Автор: Камила Хансен /lifeaftercapitalism.info/
Вместо да се стремим да сменяме политиците и партиите на власт, защо не опитаме да сменим самата система? Докато представителната демокрация потъва в кризи, имаме нужда да се върнем към автентичното значение на демокрацията като власт на хората. Време е да си представим как истинската демокрация изглежда и да създадем институции и механизми, които да бъдат градивни елементи за наистина демократично общество.
Днес демокрацията се приравнява с представително управление, основано на избори на политически елити, които управляват от името на гражданите. Тази система, разглеждана като “представителна демокрация” е доминантна в Западния свят през последните двеста години и днес бива експортирана по света и промотирана като единствената възможна алтернатива на откритата диктатура.
Но сега тази система е в дълбока криза. В установените представителни демокрации доверието в политическите елити и конвенционалните институции е разклатено. Броят на гласуващите намалява и политическите партии губят членската си маса. В старите “добре развити демокрации” в Европа, улиците врят и кипят, защото милиони протестират срещу непопулярните и брутални политики на икономии, наложени им отгоре. Все повече хора осъзнават, че избраните представители не ги представляват. Вместо това, правителствата отляво и отдясно се прекланят пред диктата на големите банки, финансовите институции и мултинационалните корпорации и техните могъщи лобита. В тази ситуация гласуването има малко значение, защото нямаме реален избор. Можем само да сменяме политическите елити, които ни управляват, но нямаме право да решаваме относно развитието на обществото, в което живеем.
Истинската демокрация обаче е пряката и партиципаторната демокрация, в която всички граждани имат възможността и правото да участват във вземането на решения, които засягат живота и общности им. Докато властите, водещите медии и анализаторите спорят, че такава демокрация, основана на гражданско участие е невъзможна и дори нежелателна, съществуват на практика редица нови институции и експерименти – както и някои стари – които показват, че пряката и партиципаторна демокрация е едновременно възможна и осъществима днес. Тези демократични иновации, колкото и разпокъсани и ограничени, могат, ако се подобряват, да се подсилват и разпространяват, да бъдат средства за радикална демократизация на обществото. В тази статия аз ще разгледам някои от тези демократични институции и механизми, ще обсъдя техните силни и слаби страни, и ще разгледам техните потенциали.
Участие в бюджетирането
Общите асамблеи, на които гражданите се срещат лице в лице, за да обсъждат, гласуват и взимат колективни решения, е оригиналната форма на демокрация. Исторически погледнато, различни видове общи асамблеи са съществували в много общности по света, от селските асамблеи в Северна Африка до асамблеите в древна Атина, събранията в швейцарските кантони и градските срещи от 17 в. в Ню Инглънд.[i] През последните десетилетия се създадоха безбройни нови демократични институции по света, в които общи асамблеи формират основна част от институционалната структура. Най-известната от тях е участието в бюджетирането.
Участието в бюджетирането позволява на жителите да решават как да похарчат бюджета на техния град или община, чрез процес на общи асамблеи в квартали и райони. За първи път се въвежда в град Порто Алегре, в южна Бразилия в края на 1980 г., когато Бразилската Работническа Партия печели общинските избори след падането на военната диктатура. От тогава, то се разпространява в стотици градове и общини в Латинска Америка, Европа и САЩ.
В кварталните асамблеи всички жители имат правото да участват и гласуват за бюджетните приоритети на техния квартал. След това тези асамблеи избират делегати, които да участват в регионални асамблеи и в бюджетни съвети, които съставят съвместно бюджет за целия град, на база приоритетите, решени на кварталните асамблеи. Огромен брой хора участват в процеса; в някои места над 100.000 участват всяка година. Обикновено мнозинството участници са жени, бедни и други части от обществото, които са маргинализирани от конвенционалните политически институции. Участието в бюджетирането води до много позитивни резултати, включително намаляване на бедността и редистрибуция на бюджетните ресурси към най-бедните квартали, голямо редуциране на корупцията и повече прозрачност, както и по-жизнено гражданско общество.
