139 години от величието и трагизма на въстаналия Батак
.
Пак е април! Животворен и бунтовен! Цялата природа се събужда за нов живот. През Април 1876-та звънят камбани, които възвестяват „пиянството на един народ“ и порастването му в дни и седмици с няколко века. Героите на това „пиянство“ са силни, смели и корави мъже, които с първия изстрел и свещените думи „Свобода или смърт“ се прегръщат като братя и проронват сълзи от радост и мъка. Радост от свободата – мечтана, сънувана, сбъдната. И от мъка, трупана столетия от неволи, беди и потисничества. Тези борци и мечтатели тръгват на бой с кремъклии пушки и черешови топчета… срещу една империя, чиито владения са се простирали на три континента.
Преди 139 години, в ранното утро на 22 април, без да получи кървавото писмо, Батак въстава. В продължение на осем дни батачани не само ликуват от мимолетната свобода, но се готвят и за предстоящата неминуема битка.
Съгласно решението на военната комисия, избрана от Великото Народно събрание на Оборище, Батак е определен за въстанически център. Член 28 от протокола гласи: “Сичките жители от югозападната страна на Марица от Перущица до Костенец трябва да отидат в Доспат чрез Батак; в средоточието на Батак ще се намират още други 12 села в Разлошкия окръг“.
В изпълнение на това решение революционният комитет прави всичко възможно за преселението на брациговци и българите от Чепинското корито в Батак, за водене на съвместни военни действия, но не успяват. Въпреки това предложението на баташките въстаници не остава чуто само от представителите на селата от Чепинското корито, а става известно далеч извън пределите на района, в който се случва.
За тези паметни дни на баташките въстаници, вестник „Ла Тюрки“ – официоз на султанското правителство, който излиза на френски език, в броя си от 10 май 1876 г. цитира думите на Петър Тр. Керелов, член на революционния комитет и главен преговарящ, с които той се обръща към първенците от Чепинските села: ”Българският народ не признава османската държава. От една седмица ние сме строшили османския ярем. В този момент повечето от селата са провъзгласили свободата. Новата българска държава е решена да създаде българска войска. В много от селата нашите селяни започнаха да се обучават. За да не бъдат разпръснати войниците ни, всяко село ще изпраща своите войници в главното село в околността. Мюсюлманите, които мирно си гледат работата, няма да бъдат закачани. Разберете, ракитовци, каква е работата. Веднага се върнете в селата си и всеки, който може да носи оръжие, тази вечер по полунощ да бъде изпратен тук.”
Тази информация потвърждава интереса на Високата порта към въстаналите райони и мерките, които взема за потушаване на въстанието, със съдействието на пазарджишкия каймакамин Али бей Гаванозоглу, пловдивския мютесариф Хамид паша, одринския валия Акиф паша и други паши и бейове.
Батак остава сам и трябва да разчита на собствените си сили. Срещу него са изпратени редифа и мустахфъза от 22 села от Доспатско, Чепинско, Девинско, Якоруда и други райони, които настъпват със знамена, зурни и тъпани, и ограждат Батак от всички страни. Начело на тези орди от башибозук са Ахмед Барутанлията, Мохамед Имамов, Ахмед Чауш, Левицата и др.
В ожесточените сражения на 30 април и 1 май въстаниците успяват да защитят селото. Мисълта за лесна победа и плячка помръква. Башибозушките водачи разбират, че със сила не могат да превземат селото и влизат в ход измамата и предателството. За тази цел е намерен и извикан в лагера на Ахмед ага Ангел Кавлака – представител на чорбаджиите и “благоразумните“.
Коварният план успява и по-голяма част от оръжието е събрано и предадено. Но и след предаването на оръжието въстаниците продължават да се бият. Всяка къща се превръща в истинска крепост. След ожесточени боеве къщите са превзети и опожарени. С огън и меч е превзето училището “Св. св. Кирил и Методий“ и идва ред на църквата “Св. Неделя“ – последната крепост на въстаниците.
В продължение на близо две денонощия ордите на Ахмед ага се мъчат да сломят съпротивата в двора, а след това и в самата църква. Боят е жесток и ужасен. Дъжд от куршуми, огън и жупел, смесени с варварски викове, ругатни и стенания, които цепят небето. Майки се молят, пищят деца, а “Господ от свода през гъстия дим, гледаше тих, невъзмутим… “. Най-после вратите се отварят и най-смелите падат с гордо вдигната глава. С парчета от иконостаса и счупени столове, с нокти и зъби въстаниците продължават да се бият. Боят е неравен и жесток. Сред закани, вопли и стенания се чува гласът на учителя Андон Шопов, който със сетни сили извиква: “Ех, братя, загивам за българската свобода и се подписвам с моята гореща кръв за спомен на дувара!“
Няколко дни след тази жестока битка заптиета, изпратени от пловдивския мютисериф, „погребват“ част от телата, изчукват напоената с кръв мазилка и надписа, но той остава да кънти за цял живот в ушите на оцелелите жители на Батак, възрастни и деца. Баташките въстаници загубват сражението, но спечелват битката, защото, въпреки погрома, Априлското въстание постигна своята цел. То показва на света, че на Балканите има един народ, който не може повече да търпи робията и е готов да се жертва в името на свободата.
