Stratfor, 23 февруари 2015
Източник на материала на български: в. „Култура„
Това е петото десетилетие, за което американската агенция за анализи „Стратфор” прави прогнози за предстоящите политически промени. На всеки пет години, като се започне от 1996 г. (и през следващите – 2000 г., 2005 г., 2010 г., за да се стигне до сегашния момент – през 2015 г.), „Стратфор” публикува своите предвиждания. И като цяло, ние от „Стратфор” има с какво да се гордеем. Предвидихме неспособността на Европа да се справи с икономическата криза, намаляването на икономическия растеж в Китай и развитието на войната между джихадистите и САЩ. Направихме и няколко грешки. Не очаквахме атентата от 11 септември 2001 г., а още повече, не очаквахме обхватния отговор на САЩ. В същото време, през 2005 г. прогнозирахме трудностите, пред които САЩ ще трябва да се изправят, и необходимостта те да оттеглят военните си контингенти от ислямския свят. Ние твърде рано предвидихме намаляването на икономическия растеж в Китай, но регистрирахме неговата слабост – тогава, когато други смятаха икономиката му за по-силна от тази на Съединените щати. Преди всичко, ние бяхме последователни в прогнозата си за трайното мощно влияние, което ще оказват Съединените щати. Но това не е прогноза, правена от патриотични или шовинистични чувства.
Предвижданията ни произтичат от модела, който следваме в работата си и според който САЩ продължават да бъдат възприемани като най-голямата сила.
Ние обаче не можем да предвидим всичко. Фокусираме се само върху основните световни тенденции. На този принцип правим прогнозата си и за следващите десет години: Прогнозата ни е, че войната между САЩ и джихадистите ще затихне, без обаче това да означава, че войнственият дух на ислямистите ще бъде напълно укротен. Опитите за атаки ще продължат, а някои от тях ще бъдат и успешни. Въпреки това, двете големи войни на джихадистите драстично ще затихнат, а е възможно и до 2020 г. да приключат.
Също така, предвиждаме ситуацията в Иран да бъде овладяна. Но не е ясно дали това ще стане вследствие на военни действия, на изолиране на Иран или ще бъде в резултат на политическа договореност със сегашния или със следващия режим в Техеран, тъй като проблемите там нямат отношение към по-големите геополитически въпроси. Иран не притежава такъв съществен ресурс, че да се превърне в основен политически актьор в региона.
В Европа нейната характерна особеност – различните й системи и демографски профил, ще изправят европейските институции пред тежки изпитания. Допускаме, че те ще оцелеят, но имаме съмнения дали ще работят ефективно. Основната тенденция в политиката ще бъде отдалечаване от намирането на мултинационални решения, в полза на по-силния национализъм, задвижван от различни и създаващи разделения сили в сферата на икономиката, социалната политика и култура.
Елитите, които създадоха Европейския съюз, ще се окажат под все по-силен натиск от страна на големи групи заселници. Характерна особеност на Европа ще стане напрежението между икономическите й интереси и определяните за европейски културни ценности. Не на последно място, и отношенията в самия ЕС ще стават все по-непредсказуеми и нестабилни.
През следващите 10 години Русия ще трябва да реши какви мерки да вземе предвид сериозната демографска криза.Тя ще се опита да премине от износ на суровини към износ на вече преработени продукти, като така ще засили икономиката си, доколкото демографските й проблеми й позволяват да го направи.
Русия ще се стреми да разшири пазара си, отново да обедини бившите съветски републики в някакъв, тясно свързан политически субект с цел да забави настъпването на демографската криза и най-вече да увеличи териториалните си буфери. Русия се чувства заплашена от всички страни и заради това ще се стреми да взима бързи решения. Това ще направи действията й да изглеждат по-агресивни и заплашителни, отколкото са в действителност в дългосрочен план. Така, през следващото десетилетие действията на Русия ще предизвикват съществено безпокойство у съседите й, както по отношение на националната сигурност, така и заради бързо променящата й се икономическа политика.
Най-засегнати ще бъдат бившите сателитни държави от Централна Европа. Основна грижа за Русия остава традиционният подстъп към нея – Северноевропейската равнина. И тя ще става все по-загрижена заради все по-голямата политическа непредсказуемост на Европа. Руският натиск върху Централна Европа няма да достигне степента на военния, но психиката на средностатистическия жител на Централна Европа е такава, че лесно отстъпва при заплахи. Очакваме, че този постоянен и нарастващ натиск ще стимулира икономическото, социално и военно развитие в Централна Европа.
