Милена Фучеджиева, в. „24 часа“
.
B първата година от емиграцията ми в Америка ми се наложи да отида до Филаделфия с колата. Бях съвсем нов шофьор, карах стар шевролет и скоростта и безмилостният поток от бързи коли на фрийуея ме ужасяваха. Нямах на кого да оставя дъщеря ми, която беше на 9 години, и тръгнахме от Вирджиния на 6-часово пътешествие.
Свърших си работата и въпреки увещанията на познатите ми да останем да преспим там, не можех да си позволя да отсъствам от работа за повече от ден. Беше нощ, обясниха ми как да изляза от града, но всеки, който е карал в Америка, знае, че дори и опитните шофьори изпускат изходите. На всичкото отгоре не може да караш бавно, не ти позволяват, полицията те спира да провери дали не си дрогиран или пиян.
Бях се вкопчила във волана в тъмното,
разтреперана
от страх за детето,
и се мъчех хем да не карам бавно, хем да разчитам всички табели, за да не изпусна изхода за фрийуея, водещ до Вирджиния. Изведнъж обаче светна лампичката за бензина – не се бях сетила да напълня резервоара, преди да тръгна. Нямаше как, трябваше да се измъкна от потока и да търся бензиностанция. Излязох на първия възможен Exit и след секунди видях бензиностанция. Установих, че нямам кеш. Трябваше да изтегля пари, за да си платя бензина. Черният бензинджия ми каза, че нямат банкомат и не приемат банкови карти. Попитах го къде бих могла да изтегля пари, той ми каза, че единственото място е супермаркет по-надолу по булеварда, но не ми препоръчва да ходя там. Нямах друг избор – или трябваше да намеря кеш и да налея бензин, или да спим с детето в колата до сутринта. Изобщо нямах идея какво означаваше, че не ми препоръчва да ходя до този магазин, нито пък бях наясно с американските опасности. Бях новодошло наивно момиче, живяло в комунистическа България, помъкнало детето си в непозната територия.
Отново тръгнахме по “улиците на Филаделфия”, но не на Брус Спрингстийн, а по улиците, които бях гледала на видео в България. От двете страни на булеварда сградите бяха тъмни, никакви реклами, никакви светещи прозорци, уличното осветлението беше слабо. Най-светлите места бяха огньове, горящи във варели с тъмни човешки сенки, греещи се около тях. Вятърът подмяташе боклуци и вестници по пътя и най-накрая проумях, че съм попаднала в гетото.
С облекчение спрях пред супера. С всичкия си наивен български акъл реших да не рискувам с Радина в магазина, щом е опасен, и
ѝ казах да
заключи всички
врати и да не
отваря на никого
в никакъв случай. Тогава нямаше мобилни телефони. Изтичах и влизайки, се огледах за банкомат. Видях нещо невиждано за мен – бях единственият бял човек в магазина. Хората ме гледаха странно, някои открито враждебно. Престраших се да попитам къде е банкоматът. Наредих се на опашката за кеш, където погледите бяха смразяващи. Краката ми трепереха заради детето и заради цялата безумна ситуация, в която се бях вкарала. Дойде охраната и прошепна в ухото ми:
“Какво правите тук?!”
Съвсем се разтреперах, нищо лошо не правех.
“Трябва ми кеш, свърши ми бензинът, на бензиностанцията няма…”
Той ме прекъсна под все по-гневните погледи на черните клиенти, разбрал, че съм чужденка, която няма представа в какви обстоятелства е попаднала.
“Вземайте парите и да излизаме, тук не ви е мястото…”
Взех си кеша и бързо се изнизах, придружена от черния охранител. Като видя, че съм оставила и дете в колата, човекът съвсем се потресе. Взе си колата и тръгна с нас, извеждайки ни от гетото в безопасност. Тогава разбрах, че в гето не се ходи непоканен. Има квартали, които са бели, и други, които са черни. Минаха години и въпреки че вече има все повече смесени квартали, гетата са си там, където винаги са били, там и ще си останат.
Няколко години по-късно, когато вече живеех в Лос Анджелис и работех за “Диор”, бях свидетел на ясното разделение между бели и черни при очакването на присъдата за О Джей Симпсън.
О Джей беше голям бейзболист, красив мъж, черен, актьор, легенда, който се беше разделил с бялата си жена. От ревност и под влияние на изключително гадната дрога кристален метамфетамин той жестоко закла жена си и гаджето ѝ в дома ѝ. Всичко това се случваше само 2 г. след бунтовете в Ел Ей срещу несправедливата оправдателна присъда на бели полицаи, пребили Родни Кинг. Ел Ей беше покрит от облаци дим от пожарите, които черните запалиха, рушейки и подпалвайки десетки магазини. Бяха извикани на помощ Националната гвардия, войници от 7-а дивизия, както и тюлени от Първа морска дивизия. Загинаха 52-ма души, щетите бяха над 1 милиард. Бунтът от 1992-а беше най-големият след бунтовете през 1960 г.
Според статистическо проучване за очакваната присъда за О Джей белите и латиносите смятаха, че той трябва да е осъден, докато черните бяха категорично против. Нацията беше брутално разделена. Един от адвокатите на О Джей, Робърт Шапиро, ми беше клиент. Продавах му вратовръзките и костюмите, с които се явяваше в съда. Денят преди присъдата всички бутици в Бевърли Хилс заковаха върху витрините си големи дървени плоскости. В прекрасните магазини, пълни със стока, която можеха да си я позволят шепа хора, настана странен мрак. Треперехме какво ще се случи на следващия ден, знаехме, че
ако О Джей бъде
осъден, в града
ще има
гражданска,
расова война Черните бяха прави – белите полицаи, пребили Родни Кинг, бяха несправедливо пуснати на свобода. Знаеха, че О Джей е виновен, но по логиката на бедните и онеправданите този път техният човек трябваше да остане свободен, дори и несправедливо, дори и оставил след себе си кървава баня. Убийствата бяха особено жестоки, но черните искаха мъст. Искаха равенство в несправедливостта.