Има големи различия в институционалния дизайн на различните модели на участие в бюджетирането, които се разпростират по света. Силните модели дават на жителите власт да взимат решения върху целия или върху големи части от общинския бюджет и се основават на квартални асамблеи, в които всички жители могат да участват и гласуват за приоритети. Точно тези силни модели са произвели най-добрите резултати под формата на намаляване на бедността, спад на корупцията и висока степен на участие от страна на жителите.[ii]
При оригиналния модел на участие в бюджетирането, който е създаден в Порто Алегре, няколко правила биват изградени в процесите, които насърчават участие и подсигуряват прозрачност и отговорност. Колкото повече жители участват в дадена квартална асамблея, толкова повече делегати този квартал ще има в регионалните форуми, на които да подкрепят своите квартални приоритети. Този механизъм мобилизира мнозина, особено от бедните и маргинализирани квартали да участват.[iii] Освен това, общинската администрация наема общностни организатори, които информират жителите за процеса и насърчават хората да участват. За да се предотврати установяването на професионализирана политическа класа, всички делегати са отзовими и техните мандати са ограничени и кратки (1-2 години). Кметът и общинската администрация участват в срещите, за да могат жителите да ги държат отговорни. И за да се подсигури прозрачност, всички срещи са отворени за обществото и всичката информация е общодостъпна.
Голяма дилема пред участието в бюджетирането е въпросът със законодателната власт. Във Венецуела[iv] и Перу[v] участието в бюджетирането е задължително за всички общини чрез национален закон. Въпреки това повечето случаи на участие в бюджетирането по света нямат пряка законодателна власт. В Порто Алегре, участието в бюджетирането не е кодифицирано в общински закон. Причината за това е да се запази гъвкаво и това прави възможно постепенното разпространение на процеса да даде на гражданите власт над по-големи части от бюджета. От друга страна, когато участието в бюджетирането не е кодифицирано в закон, общинската администрация може да премахне или ограничи процеса във всеки един момент.[vi] Следователно процесът става уязвим от правителства и политици, искащи да го подкопаят чрез намаляване на правото на гражданите да взимат решения и да участват.
Участието в бюджетирането, както първоначално е било замислено в Порто Алегре, е изправено също и пред други предизвикателства. Както Керъл Пейтмън документира в своето есе “Демокрация на участието: Презареждане”, много от институционалните модели, които са промотирани като участие в бюджетирането носят много малко прилики с оригиналния модел от Порто Алегре.[vii] Това са модели, в които гражданите имат право на решение само върху малка част от бюджета или върху някои малки допълнителни фондове, или дори имат само консултативна роля и никакво право на взимане на решения. Тъй като слаби модели биват промотирани от международни агенции като Световната Банка, терминът участие в бюджетирането е изпразнен от съдържание. Днес той се използва за всякакъв вид участие, включително консултации, споделяне на информация или обратна връзка с правителството. Също така, в самия Порто Алегре, процесът се разводнява през последното десетилетие.
Ако участието в бюджетирането ще бъде средство за истинска демократизация на обществото, гражданите трябва да имат властта да взимат решения относно целия или поне голяма част от общинския бюджет и трябва да бъде процес отдолу-нагоре, в който суверенът са хората в асамблеите. Местните власти трябва да дадат власт на жителите в асамблеите. Нужна е децентрализация на властта от национално и международно ниво към общинско и местно такова. Последният процес започва в Бразилия, с промяната на конституцията на страната от 1988 г., даваща значителна власт на общините, включително икономическа власт.[viii]
Общностни съвети
Друга партиципаторна институция, основана на общи асамблеи е “consejos comunales”, общностните съвети във Венецуела. Те са малки локални партиципаторни институции, съставени от приблизително 200-400 семейства в градски райони и 20-50 семейства в селските, които взимат решения относно иницииране и прилагане на местни проекти. Проектите включват базови услуги като водоснабдителни и отходни системи, електричество, здравни центрове, жилища и изграждане на пътища, както и културни дейности. Всички решения се вземат чрез общи асамблеи, съставени от поне 10% от жителите над 15 годишна възраст. Асамблеите също избират комитети, натоварени с финансово управление, мониторинг на правителството и локални приоритети като здравеопазване, образование и поземлено управление.[ix]
За няколко години, общностните съвети станаха много популярни и има над 30.000 такива из Венецуела. Правителството прехвърля милиарди долари към съветите и хиляди проекти биват реализирани. Също така са създадени по-големи “комуни”, съставени от много общностни съвети.
