Той се казва Веселин Николов Христов и е на 31 години. Не може човек да му ги даде, изглежда почти като момче. Тежи около 35-40 кг, висок е около метър и 50, трудно ходи и трудно вижда. Родил се е в една болница в Шумен, израснал е по държавни домове в с. Лик, в гр. Нови пазар и др. Като навършил 18 години, живял известно време при приятели, а после останал на улицата.
От седем години Веселин спи по пейките на Централна гара в София. Поне това е, което ми разказа за себе си. Върви с две патерици под мишниците, защото се е родил с увреждания, детски паралич и проблеми с очите. Краката видимо едвам го държат.
Веселин ми каза, че получава държавна помощ в размер на 123 лв. месечно, след като минал категоризация по ТЕЛК. Дали тези пари могат да му стигнат само за храна за един месец, нежели и за квартира, оставям читателите да преценят сами. Той имал адресна регистрация във Велики Преслав, където живеел биологичният му баща в някаква малка и много мизерна къща. Семейството било бедно, с доста деца, и когато Веселин се родил с увреждания, майка му го изоставила на държавата. И държавата го местела от един дом в друг, където други изоставени деца, по-големи и не така болни като него, го биели и му се подигравали. Така израснал Веселин.
Но като навършил пълнолетие, станало в някакъв смисъл още по-лошо. Защото държавният покрив над главата свършил. И кой се интересува от това, че почти не можеш да ходиш, камо ли да работиш, за да си изкарваш прехраната?
Видях Веселин в една черква, където беше дошъл да му прочете свещеникът молитва за здраве. Каза ми, че му предстояла операция на едното око, за да не стане то сляпо, за която операция му помогнал отец Иван от Нови хан, дал му парите за нея. Но не можел да го приеме в приюта си, не знам защо. Може би защото само един отец Иван от Нови хан не стига за всички бедни, бездомни и лишени от избор хора в България… Освен това, за разлика от други хора, останали без дом, Веселин не може да помага за някаква физическа работа. А за умствената не се е намерил кой да му помогне навреме, заради проблемите със зрението, за да получи по-добро образование. Той изглежда интелигентен човек, но това, на което са го научили в държавните домове, е кажи-речи да чете и пише. Каза ми, че е успял да завършил само трети клас.
Веселин Христов изглеждаше прилично в дрехите си, макар че те висяха на него, защото наистина е доста слаб. Когато го срещнах, той се притесняваше от това, че нямало къде да се изкъпе, а отива в болница. Както и заради това, че нямал чорапи.
Купих чорапи на Веселин, както и някои други дребни неща, и седнахме в едно кафене, където той ми разказа и други неща за себе си. „Писах и на президента, помолих го да ми помогне – каза ми той, докато седяхме в кафенето. – А на социалните служби не може да се разчита особено“. „Кой ли не пише на президента…“ – казах аз от своя страна и не се учудих, че никой от президентството не му е отговорил.
И все пак… Какво да прави Веселин, какво да прави един човек, който едвам се е научил да ходи, поради това, че така се е родил, и който, израснал криво-ляво по социални домове, след това се е оказал на улицата? Да спи на Централна гора София, където ми каза, че спи от седем години? Да яде само хляб и мляко примерно, за да му стигнат тези 123 лв., дето му ги давала държавата, за цял месец? С какво да си плати за квартира? Как да живее?
Ако някой има отговор на този въпрос – как да живее този 31-годишен мъж, който прилича на момче и тежи най-много 40 кг, подпрени на две патерици; и пейките на чакалните ли трябва да са единственото му „легло“ – той може би имал отговор и на това какво се случва в България с такива „излишни“ хора. Ако Веселин беше здрав и можеше да работи, той все пак би имал някакъв по-добър шанс. А „шансът“, който му предложили от Социалните служби, бил курс за работа с шевна машина, който той изкарал – това му предложили. Дали с тези очи, които едвам виждат, и с тези крака, които едвам ходят, той би могъл да изкара нормата в някое шивашко предприятие, ако въобще го вземат на работа там, лично аз не си представям.
Затова реших да напиша този текст, да разкажа историята на Веселин. А и защото му обещах да направя това. Не знам колко хора ще прочетат за неговия случай, нито дали служителите от някоя държавна институция или пък неправителствена организация биха се трогнали от положението, в което се намира. Аз лично не мога да направя повече за него.
Но има хора, които могат. И институции, които ако решат, могат да направят нещо. Не може за цяла България едва ли не да има само един приют за бедни и бездомни, и то създаден на частни начала от един свещеник, а не примерно от Българската православна църква, която не е толкова бедна на имоти. И не от самата българска държава, която, колкото и да е бедна, чак толкова бедна не може да бъде, че да оставя хора като Веселин Христов, доживял някак си до 31 години, да спят на пейките на гарите, понеже са били изоставени още като бебета и са се родили с такива увреждания, които са ги направили завинаги физически слаби и беззащитни.
Веселин вероятно има силен дух. Иначе едва ли би оцелял досега с тази физика. Седмица-две след нашата среща той ми се обади да ми каже, че операцията на окото му минала успешно, и че, след това временно го е прибрал в дома си един негов приятел, понеже времето в България, или поне това в София, все още беше доста студено. Но, сега, след като най-накрая времето се стопли, Веселин може да се е преместил пак на пейките на Централна гара, защото няма кой да го прибере при себе си за постоянно. Неговият основен проблем, а именно липсата на дом, остава открит.
П.С.: Ако някой смята, че може да помогне по някакъв начин на Веселин Христов, може да му се обади на тел.: +359 896477632.
Мариана Христова
