Автор: Явор Тарински /lifeaftercapitalism.info/
Изложената по-долу визия не трябва да бъде разглеждана като единствената, правилната или най-точната. Тя е замислена единствено като допълнение към еволюционния релеф от алтернативи на настоящата несправедлива система. Никоя система, основана на прякодемократични, автономни и егалитарни принципи не може да бъде „най-правилната“, защото тези принципи, сами по себе си, предполагат непрестанен процес. Търсенето на „перфектния“ модел може да бъде двигател на нашите действия, но действителното достигане до такъв, т.е. установяването на статичност, може единствено да бъде индикатор за отдалечаването ни от посочените по-горе принципи. Гръмките думи за край на историята и „незаменимостта“ са характерни за съвременната система, която се основава на коренно противоположни принципи, а именно бюрократичност, несправедливост и йерархичност.
Съдържанието съдържа: Въведение, Корените на съвременната криза, Пряка демокрация, На практика
Въведение
Някой ще попита: „но защо са ни алтернативни модели, нали настоящия си работи“. Да, той безспорно работи, но въпросът е в чий интерес? Следните статистики могат да ни дадат отговор на това: 1% от най-богатите в света притежават 40% от световните производствени ресурси, докато най-богатите 10% притежават повече от 85% от глобалното благосъстояние. Настоящата политикономическа система обслужва, в най-добрия случай, интересите на 10% от всички хора. Това състояние потиска креативността, способностите и достойнството на останалите 90%, обричайки малка част от тях на посредствен и сив живот, а останалата (по-голямата), на глад и мизерия.
Очевидно в това положение се съдържат голяма част от причините за днешната многопластова криза, обхванала цялата планета. Но не е достатъчно единствено да критикуваме настоящата несправедлива система – нейните недостатъци все по-трудно могат да бъдат прикривани. Изходът от положението, в което се намираме днес трябва да търсим, както в колективните протестни и преки действия, така и в теоретичните визии, които изследват и чертаят различни схеми, чрез които да реорганизираме обществените взаимоотношения на прякодемократични и солидарни принципи. Целта на настоящата визия е именно да допълни спектъра от алтернативни визии, като черпи вдъхновение от радикални теории и практики.
Корените на съвременната криза
Съвременното общество определено остава дълбоко разделено. То постоянно функционира срещу огромното мнозинство от работещи хора. В ежедневието експлоатираните се защитават от експлоатацията във всеки един от своите ежедневни жестове. /Корнелиус Касториадис/
Съвременната организация на социалния живот (капитализъм, олигархия, бюрокрация, представителна демокрация) създава постоянно подновяваща се криза във всяка сфера на човешките дейности. По своята същност ситуацията е сходна във всички области, независимо дали разглеждаме семейството, образованието, международните взаимоотношения, политиката, икономиката или културата. Навсякъде съвременните структури на обществото се състоят от организиране на живота на хората отвън, при липса на участие от страна на пряко засегнатите и срещу техните стремежи и интереси. Съвременното общество е разделено на тънък слой ръководители (чиято цел е да решават и да организират всичко) и огромното мнозинство от населението, което е сведено до изпълнител на решенията, взети от тези ръководители. В резултат на това повечето хора чувстват живота си като нещо чуждо на тях.
Този модел на организация е изначално ирационален и изпълнен с противоречия. В тези условия повтарящи се кризи от един или друг вид са абсолютно неизбежни.
direct-democracy-now bigБезсмислено е да се организират хората, било то в икономически или политически план, сякаш са просто предмети, систематично игнорирайки какво желаят самите те или как мислят, че трябва да се правят нещата. В реалността съвременната система е принудена да се основава на човешката способност за самоорганизация, на индивидуалната и колективната креативност на производителите. Без да се възползва от тези способности системата не би оцеляла дълго. Но цялата “официална” организация на съвременното общество едновременно игнорира и се опитва да подтиска тези способности до едно минимално ниво. Резултат от това е не само огромната загуба заради неизползван капацитет. Системата прави повече: тя непременно поражда опозиция, съпротива срещу нея от тези, върху които се опитва да се наложи. Това поражда политическо съзнание, хората отказват да бъдат третирани като предмети във всекидневието си. Хетерономната (йерархична и неоспорима) организация на обществото следователно не само се структурира в отсъствието на пряко засегнатите, но също така и приема форма против тях. Крайният резултат е не само загуба на капацитет, но и непрестанен конфликт.
Ако хиляда души имат даден капацитет за самоорганизация, съвременният организационен модел се състои в това да бъдат избрани 50 от тях, да им се даде управленческа власт и да се реши, че останалите ще бъдат само инструменти. Това е загуба на 95% социална самоинициатива и креативност. Но има и още. Тъй като останалите 950 души не са инструменти и системата е принудена до известна степен да се основава на техния човешки капацитет, тези индивиди ще реагират и ще се съпротивляват срещу това, което властимащите им налагат. Креативните способности, които не им е позволено да упражняват от един социален ред, който ги отхвърля (и който те отхвърлят), сега се насочват срещу този социален ред. Постоянни борби се зараждат в самото сърце на социалния живот. Те скоро нанасят допълнителни загуби. Заради тези борби на тънкия слой ръководители се налага да раздели времето си между организиране на работата на онези, които са позиционирани “отдолу”, и контрадействия, неутрализиране, отклоняване или манипулиране на съпротивата им. Функцията на управленческия апарат престава да бъде само организационна и скоро приема всякакви принудителни форми.