Както с участието в бюджетирането в Бразилия, децентрализацията е решаваща стъпка към прехвърляне на властта надолу към обикновените граждани на хоризонтално ниво. Въпреки че “Законът за общинските съвети” е приет през 2006 г., процесът на децентрализация започва още през 1980 г. и проправя пътя. Чрез този процес, значителна власт се прехвърля от национално и регионално ниво към общинско самоуправление. През 2006 г. децентрализацията продължава и се задълбочава от правителството на Чавез, прехвърляйки власт надолу, от локални правителства към гражданите в кварталите.[x]
Въпреки това, общностните съвети все още трябва да кандидатстват за финансиране от „Президентската комисия за народна власт”. Това дава на централното правителство в Каракас пълната власт да решава кои проекти да бъдат финансирани. Националните агенции също определят правилата, които ръководят общностните съвети и тези правила ограничават властта на съветите. Общностните съвети срещат опозиция от страна на локалната и националната бюрокрация и националното правителство е критикувано задето опитва да централизира и доминира този процес.
Никоя от тези слабости не е непоправима; общностните съвети имат потенциал да бъдат заздравени и допълнително демократизирани. Участниците в тях и социалните движения активно се борят да прехвърлят властта обратно от централното правителство към общностите и настояват за повече власт над финансирането, правилата и други части от процеса. Появиха се иновативни предложения за децентрализация и радикализация на общностните съвети, включително предложението за “интегриране на различни нива от управлението чрез обществен федерализъм”; “страна, в която регионалната автономия е силна, а централната държава – слаба, но координиращи се.” Това предложение е модел на демокрация на участието, който ще състави многостепенна система за участие.
Участието в бюджетирането и общностните съвети са два от най-известните случаи на институции на участието, в които общите асамблеи играят ключова роля. Съществуват и голям брой други институции, разпростирайки се от Сапатистките съвети за добро управление, Кюрдските генерални асамблеи и съвети, кварталните асамблеи и комитети, вземащи решения относно културни политики и градско планиране в Гротаморе, Италия; партиципаторното общинско администриране в Камарагиб, Бразилия; и притежаваните от работниците кооперативи в Аржентина и на други места по света. Изучавайки тези институции можем да идентифицираме техните силни страни и ограничения; как могат да бъдат подобрени и разпространени; и по какви начини те могат да допринесат за радикалната демократизация на обществото.
Хвърляне на жребий и Мини-публики
Определени демократични механизми са основни за партиципаторните институции, тъй като те предотвратяват установяването на утвърдена и професионализирана политическа класа, изолирана от обикновените граждани и местни общности. Такива механизми включват краткосрочни и ограничени мандати за избраните делегати, и делегатите да бъдат отзовими по всяко време. Ротацията на делегатите е друг начин за предотвратяване на създаването на елити и подсигурява разнообразие и масово участие. В Сапатистките съвети за добро управление, например, всеки гражданин служи в Съвета само две седмици, преди да се върне в общността си.
Друг механизъм, който ефективно предотвратява установяването на елити и подсигурява участието на обикновени граждани във вземането на решения и участието им в политически постове, е жребият, или хвърлянето на жребий. Хвърлянето на жребий изиграва важна роля в демокрацията на древна Атина, в която повечето позиции в политическата власт се избирали по този начин. Според Аристотел, избирането чрез жребий е основно за демокрацията, докато изборите са знак за олигархия. В Атинската демокрация, жребият позволява на гражданите да могат “да управляват и да бъдат управлявани”, и заедно с ротацията на позициите, функционира като защита от олигархия. В съвременните представителни системи избирането чрез жребий отсъства. “Демокрацията” днес изключително се приравнява с конкурентните избори за позиции на политическа власт.[xi]
Както и да е, през последните десетилетия се наблюдават редица експерименти, включващи жребий в институции като граждански асамблеи, граждански журита, консенсусни конференции, планови клетки и съвещателни събрания, често наричани мини-публики. Хвърлянето на жребий също така се използва в първата част на процеса по написване на нова конституция в Исландия.
