КИЦ „Босилеград“: (Не)истината (не) е само една

Нови опити за компромати срещу българския Културно-информационен център в Босилеград и Демократичния съюз на българите в Р. Сърбия

За изследването на извършителите и мотивите на едно престъпление, най-важното е да се отговори на въпроса кой би имал най-голяма полза от него. И така, кой би имал най-голяма полза от закриването на КИЦ „Босилеград“? Ако се знае, че КИЦ-а винаги е бил носител на промените и стожер на българските национални и европейски принципи и ценности в Босилеград, няма никакво съмнение, че само великосръбската политика от края на 19 и началото на 20 век може да спечели от неговото закриване. Целта на тази политика винаги е била да посърби българите в Македония и Западните покрайнини и окончателно да овладее българските държавни територии. Кметската власт в Босилеград принадлежи именно на тази политика. Демократичната партия на Сърбия на д-р Воислав Кощуница е основана именно върху този консервативен национализъм, а кметът на Босилеград Владимир Захариев продължава да седи в президентството на тази партия, дори и след като д-р Кощуница си подаде оставката от лидерския пост и слезе от сръбската политическа сцена.

Ето защо, на срещата с българският премиер г-н Бойко Борисов през февруари 2015 г., кметът Владимир Захариев и неговият помощник Стефан Стойков дума не обелиха за тежкото положение на българското малцинство и за новите предизвикателства: необходимостта от регионално сътрудничество и външни инвестиции в стопанството, инфраструктурни проекти, нови гранични пунктове, европейските програми за трансгранично сътрудничество, опазване на българският език и българската просвета и култура, спазване на правата на българите в контекст на сръбското еврочленство и пр. Срещата изцяло бе използвана за дискредитиране и компрометиране на най-активната българска организация в Западните покрайнини – Културно-информационния център „Босилеград“, с цел неговото закриване или поне сменяване на ръководството му.

Колкото и чудно да звучи, опитите на Захариев да злепостави и закрие КИЦ „Босилеград“ са напълно естествени и очаквани от гледна точка на стратегическите цели на сръбската политика в Западните покрайнини. След срещата с премиера Борисов, най-накрая паднаха гащите на босилеградските управници и пред лицето на българската общественост лъсна целият им оцапан сърбомански задник! Ако бяха успели, Захариев и Стойков в Белград сигурно щяха да получат признания и награди. Със сигурност щяха да им простят и всички останали грехове и престъпления, които направиха по време на своето безконтролно 14-годишно управление. Престъпления, за които във всяка нормална демократична държава се изричат тежки наказания.
Естествено, реакциите на българските организации в Западните покрайнини, в България и по света, на обществеността и медиите бяха съкрушителни както за самите тях, така и за техните поръчители, но и за някои от невежите им съучастници в София. За ония, които са по-навътре в нещата, е съвършено ясно на кого може да пречат КИЦ и ДСБ.

Писмата за поддръжка на кмета

Изправени пред острите медийни реакции в България, Захариев и Стойков направиха още един погрешен ход – тръгнаха да пишат сами на себе си подкрепителни (а ла Милошевич!) писма, в които атакуваха КИЦ и ДСБ с абсолютно същият сърбо-комунистически арсенал от деведесетте години на миналия век! При това имаха глупостта да изпратят тия нескопосани писма на някои институции и медии в България с наивната надежда, че те ще ги приемат за чиста монета. С изключение на една неутрална статийка в „Труд“, други медии в България не им обърнаха никакво внимание. Убеден, че може да манипулира и българската общественост по начина, по който баламосва избирателите си в Босилеград, зам.-кметът Стойков седна пред една камера, изчете писмата и ги качи на You Tube под претенциозното заглавие „Истината е само една“. Естествено, ако Стойков и Захариев бяха напълно убедени в истината си, те щяха да я кръстосат с опонентите си пред камерите и пред един добър журналист, а не да импровизират по един смешен и наивен начин.