Вследствие на тези процеси, както огромното мнозинство от изпълнители, така и тънкият слой ръководители не могат да функционират пълноценно, защото и двете страни се намират в непрестанен конфликт, с който са ангажирани голяма част от техните ресурси и способности. Постоянните социални борби и огромните загуби от нереализиран, подтискан, социален капацитет водят до кризи, които усещаме с пълната им сила и днес. За преодоляването на настоящата криза и предотвратяването на бъдещи кризи от този тип е нужно не просто да правим реформи и да кърпим недостатъците на настоящата хетерономна система, а да я премахнем и заменим с друга, която да не генерира загуби и конфликти.
Пряка демокрация
Недостатъчно е човек да определя своята политическа ориентация на базата на борбата си срещу злините на една съществуваща система, той трябва да предложи алтернативна политическа такава, която да замени тази, която генерира несправедливости. Противопоставянето на потисничеството и експлоатацията, без да се предложи алтернативна система, оставя властващата система непокътната. /Акива Орр/
Една алтернативна система е пряката демокрация. При нея се премахва общественото разделение на ръководители и изпълнители, което генерира постоянни конфликти. Вместо това се изграждат институции, които позволяват всеки член на обществото да участва пряко във вземането на политически, икономически, социални, екологични, културни и други решения, които го засягат, и пряко участие в тяхното прилагане. Това дава възможност за по-пълноценно реализиране на човешкия потенциал. Но да решиш означава да решиш за себе си. Да решиш кой да решава вместо теб вече не е точно да решаваш за себе си. Следователно „демократичните” форми, които познаваме днес, основани на избори на представители и йерархична организация, нямат нищо общо с пряката демокрация.
Всъщност днес е общоизвестно, че хората могат да организират своята работа на ниво работно място или част от предприятие. Дори съвременните социолози не само признават този факт, но и посочват, че групи от работници често се справят с работата си по-добре, ако управата им дава повече свобода и не опитва постоянно да ги „насочва”.
Но това, което изглежда, че никой не е готов да признае, е капацитетът на хората да управляват своите дела отвъд много малък радиус. Бюрократите не могат да видят в тях активни субекти, способни на самоуправление и организиране. В очите на властимащите, щом бъде надхвърлен броят на група от 10-20 души, вече говорим за тълпа, стоглавата Хидра, която не може да действа колективно, освен що се отнася до колективния акт на колективен делириум или истерия. Те вярват, че само управленчески апарат, специално проектиран за тази цел и подсигурен с принудителни функции, може да управлява и „организира” тази маса.
Противоречията и недостатъците на настоящия управленчески апарат са такива, че дори индивиди и групи са принудени да поемат редица координационни задачи. Още повече историческият опит ни показва, че цялото общество е напълно способно да се самоуправлява. Примери за това са Парижката комуна, Испания през 1936-39 г., Будапеща през 1956 г., както и много общности днес като Сапатистките автономни караколи, които функционират от 1994 до днес. В условията на пряка демокрация в тези периоди икономиката и обществения живот като цяло продължават и дори функционират по-добре от преди.
В едно автономно общество, основано на пряка демокрация, политическата, икономическата, социалната и екологичната сфера се организират на принципите на самоуправлението и нейерархичността. Пряката демокрация трябва да бъде приложена във всяка една обществена и социална сфера, за да бъде наистина пряка. Ако бъде приложена например само в политическата сфера, но не и в икономическата, в която отношенията остават същите, това ще доведе до запазване на неравенствата във втората, които рано или късно ще се отразят и върху първата.
Политически институции
Подходящите основни политически институции за организация на обществения живот са подобни на тези, описани от Корнелиус Касториадис:
1. Генералната асамблея на ниво квартал, село и т. н. Право на участие в нея имат всички членове на дадената общност. Това е най-висшето пряко-демократично тяло за вземане на решения, засягащи общността като цяло. Различията и конфликтите между различни части от общността ще се разрешават на това ниво.
Генералната асамблея ще трябва да изгражда законите и общата рамка, а не да се занимава с рутинни въпроси. Тя ще може да възразява, оспорва, отхвърля или приема всяко решение, взето от събранието на делегатите. Генералната асамблея ще решава различни въпроси да бъдат предадени на събранието на делегатите. Асамблеята ще се провежда регулярно, веднъж или повече пъти месечно. Ще съществуват, в допълнение, и процедури за свикване на извънредни асамблеи от определен брой хора от дадената общност.
2. Събрание на делегати, което е съставено от делегати от дадено населено място, квартал и т. н. Всички те се избират чрез жребий и са постоянно отзовими. В една общност от например 5000 до 10 000 души такова събрание ще наброява 30-50 делегати. То ще изпълнява ролята на работна група, занимаваща се с рутинни въпроси и ще отговаря за прилагането на практика на решенията, взети от генералната асамблея. Това събрание ще се провежда толкова често, колкото общността е сметнала за необходимо (например два пъти седмично). Регулярната ротация на делегатите (например на всеки два или три месеца) ще предотврати възникването на йерархия и ще позволи участието в събранието на повече членове от общността.