О Джей Симпсън беше оправдан в един от най-невероятните съдебни процеси в историята. Белите възнегодуваха, черните ликуваха. А ние махнахме дървените плоскости от витрините и продължихме business as usual, както обикновено. Аз, като българка, идваща от току-що освободила се от комунизма държава, постепенно започнах да разбирам, че понякога справедливостта може да бъде жертвана срещу мир. После, в гражданско дело, семействата на убитите Браун и Голдман осъдиха без проблем О Джей да им изплати огромна сума пари, но той беше на свобода, а децата им мъртви.
В момента сме свидетели на все по-нарастващо расово напрежение между българи и роми, което някой се опитва да канализира в протест на 2 май – “Протест срещу циганските своеволия и бездействието на държавата”.
Миролюба Бенатова, един от най-безкомпромисните тв репортери, направи репортаж от циганското гето в Сливен, който показа, че след като години наред ромите слушаха слогана “циганите на сапун”, най-накрая няколко ромски дечица изкрещяха на камерата на Миролюба “Българите на кайма!”. Права е, че трябва да се показват и двете страни на един проблем.
Проблемът обаче не е в това, че ние не сме добре дошли на улиците ИМ,
защото улиците
им са и наши
проблемът е в изсечените гори, които предизвикват наводнения, в пребитите възрастни хора, в групите роми, които се возят без билети и контрольорите не смеят да глобят или свалят, в безбройните претопени паметници на големи български личности. Проблемът е и в ромките, които раждат много деца, живеейки на гърба на държавата.
Държавата и полицията досега не са намерили начина да се борят с престъпността, както и с бедността, които са неразривно свързани. Бенатова обвини полицаите в бездействие при заплахите на ромите към нея. Какво трябваше да направят? Да арестуват тези хора и да я изложат на много по-голям риск тя и екипът ѝ да бъдат пребити, докато дойдат подкрепления? Правилата на цивилизацията не работят в гетото, наивно, а и манипулативно е да имаш подобни очаквания. Двама полицаи, обградени от в пъти повече роми, които за секунди биха станали тълпа, могат само кротко да те изведат от гетото, но не и да упражняват закона. И когато ходиш там, не можеш да очакваш друго. Подобни репортажи не помагат с нищо, журналистическата истина тук е самоцелна, защото улиците в гетото не са “наши”. Дотам се стигна след две десетилетия обедняване на България, в което не обедняха и оскотяха само ромите, но и белите българи. Расизъм ще има винаги и е илюзия, че някога ще сме равнопоставени. Не е илюзия, че когато една държава е системно ограбвана от шепа бели българи, подпомогната от няколко подобни на тях роми, правителство след правителство,
нетърпимостта
от бедността става
взаимна
Социални работнички и лекари не могат да бъдат бити. Нека да бъдат придружавани от полиция, за да могат да си вършат работата. В момента се правят първи крачки да се ограничи източването на държавата със социалните помощи. Родителите на малолетните ромки, раждащи деца, вече няма да получават пари за момичетата си. Само момичетата ще получават пари за децата си. Може би това ще принуди родителите роми да не поощряват детските бракове. Същевременно малолетни ромки раждат масово и са търгувани на пазар за булки. Всички привидности за цивилизовано общество рухват при този факт. Цивилизацията е много далече от нас, щом момичета се търгуват като добитък.
Единственото спасение за нас и тях заедно е образованието, друго спасение няма. Протестът, тръгнал от фразата “Българите на кайма”, няма да постигне нищо друго освен възможността да се избием едни други. Кръвта няма да постигне нищо друго освен кръв. Няма да има справедливост за никого. Освен пари за образование трябват и хора,
готови да жертват
времето си, за да
работят с ромите Начините да живеем в мир стават все по-малко. Репортажите не помагат, само нажежават атмосферата. Телевизиите правят рейтинг, наливайки масло в огъня, те са всъщност “антихристът”, ако си служим с библейски символи.
В събота сутрин вървях по “Шишман”. Чух отдалече маршова песен, която се приближаваше към мен с шум от мотор. Задмина ме мотоциклетист, който беше надул до последно уредбата на мотора си и слушаше германски марш. Не съм специалист по немските маршове, не знам дали беше нацистки, или не, нито разбирам немски, но разбирам достатъчно от символи и внушения. Не участвайте в протест, който ще разклати и без това крехкото равновесие в държавата. Нямаме нужда от кръв. Нямаме нужда от бой.
Нямаме нужда
от истерия
Имаме нужда от спокойствие и хладен разум, с който да си вършим работата, за да се измъкнем от блатото, в което сме затънали до шия. Полицията трябва да гони безмилостно освен за престъпност, така и за сеч. Без твърда ръка няма да стане. Да се учат от Америка. И не по-малко важно е да образоваме ромите, за което също урокът идва от Америка, въпреки че ромите ни никога не са били малтретирани така ужасно, както афроамериканците. Никога не са били в такава неравностойна, нечовешка ситуация. И все пак нямаме друг избор освен образование. Ако не успеем, България няма да я има. На нейно място ще има пустиня, подобна на пустинята от разказа на една жена във фейсбук, за сечта в Западен парк. Дърво след дърво, каруца след каруца, в ХХI век бедността и безпринципността побеждават.
Като българската безпринципност и липсата на морал, довели до общата бедност, са на първо място. И който българин купува земя в планините, за да печели от дърводобив, да му изсъхнат ръцете, както биха казали на село.
.