В тия писма, в които граматическите грешки са повече от написаните думи, Захариев, Стойков и финансово зависимите от общинския бюджет органи и институции, се опитаха да симулират някаква масова (мазохистка?) „любов“ и „подкрепа“ на босилеградските граждани за унищожителната политика, която кметската власт провежда срещу самите тях!?
Анализът на това полуграмотно словоблудство недвусмислено показва и неговите цели: компрометиране и дискредитиране на КИЦ „Босилеград“ и Демократичния съюз на българите и техните най-активни дейци поотделно като „мошеници“, „измамници“, „българи по професия“, „българи за пари“ и пр. Другата цел е да се отклони общественото внимание от истинските политически измамници, които по престъпен начин печелят избори след избори, по престъпен начин управляват и оставят само престъпни резултати след себе си.

Тия похвати са известни от школата на сталинисткия прокурор Андрей Вишински. Сатанизирането на противника е само подготовка за физическото му отстраняване. Тия методи неведнъж са прилагани срещу най-ярките вестители на модерното и прогресивното. Спомнете си премиерът Зоран Джинджич. Преди да бъде застрелян на входа на Правителството, медиите месеци наред водиха компроматна медийна война срещу него като „НАТО предател“, „германски шпионин“, „мафиот“, „престъпник“, „чуждестранен агент“ и пр. Поръчителите на атентата и до днес са неизвестни, но повечето анализатори в региона са съгласни, че следите на това убийство водят в кабинета на тогавашният президент на Сърбия Войислав Кощуница. Целта – Сърбия да се отклони от европейския път. Мотивите – да се избегне или отложи отговорността на политиците и генералите, замесени във военните престъпления в гражданската война в бивша Югославия. Само че за разлика от Кощуница, който последователно си остана на националистическите, антинатовски и антиевропейски позиции и слезе от сръбската политическа сцена, физическите убийци на единственият сръбски проевропейски политик Джинджич, днес вече са „по-големи европейци“ и от него и с всичкия си цинизъм носят цветя на гроба му и го оплакват?!

Няма никакво съмнение, че като прилежни ученици на тая школа и нашите професионални суперсръбски патриоти, прилагат същият метод: сатанизирайки и премахвайки лошите „българи за пари“, „мошеници“ и „измамници“, те самите да яхнат вълната и от потъващият национал-комунистически сръбски кораб, да изплуват като велики „безплатни“ и „истински“ българи, нищо, че още не са научили да пишат и да четат на български език! Защо ли тогава не се разкаят и не напуснат сръбските националистически партии? Защо ли не се разграничат от политиката, която освен всичко друго, унищожи и българският език (което се вижда и от техните писма). Защо ли продължават активно да провеждат тази унищожителна политика?

От десетината писма, които кметската власт и подопечните й общински органи изпратиха до „всички медии и компетентни институции“ в България, не си личи никакво покаяние. Което означава, че те си остават верни на политиката и задачите на своите централи в Белград. Самите писма издават истинският „занаят“ на авторите им и в друго време и други обстоятелства нямаше да си заслужават никакво внимание.

Днес и тук, все още се налага да ги анализираме и коментираме.

Общинският съвет

Писмата на Общинският съвет, Националният съвет на българското национално малцинство и Спортното дружество „Младост“ всъщност се припокриват и са писани от един автор.
В писмо № 06-100/2015 на Общинския съвет се спекулира с близостта на кмета Владимир Захариев с премиера на България г-н Бойко Борисов и „надлежните министерства“, близост, която неведнъж е подчертавана във всички публични изказвания на кмета?! За сляпо вярващите тази близост е безспорна. За трезвомислещите „близостта“ между премиера на европейска България и кмета на една сръбска община от антиевропейска и антинатовска Сърбия, е меко казано, смешна. Пожълтелите и размити снимки от мобилен телефон на общинския календар за 2013 г., на които кметът е сложил ръка на рамото на г-н Борисов, също не са основание за „близост“. Това по-скоро демонстрира просташкото нахалство на малкия човечец, който, снимайки се с „големите“, иска да погъделичка самочувствието си и да добави един сантиметър на ръста си.

Дори и „референтите“ за ВМА и българското гражданство, назначени (противно на всички действащи сръбски закони!) в общината, които „безплатно“ обработвали документите за „медицински прегледи във ВМА“ и „българско гражданство“, за разлика от „някои сдружения и физически лица“ които „зимат пари в името на нашта българщина“, не оставят впечатление за високия „хуманизъм“ с бланкоподписаните „подкрепителни писма“ за кмета.