Описаните институции служат не само за местно, общностно самоуправление, но също така могат да се прилагат и регионално. Регионални федерации от общности ще координират тези институции на регионално ниво. Подобни институции на такова ниво ще изглеждат по следния начин:
1. Федеративната асамблея е съставена от делегати, излъчени от генералните асамблеи на дадени общности. Те ще бъдат отзовими по всяко време от тези, които са ги излъчили. Тя ще се провежда толкова често, колкото е необходимо. При провеждане на федеративната асамблея два пъти месечно, тя ще свърши повече работа, отколкото всяка съвременна институция (които не прявят почти нищо). След всяко провеждане на федеративна асамблея участвалите делегати ще трябва да дават отчет за свършеното на излъчилите ги генерални асамблеи. При региони с размерите на България такава федеративна асамблея ще наброява около 350 или 700 делегати (по един делегат на всеки десет-двайсет хиляди души). Ще трябва да бъде постигнат компромис между две изисквания: като работна организация, федеративната асамблея ще трябва да не е твърде голяма, но от друга страна ще трябва да позволява най-пряко и най-широко участие на хората, районите, общностите, органите, чийто продукт е тя.
2. Федеративно събрание на делегати се съставя чрез хвърляне на жребий и ротация от участници във федеративната асамблея. То ще наброява няколко десетки делегати, заемащи поста за кратък период и отзовими по всяко време. Задачата на този орган ще бъде ограничена до улесняване и подготвяне на работата на федеративната асамблея, и ще играе роля на нейна работна група. То ще може да свиква извънредни сесии на федеративната асамблея.
Ако федеративните институции вземат решение, надхвърлящо техните правомощия или противоречащо на волята на местните генерални асамблеи, ще зависи от самите местни органи да предприемат необходимите мерки, като започнат с отзоваването на техните делегати. Федеративните органи не биха могли да се запазят, извършвайки неприемливи практики (те не разполагат с власт и участващите в тях делегати са отзовими по всяко време). Но ако хората, съставляващи местните структури позволят на техните делегати да престъпват правомощията си – нищо не може да бъде направено. Населението може да упражнява политическа власт само ако го иска. Предложеният автономен модел на организация само осигурява възможността хората да могат да упражняват такава власт, ако пожелаят.
Такива институции са съпътствали процесите и обществения живот в пряко-демократичните общества от древната атинска демокрация до автономните общности в Чиапас, Индия и Бразилия днес. Но защитниците на съвременния модел на хетерономна организация твърдят, че разстоянията и самите размери на съвременните общества не позволяват упражняването на пряка демокрация в по-големи мащаби. Или че ако тя бъде приложена в такива условия резултатите биха били незадоволителни и дори негативни. Според тях единствената възможна демокрация днес е представителната, която „неизбежно” съдържа опасността от политическа алиенация, тоест разделение между представителите и тези, които те представляват.
Технологии и комуникация
Но ако съвременните технологии за комуникация (като интернет) бъдат поставени в услуга на демокрацията, областите, в които представителната демокрация ще остане необходима, съвсем ще намалеят или дори ще изчезнат. Физическите разстояния днес са значително по-малки, отколкото са били в Атика през 5 в. пр. н. е. По това време гласовият обсег на оратора – и следователно хората, които може да достигне – бил ограничен от функционалния капацитет на гласовите му струни. В реалността на съвременните комуникационни технологии разстоянията не само се смалиха – те изчезнаха. Ако обществото сметне за необходимо, утре би могло да установи генерална асамблея на цялото население във всеки регион, независимо колко голям. Чрез интернет може да бъде установена връзка между голям брой асамблеи от различни общности. Подобно на тази федеративна функция, възможностите на интернет може да бъдат приложени в широк набор от случаи. Във всеки случай сесиите на федеративната асамблея или на събранията на делегати лесно могат да бъдат излъчвани на живо. Това, в съчетание с отзовимостта на делегатите, подсигурява гражданския контрол върху всяка институция.
Въпреки това се твърди, че проблемът с броя остава и че хората никога не биха могли да изразяват себе си в необходимия период от време. Това не е валиден аргумент. Рядко има асамблея от над 20 души, в която всички да искат да говорят, защото когато трябва да се реши нещо, няма неограничен брой възможности или аргументи. В неформални преки събирания (касаещи започване на стачка или създаване на самоорганизиран парк) никога няма „твърде много” говорители. Изказват се основните две или три фундаментални мнения, последвани от множество аргументи, след което се достига до решение.
Също така продължителността на речите зависи значително от тежестта на тяхното съдържание. Политическите лидери понякога говорят с часове на партийни конгреси, без реално да казват нищо. Речта, с която Стенелаид, един от тогавашните ефори [1], убеждава спартанците да започнат Пелопонеската война, заема само 21 реда в трудовете на Тукидид.
