не успява да издаде самостоятелна стихосбирка. Както отбелязва in memoriam сп. „Родолюбие”: „През последните години от живота си Русанов се занимава усилено с преводаческа дейност и заедно с канадския поет Джон Коломбо превежда на английски език и издава за първи път в Канада стиховете на български поети”.
Русанов загива при катастрофа на рождения си ден тук, в България, и е погребан в Горна Оряховица. Стихотворенията по-долу, които цитирам, са взети от страниците на същото списание.
.
Никола Русанов,
„Светът чужбинен наранява“
На Запад ходих аз, нататък,
Блаженство дирих по света;
Излъга ме копнежа сладък –
Навред намерих самота.
Аз чух живота как шумеше,
Във чудни багри го видях,
Но лъч за мене не пламтеше –
живот достоен не съзрях.
Най-сетне в роден край се върнах,
във роден дом, при родна реч;
От прежни страсти се отвърнах
що тласкаха ме надалеч.
Светът чужбинен наранява,
там сещаш хладна самота;
Огнище родно всичко дава –
и щастие, и топлота!
.
Нощ в Нареченските бани
От слънце озарен, денят отмина
по път, извил по урви и гори;
на срещний връх, окичен със борина,
догарят бавно сетните зари.
И лунна нощ разстла се над земята,
небе разкри бездънния си свод;
за сладък сън приготви се гората,
в недра стаила толкова живот.
Покрай реката вече глъхнат вили,
приспивани от буйните вълни;
и птички спят, крилца си морно свили,
додето пак зората прозвъни.
Едничък само славеят не спира.
Всред тишината нежни песни пей;
той кърши глас като вълшебна лира,
която химн възторжен сладко лей.
Наоколо стърчат чукари стръмни,
чела забили във небесний шир;
и стелят се по тях гори зелено-тъмни,
отдето лъха приказност и мир.
А месецът си плава по безкрая,
облял селото с тайнствени лъчи;
по своя стръмен път едничка само Чая
буботи си в нощта и глухо си бучи.
.
На моите съселяни
Аз помня ви по жътва лятна, знойна,
кога поля, нивя пламтяха като в пещ;
как ставахте в зорите на нощта спокойна
и втурвахте се лудо като рат безбройна
към нивите, окъпани във утринната свеж.
О, братя мои, груби, почернели,
герои расли във борби и труд,
целувам ви ръцете, от къра загрубели
и вашите лица, от слънце загорели
по нивите, в полята от пекове и студ!
Поклон пред вас, о мои братя родни!
Със вас ме свързва спомен мил и свят.
Обичам ви, и вашите поля и ниви хлебородни,
сърцата ви човечни, благородни,
где чувствата тъй искрено пламтят!
Чрез вас ми шепнат детските години,
отлитнали за мене като летен сън;
Чрез вас възкръсват близки и роднини,
заспали в вечността, где всеки ще замине,
с последното прости – тъжовния камбанен звън.
Но целта на настоящите редове, освен възпоменателна, е и друга: да прикани всички сънародници, имащи информация, биографични данни, заглавия на книги и снимки на забравени български автори по света, да влязат в контакт с мен на адрес [email protected] .
Целта е имената на авторите да бъдат спасени от забравата и пепелта на времето, а написаното от тях да намери мястото си в съкровищницата на националната ни духовност. Цялото начинание е безкористно и насочено единствено на ползу роду.
Георги Н. Николов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