Първо, от кмета би трябвало да се очаква, като представител на сръбската власт, да гарантира на гражданите на Босилеград да се лекуват в Сърбия, където си плащат медицинските застраховки. Ако те „безплатно“ се лекуват за сметка на българската държава, кметът няма нищо общо с това. Хуманизмът в тоя случай е за сметка на България, или по-точно за сметка на българските данъкоплатци, но тогава се поставя въпросът къде са нашите пари, които ние, като сръбски данъкоплатци, задължително внасяме в сръбската здравноосигурителна каса?

Второ, какво му е „безплатното“ на „обработените“ в общината документи за българско гражданство? Ако са „безплатни“, тогава те фалшиви, а ако са истински, тогава не са безплатни. За да е валиден един държавен документ, за него трябва да се плати такса. Следователно, за актовете за раждане, уверенията от общината, полицията, съда и медицинските удостоверения се плащат държавни такси, предвидени със закона. В България се плащат преводи и легализация от сръбски на български език, пак се плащат такси, даже и „безплатните“ превози до София и обратно се плащат (и то напълно незаконно) от общинския бюджет.

Трето, „сдруженията“ (КИЦ „Босилеград“) съвсем законно се занимават с документите за българско гражданство на основание чл. 3, ал. 2 от Закона за българите, живеещи извън Република България, а „физическите лица“, включително и тия, които подават от името на общината, на основание нотариално заверени пълномощни. Те не „зимат пари в името на нашта българщина“, а в името на конкретно свършена работа която, както и всяка друга работа, струва пари. Към днешна дата, така е предвидено с българското законодателство и тази схема е единствено работещата. Даже услугите на упълномощените „физически лица“ са далеч по-евтини, отколкото ако човек тръгне сам да си подава документи за българско гражданство. Освен това, има и конкуренция между тях, така че цените реално са много по-низки. Много по-интересно е да се разбере, на основание на кой закон от българското или сръбското законодателство, „референтите“ в общината се занимават с българско гражданство и какво в случая е „безплатното“? Няма нищо „безплатно“. Въпросът е само кой плаща. Ако плаща кметът от общинският бюджет с народни пари, тогава ние като данъкоплатци имаме право да питаме по кой закон и от кой фонд той плаща частните сметки на кандидатите за българско гражданство? Във всяка друга държава това не само щеше да бъде обществен скандал, но и финансово нарушение, за което се отговаря пред закона. С оглед на това, че кметът още не е приведен за финансова отговорност, единственото обяснение е, че е покровителстван от някого. Въпросът е от кого и защо? И докога?

По-нататък в писмото се спекулира, че КИЦ-а не искал „едновременно“ с кмета да отбелязва поклонението пред паметника на Левски. Вече обяснихме, че за нас, като почитатели и последователи на Левски, е въпрос на чест да стоим пред неговия паметник с хората, които правят партизански паметни чешми на три крачки от паметника на Левски и отбелязват „Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация“, а после с мирна съвест изпращат децата си да учат и самите те да се лекуват и то „безплатно“, в същата тази „фашистка“ България. Съжаляваме, но КИЦ не може да бъде „мост на сътрудничество“ между жертвите и престъпниците.