Хората грешат, когато заявяват, че размерът на съвременния „град” в сравнение с този от вчера (десетки милиони вместо десетки хиляди) правят пряката демокрация невъзможна. Те не могат да видят, на първо място, че съвременното общество е пресъздало основите (работното място и квартала), от които такава демокрация може да бъде приложена. Нито виждат, че съвременното общество е създало и ще продължава да създава техническите средства за истинска демокрация на масово равнище. Те виждат като единствено решение парламентарната политическа машина. Твърдят, че са направили „нов” анализ, но са игнорирали това, което е наистина ново в нашата епоха: материалните възможности да можем да променим света чрез технологии и чрез хората, които са техния двигател.
Икономика
Пряката демокрация в икономиката цели задоволяването на нуждите на всички – което изисква икономическите решения да се взимат демократично. Тя спомага и за свободата на избор, която изисква хората да взимат важни решения, засягащи личния им живот (какво да работят, какво да потребляват и т.н.). Целта на пряката демокрация в икономиката не е растеж, а задоволяването на нуждите на хората.
Основният критерий при пряката демокрация в икономиката не е ефективността, както е дефинирана тя днес от икономистите-технократи като задоволяваща нуждите, подплатени с много пари. В условията на пряка демокрация ефективността се измерва в задоволяване нуждите на всички хора.
При пряката демокрация в икономиката всички икономически решения, т.е. засягащи функционирането на икономиката като цяло (производство, потребление, инвестиции, използвани технологии, работно време и т.н.) се взимат не от представители и бизнесмени, а колективно от всички граждани, например чрез потребителски и производствени кооперативи.
Никоя институционализирана икономическа структура не притежава повече власт от останалите. Това означава, че средствата за производство и разпространение са колективно притежавани и пряко контролирани от общностите, които ги създават и отдават на работнически колективи. Това не значи, че всички получават еднакви заплащания за вложения от тях труд. При икономическата демокрация заплащането се определя от влагането на усилие и саможертва на работното място [2], а не от физически преимущества, по-качествени инструменти или натрупано богатство. Това е така, защото хората имат пряк контрол от всички изброени, единствено върху усилието и саможертвата, които влагат в работния процес.
Икономиката на едно прякодемократично общество се състои от производствени и потребителски кооперативи. Производството се поема от производствени кооперативи, в които участниците, освен работници, са и съсобственици. Управлението на този тип кооперативи се осъществява чрез асамблеи на работното място, в които участие взимат всички работници-съсобственици. Това означава радикално премахване на корпоративната йерархия, характерна за частните и държавните предприятия.
Потребителите от дадено населено място, от своя страна, се свързват помежду си, изграждайки потребителски кооперативи. Тези структури изграждат мрежи с производствени кооперативи, с цел задоволяване нуждите на потребителите, без намесата на посредници. Разбира се може и отделни индивиди, без да се включват в потребителски кооператив, да се свързват и поръчват от производствени такива. Тази свобода на избора създава агора – пазар в автентичния гръцки смисъл на думата.
Разбира се, в един такъв политически модел, икономиката не може да бъде отделена от политиката. Генералните асамблеи на местно ниво и федеративните на регионално такова, като върховни органи, изграждат обща рамка за икономическо развитие. Тази рамка не бива да бъде бъркана с някакъв детерминиращ и бюрократичен план. Асамблеите единствено задават общата насока от принципи и ценности, според които икономиката да се развива и си запазват правото да се намесват в нея, ако някоя икономическа структура грубо наруши колективно съставената принципна рамка.
Правосъдие
Пряката демокрация изисква автономия, следователно всяка общност, чрез своята Генерална асамблея създава своите закони и конституция. На федеративната асамблея участващите общности съставят общ списък с човешки права, които да бъдат общовалидни за всички тях.
Тяхното спазване се съблюдава от прякодемократични правосъдни институции. Всяко Събрание на делегати играе ролята на първоинстанционен съд за нарушения, извършени в неговата юрисдикция. Всеки индивид има право и на обжалване пред федеративното събрание на делегати, част от което е неговата общност.
Защитата на малцинствените (идейни, етнически и т.н.) групи и общите човешки права се осъществява от граждански журита, като такива се изграждат във всяка общност, успоредно с генералната асамблея и събранието на делегати. Техните членове са постоянно отзовими, избират се чрез жребий измежду всички граждани и заемат длъжността за кратък период от време – например 1 година. Задачата на гражданските журита е да преглеждат решенията, взети от генералните асамблеи и събранията на делегати и да алармират при установяване на нарушения.
В едно прякодемократично общество затворите и физическите наказания нямат място. Демократичното правосъдие цели превъзпитанието на нарушителите и тяхната реинтеграция в социалното им обкръжение. Лишаването от свобода се прилага само, когато даден индивид представлява непосредствена заплаха за околните и в този случай са нужни не затвори, а педагогически и медицински институции.
Здравеопазване
В едно прякодемократично общество хората, работещи в дадено лечебно заведение ще организират по хоризонтален начин работния процес в него. Ръководните принципи ще бъдат самоуправление и солидарност. Основни ръководни органи, съответстващи на посочените горе принципи са събранията по специалност и общата асамблея на лечебното заведение. Например докторите ще организират специфичните процеси, характерни за тяхната работа, на събрания, сестрите също и т.н., а въпросите, касаещи цялостното състояние и функциониране на заведението ще се решават на общи асамблеи, на които ще имат право да участват всички, работещи в него (доктори, сестри, санитари, чистачи и т.н.).