Когато в Батак догарят последните къщи, от дебрите на Средна гора Георги Бенковски изрича паметните думи: “Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей…“.
И тези думи се сбъдват. България е освободена през пролетта на 1878 г. с цената на много други свидни жертви, които полагат костите си край Плевен, Шипка, Шейново, Стара Загора…
Батачани посрещат свободата сдържано, защото раните още кървят. Навсякъде се виждат руини и кости, а сред тях стърчи единствено каменната църква, окъпана в кърви, осквернена, горяла-недогоряла. Без да имат някакъв опит в музейното дело, оцелелите въстаници, вдовици и сираци превръщат църквата в мавзолей-костница. В него подреждат на полици и по пода костите на своите близки, а редом с тях и кървави ризи, дръвниците и няколко кремъклии пушки, за да знаят и помнят поколенията, че свободата е скъпа, че е извоювана с много жертви и трябва да се пази. По този начин в онези години, когато държавата не е имала възможност да изгради паметник на героите, ветераните и потомците изразяват почитта си към борците за свобода и завещават последната крепост на баташките въстаници на историята. Те правят паметник на смъртта и безсмъртието, на жертвата и завета на онези, които преминаха през кръв и пожари, за да извоюват свободата на България.
Историческата църква-костница става символ на Батак. С нея той става известен по света с борците, които презряха смъртта в името на свободата. А Захари Стоянов в своите “Записки по българските въстания“ ги провъзгласи за мъченици на свободата*. През годините този завет беше защитен и от законите, а мавзолеят-костница беше признат за Паметник на културата от национално значение, свързан не само с борбите на нашия народ, но и като оригинално творение на възрожденски майстори. В него непрекъснато идват хора от цялата страна и чужбина, за да се поклонят пред подвига и саможертвата на героите, останали верни на думите, извезани на зеления пряпорец – “Свобода или смърт“.
Баташките въстаници бяха възпитани във възрожденски дух и морал, и ще останат завинаги в народната памет с чистите си души, със смелостта на мечтите си, със саможертвата и достойнството си. С презрението си към тирани и грабители, лакеи и доносници; и чужди, и свои. Те са имали един идеал – свободата и са вървели към него уверено и неотклонно. Минали са по хайдушките пътеки и поляни, което стана причина Батак да стане известен с прозвището хайдушко гнездо.
Батачани първи в Родопа планина построяват каменна църква, където слушат Божието слово на старобългарски език. Първи изграждат двуетажно училище за чудо и приказ, чиито недогорели останки удивляват Дженуариъс Макгахан при посещението му в Батак, след което той не само се убеждава сам, но и разбива със своите кореспонденции мита, че в тази земя живеят аборигени. Батачани са разбирали обаче, че не със смирение и покорство ще могат да извоюват своята свобода. И затова тръгват по пътя на борбата, който се оказва много труден, но не се отказват, както доста други селища по време на Априлското въстание.
Българският народ не може и не бива никога да изтрива от историческата си памет бунтовния април на 1876 година, когато най-будните селища въстават, не защото вярата им в Бога е застрашена, а заради мечтаното освобождение от османско иго. Тези селища са удавени в кръв, а Батак е изгорен до основи и по-голяма част от населението му – избито. Тогава в Батак остава да стърчи единствено каменната църква, станала известна по-късно с името Историческа.
България е осеяна с паметници и паметни плочи, свидетелстващи за много битки и събития през вековете. Но Мавзолеят-костница в Батак е особен паметник, той символ на величието и на жертвата, на гибелта и на безсмъртието на въстаниците от април 1876 г. С чийто кости и прекършен полет към свобода е платена свободата на останалите живи – въстанали и невъстанали. Тази жертва не отива напразно, тя е част от възкресението на българската държавност.
В огъня на борбата баташките въстаници и техните съратници от Четвърти революционен окръг презират смъртта, минават през зандани и много изпитания, за да възкръсне самата България на политическата карта на света. Затова те остават в народната памет и в историята, защото самите те я създават. В тази памет и история винаги ще остане славният и героичен Батак. Неслучайно патриархът на българската литература, народният поет Иван Вазов пише: „Излишно е да прибавим, че без Батак нямаше да има свободна България”.
Страхил Керелов**
––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред:
* Избитите в черквата „Св. Неделя“ мъже, жени и деца са разбира се и мъченици. Мъченици на свободата и на нейната висока цена. Затова едва ли в този храм, който са загинали тези мъченици на свободата, трябва да се извършват всички обичайни църковни треби и служби, и едва ли точно той трябва да бъде собственост и владение на църковните институции. Нека православните ни духовници да извършват там, в дни като днешния и не само, панахиди и заупокойни молитви на баташките герои и мъченици. Но не и да се разпореждат с този исторически храм и да покриват с драперии и украси стените и интериора на тази паметна не само за Батак и батачани, но и за целия български народ църква.
** Авторът е родом от Батак, наследник е на хайдушкия и възрожденски род Керелови. Председател е на Културно-историческо дружество „Будител“ в Батак. Завършил е Българска и Руска филология е СУ „Св. Климент Охридски“. Дългогодишен преподавател по Български език и литература.
.