Подмятанията, че ДСБ бил „загубил доверие сред гласоподавателите“ и от него останали само „няколко самохвалци“ всъщност е автогол за автора на писмото. Ако сме толкова малко и незначителни, защо тогава КИЦ и ДСБ вече две десетилетия са нощен кошмар не само за кмета и неговата партийна дружинка, но и за цялата сръбска власт? Защо тогава стигнаха и до българският премиер в стремежа си да ни закрият? Те сами си признават защо единствената българска партия в Сърбия, ДСБ, последователно защитаваща правата и интересите на българското малцинство и европейските принципи и ценности (от които зависи членството на Сърбия в ЕС!) е толкова маргинализирана и пренебрегната в „демократичното царство“ на кмета Захариев. В това „царство“ най-голямото престъпление е свободата на словото, а признатите поети, писатели и най-последователни борци за българският език, за опазване на българското културно-историческото наследство, за правата на човека и за правата на малцинствата, за него са просто “мошеници“ и „измамници“?! Уважаеми другари, в демократичните общества силата на една партия не се мери с броя на купените и изнудени на изборите гласове, а със силата и стойността на идеите, които я движат. Това се прави чрез демократичен политически диалог в медиите и в демократично избраните институции. Колко са „демократични“ институциите на Владимир Захариев си личи от севернокорейската дисциплина, с която от 13 члена на Общинският съвет всичките са подписали поднесеното писмо! Няма против, няма въздържал се! Подписали са го дори и ония, на които КИЦ-а е съдействал да завършат образованието си в България. Ясно е защо. Защото „бащицата“ е този, който ги назначава и уволнява от работа, той е този, който с народни пари купува тяхната съвест. Ето, това е истината за престъпното управление в Босилеград. Истина, която може да се прочете в прав текст или между редовете, написани по един изключително неграмотен начин, но прилежно и дисциплинирано подписани от 13 (дребни) души с висше образование!

Националният съвет на БНМ

В същият подмазвачески дух е написано и „Демантното писмо“ № 07/2015 от името на Националният съвет на българското национално малцинство, подписано от зам. председател С. Стойков.

И от това писмо се вижда, че Председателят и зам. председателят на Националният съвет на българското национално малцинство Владимир Захариев и Стефан Стойков, искат да защитят кмета и зам. кмета Владимир Захариев и Стефан Стойков, т.е. самите себе си от критиките отправени към тях от КИЦ и ДСБ! Не е ясно дали това писмо е написано на базата на решение, прието на заседание на Националния съвет след разискване и гласуване, или, което е по-вероятно, Националния съвет изобщо да не е запознат с него. И дали такова писмо изобщо може да се вмести в предвидените със закона правомощия на Националните съвети, които, както знаем, се занимават с конституционните права на малцинствата в областта на образованието на майчин език, информирането, културата и служебната употреба на езика и писмото? Явно тоталитарните методи на работа, усвоени в 14-годишната кметска практика, сега се налагат и на Националния съвет. Върховният арбитър на „истината“ Стефан Стойков си позволява да командари и на КИЦ и на ДСБ, сякаш само той и кмета са осенени от Божията промисъл да определят кое е истина и кое не е. Иначе, самото съдържание на писмото е изпъстрено с клевети, безпочвени обвинения и омаловажения за другите и голословни оправдания и хвалби за кмета. Много елементарно.

Почти същите тези се промъкват и в другите писма „за поддръжка на кмета“ – от Спортното дружество (което пак е под ръководството на Стефан Стойков), „референта“ за ВМА, Културния център, Основното училище и Гражданско сдружение „ЦИФ“. Сред безсмислиците и глупостите могат да се доловят следните тези: КИЦ и ДСБ са „мошеници“ и „измамници“ които не струват за нищо, кметът е най-велик политик от праисторията до днес, при него всичко е „безплатно“ и затова хората го обичат и го гласуват на изборите! Преценяваме, че е безсмислено да отговаряме на писма, които очевидно са писани и подписвани по принуда.

В същия тон е и приложеният „отпечатък“(???) от иначе напълно безсмислената реч на кмета пред паметника на Левски на поклонението от 19 февруари т.г.

Гимназия Босилеград?

Ще посветим малко повече внимание на писмото, което също се промуши по редакциите на медиите и „компетентните институции“, без да привлече грам внимание. Въпреки че писмото е написано от името на директора на Гимназията Антон Тончев, то няма изходящ номер, печат, дата и подпис, което показва, че зад него стои несигурен човек, който с ограничените си познания и скромните „списателски“ способности скача да защитава унищожителната политика на кметската власт, която в едно друго писмо до сръбският премиер Вучич така яростно нападаше, но това вече е тема за честта и морала на автора. Жалко е, че злоупотребява с името на Гимназията, за да придаде по-голяма тежест на личните си оценки и мнения. Жалко е и за учениците, които вместо да се учат на критичност, аналитичност и креативност, трябва да усвояват тоталитарните модели на поведение – покорност и послушност.