Мнението на външните лица, участващи по някакъв начин в здравната система (пациентите, например), няма да бъде пренебрегнато. Необходимите ресурси за нейната поддръжка и развитие ще се осигуряват от обслужваните общности. Отделяните средства за лечебните заведения ще се определят от генералната асамблея на дадената общност, след като на нея е бил представен доклад, с нуждите на съответното заведение, изготвен от общата му асамблея. По този начин публичните услуги се превръщат в наистина публични, а не в държавна или корпоративна система, наложена на обществото „отгоре“.
Образование
В условията на пряка демокрация образованието е наистина автономно, т.е. свободно от външни принуди и бизнес интереси. Всяко учебно заведение (както университети, така и училища) изготвя своята учебна програма и методите за нейното преподаване, независимо от останалите учебни заведения, власти или институции. Това се случва чрез общи събрания, на които преподаватели и учащи съвместно обсъждат и определят насоката и съдържанието на учебния процес. Този тип събрания, сами по себе си, имат образователен характер за участващите в тях, както твърдят А.С. Нийл и Яков Хехт, защото възпитават учащите на критична мисъл, гражданска активност и креативност, а преподавателите на самокритичност и диалектичност. По този начин образованието се превръща в непрестанен процес, дело на тези „отдолу“, участващи в него, а не в средство за индоктринация, служещо на държавни или бизнес интереси.
Но това, че всяко учебно заведение автономно изготвя учебния си процес и програма не бива да бъде пречка пред установяването на връзки между различни учебни заведения и обмяната на опит и практики между тях. Подобен тип взаимоотношения са от ключово значение за обогатяването и развитието на различните образователни институции.
Материалните средства, необходими за пълноценното функциониране на учебните заведения, подобно на другите обществени услуги, ще бъдат осигурявани от общностите, които биват обслужвани от тях. Всяко учебно заведения изготвя доклад със средствата, необходими за пълноценното му функциониране, който се съставя на обща асамблея от всички, ангажирани по някакъв начин във въпросното заведение (т.е. чистачи, градинари, преподаватели, учащи, техници и т.н.). Този доклад се представя пред генералната асамблея или пред федеративната такава, в зависимост от броя общности, които биват обслужвани от даденото заведение. Чрез всички тези практики и институции образованието се превръща в наистина демократичен процес, дело на преките участници в него, но с постоянна обратна връзка с общностите, от които те идват.
Енергетика
Енергетиката е от огромно значение за състоянието на едно общество. От нея зависят почти всички сфери и процеси в нашия живот и нейното управление играе ключова роля за устойчивостта на една система. Едно наистина демократично общество изисква в основата на енергетиката да залегнат два основни, взаимнодопълващи се принципа – децентрализация и природосъобразност.
Всички населени места трябва да се стремят към енергийна автархия, за да могат живущите в тях пряко да управляват своята енергетика. Местното събрание на делегати може да излъчи енергиен съвет, който да поддържа и управлява енергоизточниците на дадената общност. В този съвет участват като равнопоставени както енергийни експерти, избирани чрез гласуване, така и граждани, избирани чрез жребий от всички, изявили желание да се занимават с тази дейност. Всяко едно решение на енергийния съвет може да бъде отменено от генералната асамблея, а всеки негов член – отзован.
В случай, че енергийната автархия е невъзможна за дадено селище, тогава то може да сподели енергийните ресурси на друго. В такъв случай събранията на делегати на двете селища определят състава на енергийния съвет поравно, като всяко едно от селищата може да отзовава членове, които то е излъчило.
Трябва да си дадем сметка, че в условията на самоуправление хората най-вероятно ще се откажат от замърсяващите околната среда енергоизточници. Никоя общност не желае да изхвърля токсични и опасни отпадъци върху територията, която обитава. Още повече, че енергийната децентрализация изисква нискомащабни енергоизточници, достатъчни за задоволяването на нуждите на общността, като възобновяемите например. Това изключва ядрените електроцентрали, както и огромните соларни и вятърни полета, които макар и възобновяеми, са базирани на същите централизирани и неекологични принципи.
Медии
Подценяването на ролята на медиите в едно общество би било голяма грешка. Те имат силата да формират обществено мнение и да насочват, по подсъзнателен начин, хората да действат по определен начин. Това е ясно изразено в днешното общество, където медийни магнати оказват огромно влияние в политическите процеси и политическите партии трудно могат да се доберат до властта без тяхна помощ.
Днес медиите биват основно два типа – държавни и частни. И двата типа обаче пречупват информацията, която показват през призмата на държавната власт и бизнеса. Мнението на обикновените хора изключително трудно може да изплува на повърхността на медийния мейнстрийм, въпреки че последният претендира да представлява гласът на обществото. В действителност днешните медии отразяват мнението на даден привилегирован елит, както политически, така и икономически.
В едно прякодемократично общество медиите трябва да позволяват на хората да изразяват своето мнение, както като общество, така и като автономни индивиди:
В индивидуален план това означава, че всеки може да издава, сам или съвместно с група от свои съмишленици, вестници, брошури, радио предавания, тв канали и т.н. Приносът на интернет в тази сфера е безспорен. Дори днес той позволява на милиони хора по целия свят да изразяват своите мисли, виждания и идеи в блогове и сайтове, които могат сами да създават, без бюрократични посредници. Затова и интернет ще бъде незаменимо средство за себеизразяване в едно наистина демократично общество.
