Политици и медии използват Владимир Путин и Украйна, за да оправдаят военна експанзия. Това е опасно безумие – пише Сюмъс Милн (Seumas Milne) в The Guardian
„Руската заплаха“ определено се е върнала четвърт век след края на Студената война. Британският министър на отбраната Майкъл Фалън сериозно твърди, че Владимир Путин е толкова опасен за Европа, колкото Ислямска държава. Съвременна Русия е само сянка на съветския си предшественик и няма повод за идеологическа конфронтация с нея, но антируската истерия достигна потресаващи висини.
И много повече, отколкото по съветско време, кампанията е лична. Всичко опира до Путин. Руският президент е експанзионистичен диктатор, който стартира „безсрамна агресия“. Той е символ на „политическа поквара“, „разпарчетосващ“ своите съседи, като същевременно громи инакомислието у дома си и редовно е сравняван с Хитлер. Путин се е превърнал в злодея от комиксите, а Русия – в мишена на еднообразна войнствена пропаганда във всички западни медии. Всеки, който си позволи да упрекне властта в Киев за свалянето на законно избрания президент или за извършването на военни престъпления в Източна Украйна, е заклеймяван като марионетка на Кремъл.
Пропагандната истерия бе раздута още повече след убийството на опозиционния политик Борис Немцов. Руският президент, естествено, е обвиняван за убийството, макар че в това няма никаква логика. Немцов беше маргинална фигура, чиято роля в „катастройката“ от 90-те години едва ли го е направила мил и драг за обикновените руснаци. Отговорността за това безчинство, което извади на бял свят липсата на сигурност в центъра на Москва и без съмнение ще навреди на президента сериозно, едва ли е на Путин или неговите поддръжници.
Но то със сигурност е добре дошло за онези, които оказват натиск за военна конфронтация с Русия. Стотици американски войници пристигнаха тази седмица в Украйна, за да дадат рамо на войната на режима в Киев с подкрепяните от Русия бунтовници на изток. За да не остане по-назад, Великобритания изпраща свои 75 военни инструктори.
Както показа историята през ХХ век, изпращането на военни съветници често е начало на катастрофална ескалация. Това е и директно нарушение на Минските споразумения, договорени с Франция и Германия, които постигнаха поне временно прекратяване на огъня и известно изтегляне на тежките оръжия. Член 10 от тях изисква изтегляне на всички чужди сили от Украйна.
Но ястребите в НАТО са се нахъсали здраво. Хиляди натовски войници бяха изпратени в балтийските страни – новия фронт на Атлантическия алианс, без да се притесняват от снизхождението в тези страни към неонацистките паради и отричането на правата на етническите малцинства.
Редица американски лидери и генерали настояват САЩ да въоръжат Киев – от председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Мартин Демпси до новия министър на отбраната Аштън Картър. За западния военен комплекс украинският конфликт е привлекателен и с това, че дава допълнителни основания за увеличаване на военните разходи. Това стана ясно от изразеното тази седмица от американския генерал Реймънд Одиерно възмущение, че Великобритания съкращава военните разходи пред лицето на „руската заплаха“.
Авторитарният консерватизъм на Путин вероятно няма да предложи нищо за бъдещето на Русия, но това антируско подстрекателство е опасна игра. Без съмнение има военен експанзионизъм. Но той идва най-вече от НАТО, не от Москва. През последните 20 години, въпреки ангажиментите в края на Студената война НАТО неуморно се разширява на Изток, отначало присъединявайки бившите източноевропейски страни от Варшавския договор, после републики от бившия Съветски съюз. Както пише Ричард Саква в книгата си „Фронтовата линия Украйна“, НАТО „сега съществува, за да се оправя с рисковете, създадени от своето съществуване“.
Вместо да създаде обща европейска система за сигурност, включваща Русия, доминираният от САЩ алианс се разшири до руските граници, настоявайки, че става дума едва ли не за суверенен избор на засегнатите страни. Но очевидно не е. Това също е продукт на натовската система, замислена да налага американското „лидерство“ на европейския континент и залегнала в плановете на Пентагона, разработени след разпадането на Съветския съюз, да не се допусне появата на нов съперник.
Сега Русия се противопостави на това и последиците се проявиха в Украйна през последната година: започна се с подкрепеното от Запада сваляне на избраното правителство и идването на украински националистически режим, което бе последвано от завземането на Крим от руснаците и подкрепяното от Москва въстание в Донбас.
На терен това се изрази в хиляди убити, стотици хиляди бежанци, безразборен обстрел на жилищни райони и появата на украински фашистки милиции като батальона „Азов“, финансиран от Киев и западните му спонсори, които се подготвят „да отбраняват“ Мариопол от собствения си народ. За повечето западни медии всичко това се отхвърля като кремълска пропаганда.
Руската прикрита подкрепа за бунтовниците, от друга страна, се заклеймява като агресия и „хибридна война“ от същите правителства, които водеха тайни войни в Нигарагуа и Сирия и незаконни военни операции в Косово, Либия и Ирак.
Това не оправдава по-малко крайните руски нарушения на международното право, но ги поставя в контекста на руската сигурност. Докато на Запад Путин е изобразяван като безмилостен завоевател, по руските стандарти той е центрист. Както коментира представителят на руската левица Борис Кагарлицки, повечето руснаци искат от Путин да заеме по-твърда позиция срещу Запада „не заради патриотична пропаганда, а заради случилото се през последните 25 години“.
На запад Украйна заедно с Ислямска държава е използвана за съживяване на доктрините на либералния интервенционизъм и дори неоконсерватизъм, дискредитирани от убийствата в Ирак и Афганистан. Досега Ангела Меркел и Франсоа Оланд устояват на американския натиск за въоръжаване на Киев. Но когато минските договорености за спиране на огъня се провалят, което със сигурност ще стане, има реална опасност конфликтът чрез подставени лица в Украйна да се превърне в пълномащабна международна война.
Алтернативата е споразумение чрез преговори, което да гарантира неутралитета на Украйна, плурализъм и автономия на регионите. Но може да се окаже твърде късно за това. Със сигурност обаче няма военно решение. Вместо да ескалират войната и да подклаждат националистически екстремизъм, западните сили трябва да използват всички налични дипломатически инструменти за потушаването на конфликта. Ако не го направят, последиците може да бъдат катастрофални и да излязат далеч извън Украйна.
Източник на текста на български: БЛИЦ
.