Уловката е там, че писмото не е подписано и авторът винаги може да се отрече от него, но и винаги може да заведе дело за обида, ако споменем името му. Именно от тези съображения за сигурност, ние ще го наричаме просто „неизвестния автор“, въпреки че за нас няма съмнения нито за идентичността му, нито за съветниците му.

Писмото изцяло е насочено срещу „изказванията и писането“ на „патриотите и родолюбците“ с което той, може би несъзнателно, но съвсем основателно, е застанал на страната на предателите и родоотстъпниците.

В прегледа на събитията преписани от аналите на Гимназията, авторът признава, че от Възраждането до 1920 г. в Босилеградско се учи на български език, а от 1920 до 1941 г. – на сръбски. В Гимназията от 1958 до 2014 г. обучението е изцяло на сръбски. От 1987 г. обучението на майчин български език е прекратено под формата на двуезично обучение и в основното училище, защото така им „хрумнало“ на някои сръбски и местни политици, и забележете, това нямало „нищо общо с Конституцията и Закона за образование на малцинствата в бивша Югославия, а сега и в Република Сърбия“?! Ти да видиш! Ами ако „двуезичното“ обучение е било незаконно, защо неговите автори още не са подведени под наказателна отговорност? Значи и свидетелствата и дипломите, издадени по това време са незаконни, а щом са незаконни, трябва да са и невалидни? Щом е незаконно, защо „авторът“ не се погрижи това да го докаже, и веднага да започне да се учи така, както повеляват Конституцията и законите? Много е интересно къде е бил и какво е правил авторът от „фаталната 1987 г.“ до 2014 г.? Защото, „патриотите и родолюбците“ и тогава и днес са против посегателствата срещу българският език и винаги, включително и сега, бяха оплювани като „държавни врагове“, „великобългарски фашисти“, „сепаратисти“, „екстремисти“ и пр. Да не би случайно авторът тогава да е бил някъде в ССРН, СЮК, СПС, ЮЛ, НКПЮ и под знамето на комунизма, самоуправлението, югославянството, братството и единството да е громил „национализма навсякъде и във всичките му прояви, включително и в училищата“? Надяваме се да научим тази малка подробност, когато един ден се отворят досиетата. Дотогава ще сме свидетели на увъртане, шикалкавене, пренаписване и пране на биографии и пр.

„Неизвестният автор“ не пропуска да подчертае заслугите на директора на Гимназията, по чието предложение, подкрепено от колектива и кмета Захариев, в началото на учебната 2014 г. била открита българска паралелка! Сякаш родителите, учителите и учениците, които изкараха Основното си образование в българските паралелки под нечовешки условия и без учебници на български език, сами превеждайки сръбските лекции по време на учебните си занятия именно на „хвърчащите листове“, нямат абсолютно никакъв принос за това!? Сякаш те са шахматни фигури, които служат само за да покажат умението на великите „гросмайстори“ които на среднощните махленски седенки „правеха“ българските паралелки, поставяйки на изпитание родолюбието и патриотизма на родители и деца, и амнистирайки по този начин великосръбската политика от отговорност за престъплението срещу българският език. И поставяйки децата в дискриминационно положение спрямо другите деца в „сръбските паралелки“! Тази импровизирана шахматна партия продължи девет години и е на път да бъде загубена, именно защото беше направен грешния ход с черните фигури и бе дадена възможност на противника да ни цака.

По-нататък авторът си признава, че учебниците на сръбски не са преведени и обучението на български е трудно, но си приписва заслугите за приноса на Министерството на образованието и науката на Р. България, което било предоставило учебници от VІІ до ХІІ клас.
Няма спор, че МОН е готово да помогне и да предостави учебници и даже учители, ако това е нужно, но това не решава проблема. Проблемът ще бъде решен само когато сръбската държава преведе сръбските учебници на български език и остави на спокойствие родители, учители и ученици да учат на майчин език без да ги подлага на изпитания и дилеми за „предателство“ и „патриотизъм“.