В социален план това означава изграждането на социални медии, контролирани и управлявани от своите общности. На практика това може да се реализира от генералната асамблея, която да излъчи съвместен екип от редактори и техници, които да реализират радио или тв програма, списване на вестник и т.н. Всеки от този екип може да бъде отзован, във всеки един момент, от асамблеята. Една от задачите на такава социална медия ще бъде да отразява заседанията на генералната асамблея и събранието на делегати. Друга ще бъде огласяването на проблеми и въпроси от значение за общността. За тази цел ще е нужно група хора, жители на общността, да съберат предварително определен от генералната асамблея брой подписи, за да бъдат допуснати да представят проблема в ефира или на страниците на въпросната социална медия.
Отбрана
Що се отнася до отбраната на едно демократично общество, специализираните военни части се заменят от въоръженото население. Гражданите от дадена общност съставляват неперманентни, териториално базирани отряди и всяка генерална асамблея поема защитата на своята територия. Регионалните федерации спомагат тези местни отряди да се интегрират и позволяват рационалното използване на тежко въоръжение.
В случаи на военен конфликт генералните асамблеи могат да създадат военен щаб, чиито членове се избират чрез гласуване от всички граждани. Електоралният елемент тук е нужен, защото ръководенето на военни действия изискват опит и знания, които имат експертен характер и не всеки разполага с такива. Членовете на военния щаб са отзовими във всеки един момент. Тази институция се разформирова в момента, в който военният конфликт е разрешен.
Архитектура
В едно прякодемократично общество, за да може то наистина да бъде такова, демократичната култура ще се простира и в архитектурата. В исторически план „почти всичко в човешката история, което ни заобикаля е измислено от непрофесионалисти. Редица от най-изумителните места в света… не са разработени от архитекти.“ [3] В свободните градове-държави на средновековна Италия гражданите са участвали при планирането на техническите проекти чрез граждански комитети. „По време на службата си във флорентинския комитет, Данте участва в подготовката и планирането на уширението на улица Сан Проколо.“ [4]
На практика една такава интерактивна архитектура ще може да се реализира чрез местни комитети, занимаващи се с градско и селско планиране, в които всеки желаещ да може да участва. Разбира се всяко тяхно решение ще може да бъде оспорено и отменено от генералната асамблея на даденото населено място, като върховен орган. Освен това самата архитектура може да позволява пряка гражданска интеракция. Например ключове върху улични стълбове, позволяващи включване и изключване на уличното осветление от намиращите се в непосредствена близост до него жители, хладилници за общо ползване във входните помещения на жилищните кооперации и т.н.
Политическа алиенация
Предложеният модел за пряка демокрация може да функционира само ако хората искат да участват колективно в самоуправлението на обществото. Но тази воля за вземане на нещата в нашите ръце не е някаква окултна сила, появяваща се и изчезваща по мистериозен начин. Политическата алиенация в съвременното общество не се поражда само от факта, че съществуващите институции, поради самата им структура, правят „технически невъзможно” самото изразяване или прилагане на политическата воля на хората. Съвременната политическа алиенация се поражда от унищожаването на тази воля още в нейния зародиш, попречването на нейния растеж и подтискането на всеки обществен интерес. Няма нищо по-цинично от мърморенето на „загрижени” либерали, оплакващи се от „политическата апатия на хората”, апатия, която предложената от самите тях социална и политическа система всекидневно пресъздава. Това подтискане на политическата воля произтича колкото от съдържанието на модерната „политика”, толкова и от средствата, достъпни за политическо изразяване. Това е непреодолимата пропаст, която днес разделя „политиката” от реалния живот на хората. Съдържанието на съвременната „политика” е „по-добрата” организация на експлоатацията на обществото. Нейните изразни методи непременно са мистифицирани: те прибягват или до преки лъжи, или до безсмислени абстракции. Светът, в който се случва всичко това, е свят на „специалисти”, сделки и „технокрация”.
Всичко това радикално ще се промени в едно автономно общество, основано на пряка демокрация. С премахването на експлоатацията, съдържанието на политиката ще бъде по-добрата организация на съвместния ни живот. Незабавен резултат ще бъде различното отношение от страна на обикновените хора спрямо публичните дела. Политическите проблеми ще бъдат проблеми на всички, независимо дали става дума за работно място или регионални въпроси. Хората ще започнат да чувстват, че техните грижи имат реално въздействие и скоро промененото възприемане ще стане очевидно за всички. Методът на изразяване на новата политика ще бъде насочен към разрешаването на реалните проблеми да е достъпно за всички. Пропастта, разделяща „политическите дела” от всекидневието на хората ще бъде напълно премахната.
Но как ще стигнем дотам?
Изграждането на пряко-демократична автономна система няма да се случи за една вечер. Очакването на революция, която по почти метафизичен начин да донесе промяна, няма да ни отведе далеч, по-скоро ще даде оправдание на хората да бездействат. Но дори и да настъпи някаква революция, не бива да забравяме предупреждението на Корнелиус Касториадис, че в критични ситуации обществото няма време да изработва чисто нови решения; точно обратното, то се обръща отчаяно към готовите структури, които вече са били реализирани, дори и в ограничени размери, и към политическите предложения, които може и да са били скрити от доминиращата идеология, но никога не са изчезнали напълно [5].