В мини-публиките, обсъждането често се съпровожда от независими фасилитатори; участниците провеждат изслушвания, в които изслушват доказателства от и разпитват експерти; и обсъжданията обикновено се провеждат едновременно в пленуми и в малки групи. Участниците се избират от мини-публики чрез употребата на статистическо изследване, за да подсигури, че граждани от всички социални групи са представени. Жребият се различава от общите асамблеи в това, че равната възможност за участие е заменена от равна възможност да бъдеш избран да участваш. По този начин няма граждани или социални групи, които да са систематично изключени от участие.[xii]
С някои изключения, като Гражданската асамблея на Британска Колумбия, повечето мини-публики са само с консултативен характер. Участващите граждани се консултират, но нямат никакви власт за взимане на решения. Друга слабост на повечето мини-публики е ролята на организаторите (обикновено правителствени), които определят дневния ред и избират експертите и така могат да влияят на резултата от дебатите. По този начин, мини-публиките могат да бъдат манипулирани от съществуващи политически институции и елити и да легитимират решения, взети другаде. И както Пейтмън посочва, повечето мини-публики са само временни и обикновено играят ролята просто на добавки към съществуващата електорална система.[xiii]
Експериментите с мини-публики и употребата на жребий ни дават богати доказателства, че обикновени граждани могат да дискутират и решават трудни проблеми, когато имат възможността да сторят това и, че мога да вземат важни решения, в интерес на обществото. Няколко демократични теоретици наскоро предложиха различен начин на политически тела, включващи законодателни такива, базирани на жребий, който няма да бъде просто допълнение към настоящата електорална система, а ще представляват алтернативи.
Граждански инициативи
Гражданските инициативи са демократични механизми, които позволяват на гражданите да предлагат и гласуват закони и политики. Събирайки определен брой подписи, гражданите могат да изискват гласуване по предложена политика или закон. Гражданските инициативи се различават от референдумите, в които гражданите могат само да приемат или да отхвърлят закон или политика, предложени от парламента. Швейцария е първата страна, която въведе гражданските инициативи, както и референдумите и някои други страни, особено в Европа и Латинска Америка, я последваха на национално, държавно или локално ниво.
Обещанието на гражданските инициативи е начинът, по който те могат да дадат на гражданите власт да инициират и пряко да решават върху въпроси от голям мащаб. Но както други демократични институции и механизми, посочени по-горе, гражданските инициативи също имат своите ограничения. Общият проблем е този, че големият брой нужни подписи и краткият период за тяхното събиране гарантират, че само тези, които могат да си позволят скъпи професионални фирми за набиране на подписи могат да успеят с инициативите си.
Друг проблем е този, че гражданските инициативи често се извращават от манипулациите на богатите, властовите интереси и политическите елити. Големите бизнеси често наливат големи суми от пари в подвеждащи кампании, целящи повлияването на резултата на вота (пресен пример за това е предложение 37 за отбелязване на храните, съдържащи ГМО в Калифорния, което бе отхвърлено от големия бизнес, който похарчи 45 милиона долара по подвеждащи рекламни кампании). Също така е често срещано корпорациите и корпоративните лобита да инициират контраинициативи, с които да побеждават инициативите по социални или екологични въпроси, които не им се харесват.
Това не означава, че гражданските инициативи не могат да бъдат ценни демократични средства, но се нуждаем от внимателно разглеждане на това как са проектирани, за да предотвратим тяхното покваряване от богатите и власт имащите. Подобренията могат да включват по-нисък брой необходими подписи, по-дълги срокове и премахване на кампанийните спонсори. Също е важно да се подсигури на гражданите да получават достатъчна информация относно въпросите, които ще бъдат гласувани и да се подсигури широко и инклузивно обществено обсъждане.
Гражданските инициативи са ефективни инструменти за вземане на решения, но не и за обсъждане. Докато пряката демокрация трябва да включва и други инструменти и арени за взимане на решения, освен общите асамблеи, една система, базирана основно на гласувания ще бъде атомистична и недостатъчна. В преките асамблеи и други форми на колективно взимане на решения, гражданите са изложени на и се изисква да уважават и взимат под внимание вижданията на други граждани, имащи различни перспективи и произход и така могат по-добре да взимат обмислени решения.[xiv] Но въпреки техните ограничения, гражданските инициативи могат да съставляват важен елемент в по-широка рамка от разнообразни пряко-демократични и партиципаторни институции.