По-нататък авторът ни обвинява, че разпространяваме „лъжи“ за „хвърчащите листове“ и вече в следващото изречение си признава: „Това, че не се учи достатъчно на български език и това, че не са преведени учебниците на български език и не са подсигурени подходящи условия, е истина и факт“. Тогава кой лъже – „хвърчащите листове“ или неподписаните „хвърчащи писма“?
По-нататък авторът твърди, че за всичко е „…виновна държавата Сърбия, в която живеем, а която е длъжна всичко това да ни подсигури“. Но малко по-долу пише, че „…всички ние сме граждани на Република Сърбия и сме длъжни да уважаваме и зачитаме законите й“? Ами нали в началото на писмото авторът твърдеше, че двуезичното обучение няма „нищо общо с Конституцията и Закона за образование на малцинствата в бивша Югославия, а сега и в Република Сърбия“?! Кое от трите твърдения е вярно? Как той може да убеди родители, учители и ученици в нещо, в което самият той не е убеден?

Сред многото безсмислици най-смешната е тази за „платените патриоти“. Това всъщност е леко модифицирана теза на сръбските тайни служби от времето на Милошевич, с която най-принципните борци за демокрация бяха дамгосани в сръбския печат като „НАТО предатели и чужди наемници“. Почеркът е на „Политика експрес“, „Борба“ и „Вечерни Новости“ от деветдесетте години на миналия век, които палеха сръбската общественост срещу нас – „сепаратистите“, „цар Борисова България“, „Папата и Ватикана“, „шоколадите от НАТО складовете“ и пр. глупости. Няма никакво съмнение, че става дума за една и съща кухня, която продължава да готви същата блудкава чорба от лук и вода.

Дори и ако предположим, че в съвременна демократична България наистина има такъв „наемател“, който да плаща „наемници“ патриоти за да защитават правото на обучение на майчин език в Босилеград, тогава се поставя въпросът кой е наемателят на наемниците, които правят точно обратното – провеждат обучението на сръбски? Според логиката на автора, ако някой ти „плаща“, тогава задължително трябва да се изказваш „положително“ за него. С оглед на това, че ние „…в последните 10 години за нито едно правителство в Република България не сме се изказали положително“, както твърди той, тогава как е стигнал до заключението, че сме „платени патриоти и родолюбци“? Според него, човек трябва задължително да е платен, за да говори и пише на български език, иначе за какво му е? Вероятно така е свикнал – плащат му, преподава на сръбски, ако му платят повече – ще преподава и на български! Колко му е. Тази логика на „неизвестния автор“ само ни кара сериозно да се замислим за здравето му, особено когато ни държи уроци за „морал“, „отговорност“, „безобразие“, „миналото на близките“, „службите за които са работили“ и пр.? Вероятно по този начин, на преклонна вече възраст, авторът проектира собствените си угризения на съвестта за изминатия житейски път, лъжесвидетелствата и безотговорността, с които действително е съсипвал съдбите на невинни хора и семейства?

И накрая, „неизвестният автор“ стига до болната си тема – ДСБ, която трябвало да бъде най-силната партия в общината, но от нея „останало само името й“?! Много е странна грижата за ДСБ от хора, които цял живот се упражняват срещу него. След две десетилетия активна борба срещу ДСБ отвън и отвътре, след всички опити за вътрешни преврати, разцепления, компромати и дискредитиране, след като пред очите им се разпадна всичко, в което се кълнеха и вярваха – самоуправлението, югославянството, братството и единството, великосръбските и всички останали фалшиви идеи и утопии, след като смениха две дузини сръбски партии, те най-накрая вдянаха, че „ДСБ трябвало да бъде най-силната партия“! При този умствен багаж, вероятно ще им трябват още две десетилетия за да разберат защо не е. Но никога няма да признаят собствената си вина за престъплението не само срещу ДСБ(Ю), но и срещу всички интелектуални и политически усилия на българите да се отскубнат от пипалата на октопода, който все повече ни засмуква. И въпреки това, ДСБ оцеля до днес, за разлика от двете дузини сръбски партии, които дойдоха от Белград, не за да решават житейските проблеми на босилеградските граждани, а за да използват техните гласове в името на властта, която ги потиска, сърбизира и икономически унищожава!