Политическата воля за участие не се появява изведнъж, тя се изгражда и поддържа чрез всекидневна практика. Доминантните структури, в които живеем, възпитават подчинение и безкритичност. Учат ни да приемаме йерархичността като догма. Докато прекарваме по-голямата част от времето си в тези структури, каквито и промени да се случват, каквито и революции да настъпват, нашето въображение ще бъде доминирано от логиката, възпитавана от доминантната система. Това поражда порочен цикъл, изход от който ни предлагат хоризонталните структури като кооперативи, колективи и общностни асамблеи, основани на равнопоставеност и пряка демокрация.
Вместо да изкарваме прехраната си в някоя компания, доминирана от тънък слой ръководители, разпореждащи се с мнозинството изпълнители, можем да започнем колективна инициатива с други хора, в която всички да са съсобственици, всички да участват в решенията, според степента на засегнатост и така да се прехранваме. А там, където живеем, вместо да пишем писма с оплаквания до местните власти, можем да организираме локални асамблеи, на които колективно да търсим и прилагаме решения, засягащи местата, в които живеем.
Тези хоризонтални структури са своеобразни университети, запознаващи хората с логиката на самоорганизацията и самоуправлението чрез практика. Тази гражданска активност поражда политическо съзнание и показва на участниците в тези инициативи, че пряката демокрация не е просто някаква мъглява утопия, а нещо, с което може да решаваш проблемите си тук и сега. И колкото повече тези хоризонтални структури се развиват и размножават, и колкото повече хората виждат полза от тях, толкова по-близо ще сме до едно пряко-демократично автономно общество.
На практика
Нови светове са не само възможни, такива вече съществуват.
/Раул Зибечи/
Когато говорим за общество, основано на пряка демокрация, солидарност и нейерархичност, най-често чуваме в отговор, че това звучи много добре, но е неосъществимо. Истината е, че по-голямата част от хората, които срещаме в нашето ежедневие не знаят, че има примери за такива общества, реално съществували, както в миналото, така и съществуващи и функциониращи днес. Това е вследствие на медийното мълчание за съвременните хоризонтални практики, оплюването от страна на политици и технократи на тези от тях, които все пак успеят да изплуват на повърхността на медийния мейнстрийм и многократното пренаписване на историята от силните на деня. За това тук ще разгледаме накратко само някои от множеството примери от миналото и настоящето, които чрез практиките си доказват, че друг свят е възможен.
Самата концепция за демокрация се заражда в Древна Атина преди близо 2 500 г. На гръцки ‘демос’ означава ‘общност’, ‘хора’, a ‘кратос’ – ‘власт да решаваш’. Следователно ‘демос-кратиа’ означава ‘власт на хората да решават’. Основните решения в древноатинския полис се вземали от всички граждани (около 30 000 души) на обща асамблея (ekklêsia). Асамблеята изпълнявала четири основни функции: издавала изпълнителни становища (постановления като решение за започване на война или издаване на гражданство на чужденци); излъчвала някои длъжностни лица; издавала закони; и играела ролята на съд за политически престъпления. Втората институция, която играела основна роля в политическия живот на Древна Атина, е т.нар. Буле (boulē) – съвет, занимаващ се с администрирането на ежедневните дела на града. След реформите на Клистен членската маса на булето нарастнала на 500 души, избирани на случаен принцип измежду всички граждани.
Парижката комуна е един от най-бележитите примери за съществувал модел на пряка демокрация. Въпреки че на 27 май 1871 народният бунт е смазан от държавната френска армия, в продължение на няколко месеца Париж е управляван от своите жители. Комунарите, чрез квартални асамблеи, са се грижели за важната локална администрация. Тези асамблеи излъчвали делегати, отзоваеми по всяко време, които съставляват децентрализирани съвети, които, федерирайки се помежду си, ефективно са координирали производството и дистрибуцията в градското пространство.
Век по-късно, през 1980, в Куанджу, Южна Кореа, се вдига т.нар. Куанджунско народно въстание. Предпоставките за него са авторитарното правителство и ширещата се бедност сред народа, а конкретна причина стават извращенията на паравоенни отряди, насочени срещу протестиращи. Жителите на Куанджу се вдигат на бунт, изтласквайки военните части извън града. Въстанието трае само седмица, но през този кратък период възникват общи квартални асамблеи, които дават глас на обикновените хора. Федерирайки се помежду си, тези основни институции на пряката демокрация поддържат реда и организират дистрибуцията в едномилионния град. Въстанието е потушено от правителствените сили на 27 май – същата дата като падането на Парижката комуна.
Друг пример от историята са практиките, възникнали по време на Испанската гражданска война в периода между 1936-39. В този отрязък от време жителите на Барселона успяват да изтласкат властите извън града и започват да се самоорганизират и самоуправляват. Общи асамблеи в кварталите и на работните места координират производството, дистрибуцията и всички обществени услуги. В продължение на 3 години двумилионния град е управляван на принципите на федерализма, пряката демокрация и солидарността. За успеха на този модел говорят ласкавите слова на писатели като Джордж Оруел и Себастиан Фор, които му посвещават цели книги.