Хоризонтални мрежи за демокрация на участието
Една радикална пряка и партиципаторна демокрация няма да ни бъде спусната от елитите, а трябва да бъде извоювана от обикновените граждани и социални движения. Както активистите от „Окупирай Оукланд” Гейбриъл Хетланд и Абигейл Мартин подчертават, институционалните реформи трябва да бъдат придружавани от социални борби и преки действия. Точно това се случи в община Торес във Венецуела, където хиляди граждани окупираха кметството, настоявайки за въвеждане на участие в бюджетирането. Продукт на тази социална борба е един от най-добрите примери за участие в бюджетирането в световен мащаб, в който гражданите контролират 100% от общинския инвестиционен бюджет.
За да се случи радикална демократична промяна трябва да има големи социални движения, настояващи и борещи се за нея. Но ако идеите за пряка и партиципаторна демокрация не са познати на повечето хора, такива движения няма да се появят. Така че първата стъпка е да разпространим тези идеи и да изградим силни аргументи за това как пряката и партиципаторна демокрация може да бъде осъществима от днес. Както Кристин Мар Арселсон от демократичната асоциация ALDA в Исландия посочва, че хората няма да се борят за нещо, което не познават.
Може би настъпи момента за създаване на международна мрежа отдолу-нагоре, съставена от социални движения и активисти, промотираща и бореща се за пряка и партиципаторна демокрация. Въпреки че вече съществуват някои мрежи и инициативи, повечето от тях са спонсорирани или подкрепени от агенции като Световната Банка, правителства или други елитни институции. Някои от тях се стремят към партиципаторни институции като средство за радикална демократизация, но те гледат на тях просто като на допълнения към съществуващата система. Това, което липсва, е по-радикалния дневен ред, една международна хоризонтална мрежа, промотираща и бореща се за демокрация на участието като алтернатива и заместител на съществуващата система. Чрез такава мрежа, социални движения, активисти и обикновени граждани по света биха могли да обменят идеи и опит, да се учат едни от други, и да развиват съвместни кампании и борби.
Огромната задача за преоткриване и борба за пряка и партиципаторна демокрация в епохата на строги ограничения, централизирана корпоративна власт и технократско управление няма да бъде лесна. Но пред разрастващите се екологични, социални, политически и икономически кризи, създаването на реална демокрация може да бъде единствената ни надежда.
Бележки:
[i] Някои от тези асамблеи и събрания съществуват и днес, но техните правомощия са силно намалени, тъй като повечето власт за взимане на решения е преместена от локално и общинско ниво към национално и международно такова.
[ii] Pateman, Carole. (2012), “Participatory Democracy Revisited”, Perspectives on Politics 10, p. 12.
[iii] Smith, Graham. (2009) Democratic Innovations: Designing Institutions for Citizen Participation, New York: Cambridge University Press, p. 43.
[iv] Hetland, Gabriel. (2012) “Grassroots Democracy in Venezuela”, http://www.geo.coop/node/782.
[v] UN-HABITAT (2004), 72 Frequently Asked Question about Participatory Budgeting, Quite: AH Editorial. Can be downloaded from: http://www.unhabitat.org/documents/faqqPP.pdf.
[vi] Smith, op. cit., p. 49.
[vii] Pateman, op. cit., p. 14.
[viii] Smith, op. cit., p. 65.
[ix] Lerner, Josh. (2007), “Communal Councils in Venezuela: Can 200 Families Revolutionize Democracy?”,http://venezuelanalysis.com/analysis/2257.
[x] Ibid.
[xi] Manin, Bernard. (1997), The Principles of Representative Government, New York: Cambridge University Press, p.3.
[xii] Smith, op. cit., p. 79.
[xiii] Pateman, op. cit., p. 9.
[xiv] Smith, op.cit., 24. псд
Превод: Mechanic955
Източник: New Compass