„Неизвестният автор“ днес даже се изявява като говорител на „създателите“ на ДСБЮ, които „безкористно изтърпели ударите на времето“ като Иван Григоров, Кирил Георгиев, Велин Стоичков, Арсо Тодоров, Пене Димитров и поставя въпроса защо те са напуснали ДСБЮ? И ние също имаме въпрос: Вие какво общо имате с тях и те имат ли нещо общо с вас? Ако те имат нещо общо с вас, тогава е ясно защо са напуснали. Но вие явно нямате проблем с тях. Вие имате проблем с тия, които не напуснаха и останаха последователно да защитават правата и интересите на българите, въпреки натиска, заплахите, вътрешните преврати, разделенията, предателите, ренегатите, преследванията, съдилищата, наказанията, глобите и въпреки нашите разбити житейски съдби. Вашият проблем е, че не можахте да ни пречупите и ДСБ оцеля до наши дни. Идеите на вашите сръбски леви, десни, центристки, националистически, християндемократически, социалдемократически, либерални, неокомунистически и пр. партии претърпяха исторически провал в Босилеград и си отидоха в небитието, оставяйки пустош след себе си.

Лъжете се, ние не сме „наследници“ на принципите на ДСБЮ, а творци на тия принципи и идеи. Надяваме се вие да ни изясните въпроса с принципите и наследството на „еднокреватната партия“ Милошевич-Маркович.

На вашият въпрос защо ДСБ не участва на „локалните“(?) избори неведнъж сме отговаряли, но пак ще повторим, защото явно имате проблем с паметта. Принципът на ДСБ като демократична партия е да не участва на избори, които се провеждат по престъпен начин. Противното означава да станем съучастници в престъплението и да го легитимираме. Изборите, спечелени по престъпен начин, водят до престъпно управление и престъпни резултати – Босилеград е жив пример за това. ДСБ ще участва на избори, когато се преборим те да се провеждат поне приблизително по демократичен и прозрачен начин. ДСБ няма да участва на избори, на които броят на избирателите е по-голям от броят на жителите на общината, на които се внасят гласоподаватели от Македония с автобуси, на които няма свобода на словото, на които гласовете се купуват и изнудват от социално изтощените граждани, на които няма външен контрол, на които могат да участват всякакви ромски, влашки, мюсюлмански и други партии-фантоми, а на ДСБ Общинската избирателна комисия не признава дори гарантираният от закона статут на малцинствена партия.

„Неизвестният автор“ поставя въпроса и защо ДСБ не участва на изборите за Национален съвет. Разбира се, авторът никога няма да постави обратния въпрос: защо на изборите за Национален съвет на българите участват сръбски партии? Според него, това вероятно е съвсем нормално. Няма да постави и въпроса за конфликта на интереси между двете длъжности – кмет и председател на Националния съвет, изпълнявани от едно и също лице? Вероятно и това го смята за нормално.

Ние имаме друго мнение. Националния съвет на българското малцинство, освен че няма реални правни механизми да защитава правата на българите, се избира по същия престъпен начин и от същите хора, които провеждат и печелят изборите за местна власт. От позициите на местната власт те нарушават правата на малцинството, но в Националния съвет ще ги защитават, нали така?! Какъв е смисълът да влизаме в този сценарий, да легитимираме и да носим отговорност за престъпния начин по който се провеждат тия избори?

