„Новият“ политически елит, който се появи, не бе нищо друго освен старата номенклатура, своевременно пригодила се към новите условия.
Оттук нататък този елит не се нуждаеше от социални реформи, както и от старата идеология, защото той държеше в ръцете си и търговските структури, и собствеността, и фиктивните партии, и средствата за масово осведомяване, и международните връзки с „приятелите“ до вчера.
Навлиза се в нова ера, тази на „властта в сянка„, когато вече не може да се определи зад кого какво се крие и кой в служба на какво е.
Ерата на клептокрацията (управлението на крадците – управление, при което важните решения се вземат в интерес на тесен кръг хора, които са на власт), от която страната, както изглежда няма да може повече да се измъкне.
Възраждащата се номенклатура успя да се прегрупира и да изработи нова стратегия, този път напълно демократична. Вече не бяха нужни пучове и заговори.
Бившите комунисти трябваше само да се представят като „демократична опозиция„, защитаваща интересите на обикновените хора, и да блокират или саботират всяка друга реформа.
И тъй като те господстваха и в изпълнителната, и в законодателната власт, успехът им бе сигурен в тази нова игра на „демокрация“.
Бюрокрацията се разрасна и завладя всички сфери на управлението, като го направи неконтролируемо и невероятно корумпирано. Функционерите от бившата комунистическа партия, които, разбира се, без изключение бяха демократи, се превърнаха много бързо в бизнесмени, като заграбиха множество интересни държавни обекти.
Главатарите на черния пазар и криминалните си поделяха останалото. Това не само породи негодувание сред общественото мнение, но и създаде лоша репутация на самото понятие пазарна икономика.
Страната беше готова да отхвърли режима, но новият елит, „демократите“, родени от перестройката, не бяха готови. В по-голямата си част случайни хора, станали известни чрез привидни избори, в които всяка нова фигура беше за предпочитане пред старите, те бяха много по-близко до режима, отколкото до народа.
И съвсем не се стремяха към радикални промени, при които имаше опасност самите те да бъдат изхвърлени зад борда и лишени от статута им на водачи.
Най-сериозният въпрос е следният: какво може да се направи?
Що се отнася до Запада, отговорът е ясен: почти нищо.
Даже днес, колкото и да желае Западът да помогне, парите, които би могъл да отпусне, няма да са от кой знае каква полза, още повече, че по-голямата част от тази сума ще бъде отклонена от корумпираната бюрокрация. Ясно е, че проблем от подобна величина не може да бъде разрешен отвън.
Той не може също така да бъде разрешен и отвътре, освен ако някое ново поколение от бунтари не изплува от този хаос и не извърши онова, което неговите страхливи родители не намериха смелостта да направят.
Да премахне остатъците от тоталитарния режим, превърнали се в мафия, да отстрани поколенията, корумпирани от десетилетията на робство, и да се захване да гради едно ново общество.
Уви, подобно чудо е немислимо при сегашната обстановка на престъпност и анархия, на разложение и апатия.
У днешната младеж бунтарството се изразява най-вече в желанието да емигрира – желание, което понастоящем присъства у 75% от младежите под 25 години според проучванията.
А най-предприемчивите вземат пример от гангстерите, които се перчат със своите мерцедеси.
За нещастие, ние не съумяхме да се възползваме от неочаквания случай, какъвто представляваше смъртта на комунизма. Не отстранихме неговите привърженици, не разобличихме техните престъпления, не опровергахме техните бълнувания и най-вече не се научихме, как да се съпротивляваме на съвременната им чума.
Колкото и да е тъжно, трябва да приемем факта, че всички наши усилия, всички наши жертви се оказаха безполезни.
В края на краищата като че ли човек е недостоен за свободата, която му е била отредена и при изпитанието той не намери нито смелостта, нито необходимото себеуважение, за да бъде достоен за задачата си. Поради това ние не станахме нито по-добри, нито по-мъдри, нито по-чисти.
А и самото изпитание няма повече смисъл, от което и да било чудовищно земетресение, което е избило стотици милиони хора.
Владимир Буковски
Един дисидент сред архивите на Кремъл
Измамата на века: операция „перестройка“
Издателска къща „Албор“, София, 1997 г.
Източник: Highviewart.com
Владимир Константинович Буковски (на руски: Влади́мир Константи́нович Буко́вский, 30 декември 1942 г.) е бележит съветски дисидент и писател.
Той е сред първите, които открито говорят за практиката на изпращане на политически затворници в психиатрични клиники от съветската власт.
Буковски прекарва повече от 12 години в съветски затвори, трудови лагери и изправителни психиатрии (психушки), използвани от съветския режим като специализирани затвори.