Един пример от настоящето за общество, основано на демократични и нейерархични принципи, са хората Куна, населяващи 50 малки острова, част от архипелага Comarca Kuna Yala. Той се намира в Тихия Океан, между Колумбия и Панама. Те спечелили своята автономия след кървава съпротива срещу колониалната политика през 1925. Днес 70,000 Куна се справят с ежедневните си работи чрез сложна система от пряка демокрация, която федерира 500 различни автономни общности, които участват в общ конгрес на Куна, който се събира веднъж на всеки 6 месеца. Всяка общност и всеки населен остров имат свои вътрешни правила и наредби и са напълно независими от останалите; единственото изискване е да изпращат четирима делегати на общия конгрес, за да координират и изработват решения, които засягат всички в района.
Безимотното работническо движение (или съкратено от португалски – MST) е друг пример за самоуправляващо се общество от настоящето. Намиращо се в Бразилия, това движение наброява около 1.5 милиона безимотни селяни. Основна негова дейност е окупацията на земя. Както окупацията, така и работата по окупираната земя се извършват чрез система от пряка демокрация и самоорганизация. MST е изцяло хоризонтална организация, без лидери, основана на дискусии и консенсус. Основната организационна единица са асамблеите на всеки 10-15 семейства, живеещи в лагер на MST или в нелегално окупирана територия. На нея се избират по един мъж и една жена, които да представят местната асамблея на общата такава. Важно е да се отбележи, че всеки член на семейство, част от MST участва в асамблея.
В индийския щат Махаращра се намира самоуправляващото се селище Мендха. Неговата автономия води началото си от съпротивата на местните срещу изсичането на горите им от корпорацията Ballarpur Paper Mills. При съпротивата си, местните жители развили система, базирана на пряка демокрация и самоорганизация. Днес върховен орган на селището е местната асамблея, съставена от поне двама възрастни от всяко домакинство (поне един мъж и една жена). Но всички могат да посещават срещите, независимо от пол и възраст. Асамблеята се провежда поне веднъж месечно и въпросите се дискутират и решават докато не се постигне консенсус. Асамблеята служи и като уред за уреждане на конфликти на местно ниво. За по-мащабни такива се свиква съвет от околните 32 селища с делегати от всяко. Около 1,500 такива селища из цяла Индия са забелязани да поемат такива стъпки. В тези села правителството официално се бои да влиза.
В Рохава днес също се прилага на практика една прякодемократична система. В центъра на тази социална система са комуните (т.е. общи асамблеи), съставени от квартали, населявани от по 300 души. Комуните излъчват съпрезиденти, които участват в кантоновата администрация. Във всяка комуна функционират по пет или шест различни комитета (подобно на работни групи). Комуните работят по два начина. Първо, те разрешават проблеми бързо – например технически и социални такива. Второ, комуните позволяват на всички от обществото пряко да участват във взимането на решения. Координацията между комуните се осъществява на няколко нива от федеративни структури: регионални и градски съвети и кантони.
Последният съвременен пример, който ще разгледаме тук са общностите на сапатистите, населяващи планините и джунглите на Чиапас, Мексико. През 1994, след приемането от мексиканското правителство на NAFTA[6], сапатистите се вдигат на бунт и се организират в автономни общини, основани на традициите на прякодемократично самоуправление на коренните жители. Местните асамблеи, основна институция на общините, изпращат редуващи се делегати в районните съвети, които след това колективно решават въпроси относно производство, дистрибуция на блага и т.н. За 20-те години, през които сапатистките общности се самоуправляват, стандартът на живот в тях значително се е повишил – вече техните членове имат достъп до здравеопазване, питейна вода, образование и електричество (услуги, които допреди това са били само далечна мечта в един от най-бедните райони на планетата).
Всички тези примери са доказателство, че друг, по-справедлив начин на социална, политическа и икономическа организация е възможен и негови разновидности са били и продължават да се прилагат на практика в различни краища на света. Тяхното „изкопиране“ в нашето общество би било грешка, защото формите възникнали в примерите, посочени по-горе, са приспособени към и кореспондиращи на специфични културни, антропологически, геополитически и други характеристики. Но те могат да ни послужат като източник на вдъхновение и идеи, които да ни напътстват в изграждането на наши собствени институции и практики, съответстващи на особеностите на нашите общества. И преди всичко те ни дават увереност, че различни форми на пряка демокрация съществуват, че тя не е утопия, и което е по-важно, че би могла да се приложи още тук и сега.
За основа на настоящия текст бяха използвани материали от книгата на Корнелиус Касториадис „Workers’ Councils and the Economics of a Self-Managed Society” (1972 г.)
.
Бележки:
[1] Колегията от пет ефори, установена към средата на VIII в. пр. н. е., била висшето правителствено учреждение в Спарта.
[2] За повече информация виж Институциите на ПарЕкон (Майкъл Албърт)
[3] Виж „Експериментът Орегон” на Кристофър Алекзандер /псд/
[4] Пак там
[5] Виж „Възобновявайки революцията”, включен в сборника „Корнелиус Касториадис: Проектът за автономия” (Анарес, 2014)
[6] Северноамериканско споразумение за свободна търговия