Но върхът на цинизма и глупостта на „неизвестния автор“ е, когато ни упреква за това, че сме „оплювали“ кмета Захариев, а той, великодушният, ни бил „подарил повече от 1000 подписа на граждани“, без което сме щели да „бъдем заличени от регистъра на политическите партии“?! Ето това значи сам да си признаеш престъплението! Не се и съмнявам, че във феодалното имение на кмета Захариев могат да се купуват, продават и подаряват хиляди подписи и гласове на граждани. Това безспорно е така. В частната Босилеградска община на кмета Захариев никога не е имало свобода на политическо определение, право на мнение, право на избор, право на отзоваване и пр., въпреки Конституцията и законите на Сърбия, въпреки европейските принципи и ценности и т.н. Но да вземе Захариев да ги подари тия подписи на най-принципния си опонент ДСБ – това вече наистина е долна лъжа! Впрочем, ако не се лъжем, и „неизвестния автор“ често оплюваше кмета Захариев на заседанията на Общинския съвет и пишеше едни дълги, и в интерес на истината, аргументирани писма до Правителството на Сърбия, в които Захариев бе солидно представен като престъпник и крадец. След това авторът старателно си облиза храчките, а облизаният „Ваце“ му подари едно директорско кресло (може би и нещо друго?) и той сега му е признателен и задължен до живот! Даже се възмущава, защо и ние не сме му признателни! Ами защото, за разлика от него, се гнусим да ближем това, което вече сме изплюли.
Що се отнася до закъснялото „национално“ просветление, призивите и съветите да не си играем на „висока политика“, а да се захванем с „реална работа – завръщане изцяло на образованието на български език“, ние смятаме, че именно „високата политика“ ни отне родния език и именно тя не позволява неговото „завръщане“. Ако някой си мисли, че тая работа може да бъде свършена въпреки „високата политика“ на конспиративни среднощни седенки с „неизвестния автор“ – да заповяда.

Опасяваме се, че не това е целта му. Истинската цел се вижда от последния 7-ми въпрос на писмото: „Защо саздателите на ДСБЮ и КИЦ нямат апартаменти в София и джипове? На тоя въпрос отговаряме ние босилеградчани – защото са честни и работеха за идея, не за лични интереси. И последно, да не отегчаваме читателите, ние босилеградчани сме на мнение, че КИЦ занапред трябва да съществува, но при условие на цялостна, т.е. 100% персонална промяна, което означава и промяна на начина на работа“.

Благодарим за „мнението“ ви драги „босилеградчани“ и за това, че най-накрая изплюхте камъчето! Самовнушението, че вие сте „създатели“ на КИЦ и ДСБ, без дори да сте положили един подпис за тях, си го разказвайте на вашите среднощни седенки, на които си лекувате съвестта. Пък и пиесата със „100% персонална промяна“, „разграничаването“ и „изключването от ДСБ“ вече я играхте, нали си спомняте? А защо си нямате „апартаменти и джипове“ ли? В днешно време трябва да си пълен некадърник, ако не можеш да си осигуриш покрив над главата и кола, с която да се придвижваш.

Що се отнася до нашия „начин на работа“ днес стотици притежатели на българско гражданство печелят из Европа, стотици млади хора учат и се усъвършенстват на българските университети, Босилеград е залят с български джипове и коли, българската култура се завърна в Босилеград, а проблемите на българското малцинство се обсъждат в Европейския парламент като част от сръбската криза и като условие за членството на Сърбия в Европейския съюз. Естествено, не сме доволни от постигнатото. Можехме да постигнем много повече, ако не беше вашата съпротива, опортюнизма, злобата, завистта и политическото интриганство. За това, че искате „100% персонална промяна“ в КИЦ-а, в Белград може да ви дадат и „Караджорджева звезда“, но как ще обясните това на нашите сънародници в България? Нима мислите, че проблемите на българското малцинство могат да бъдат решение със смяната на хорат,а които говорят за тях? По метода – има човек, има проблем, няма човек, няма проблем? Това ли научихте на последното посещение в Европейския парламент, г-н „неизвестен авторе“?

Оставете нашият „начин на работа“, ние не сме на власт и не носим отговорност за безработицата, емиграцията, приватизацията, самоволието, корупцията, престъпността, нарушаването на човешките и малцинствени права. Да, съгласни сме, трябва „100% персонална промяна“ – на комунистите, югоносталгиците, сръбските националисти, опортюнистите, страхливците, политиканите, некадърниците, злобниците и завистливците, които вместо смяната на властта, обсъждат смяната и закриването на КИЦ „Босилеград“ като доказано българско културно и духовно средище, именно с цел да укрепят кметската власт обслужваща консервативната сръбска националистическа десница с надеждата да получат едномесечен договор за работа или поне една целувка с дъх на пот и евтина бира.

Няма да мине. КИЦ „Босилеград“ винаги е бил и ще бъде средище на хората с новото мислене, на авангардното и модерното. Вие завинаги ще си останете откъм тъмната страна на историята.

Иван Николов,

председател на КИЦ „Босилеград“

––––––––––––––––––––––––––––––