Икономиката на Китай, както се случи вече с икономиките на Япония и на други държави от Източна Азия, ще намали драстично темпа си на растеж, за да може да постави финансовата си система в равновесие. За да го направят, управляващите в Пекин ще трябва да са готови да се справят с произтичащите от това социални и политически напрежения.
Прогнозата ни за Америка е, че през следващите 10 години тя ще продължи дългосрочното увеличаване на икономическата си и военна сила – процес, започнал преди повече от век. САЩ остават превъзхождаща, но все пак не всемогъща военна сила, която, освен всичко друго, произвежда годишно и 25% от цялото световно богатство.
Следващите десет години
Светът започна своето преструктуриране през 2008 г., когато Русия нахлу в Грузия и настъпи тежката финансова криза. Оттогава забелязваме три особености. Първо, Европейският съюз навлезе в криза, която не може да овладее и която все повече се засилва. Прогнозираме, че Европейският съюз никога няма да успее да възстанови духа на предишното си единство и ако оцелее, то през следващото десетилетие ще функционира по-ограничено и фрагментирано. Ние не очакваме, че в зоната за свободна търговия засилващият се протекционизъм ще изчезне.
Очакваме в Германия да настъпят тежки икономически промени, в резултат на които Полша да увеличи влиянието си на регионална сила.
Сегашната конфронтация с Русия по въпроса за Украйна ще остане определящ елемент в международната политическа система и през следващите няколко години, но ние не смятаме, че Руската федерация ще може да продължи да съществува в сегашния си вид още едно десетилетие.
Твърде голямата зависимост от енергийния износ и ненадеждната ценова политика правят невъзможно за Москва да поддържа институционалните си връзки на територията на цялата Руската федерация. Очакваме съществено отслабване авторитета на управляващите в Москва, което ще доведе до външни и вътрешни фрагментации в Русия. Основна нейна грижа ще стане ядреният й арсенал, като към края на десетилетието притесненията й ще стават все по-големи.
Ние навлизаме в период, в който намаляващото влияние на националните държави, предизвикано от Европа в Северна Африка и в Близкия изток, ще става все по-осезаемо. Там в много страни властта вече няма да бъде прерогатив на управляващите, а на въоръжени групировки, които постоянно воюват помежду си и нито една от тях не може да се наложи над останалите. Това означава, че там ще имаме постоянни и ожесточени вътрешни битки. САЩ имат готовност за овладяване на ситуацията с военновъздушни сили и с ограничена намеса на сухопътни войски, но няма да са в състояние или просто няма да пожелаят да наложат свое решение. Турция, чиято южна граница е застрашена от водещите се до нея военни действия, постепенно също ще бъде вкарана във водещите се сражения. А до края на десетилетието Турция ще се превърне в основна регионална сила, в резултат на което ще се ожесточи турско-иранското съперничество.
Китай завърши цикъла си на страна с висок икономически растеж и ниско заплащане и вече навлезе в нова фаза. Тя се характеризира с много по-бавен растеж и с все по-разширяващ своята власт диктаторски режим, който се стреми да удържи разнопосочните сили, създадени в резултат на забавения икономически ръст.
Китай ще продължи да бъде основна икономическа сила, но няма да е световният двигател за икономически растеж, какъвто беше в миналото. Тази роля ще бъде поета от нова група страни, която наричаме „Пост Китай 16”[1]и която включва голяма част от Югоизточна Азия, Източна Африка и части от Латинска Америка. Освен това, Китай няма да бъде агресивна военна сила. А основният му съперник за господстваща сила в Източна Азия най-вероятно ще продължи да бъде Япония, както заради географското си положение, така и заради нуждите си на гигантска страна вносител.
САЩ ще продължат да бъдат основната икономическа, политическа и военна сила в глобален мащаб, но ще бъдат по-малко ангажирани с други части на света, отколкото в миналото. Техният неголям износ, увеличаването на енергийната им самостоятелност и натрупаният опит през последното десетилетие ще ги направят все по-предпазливи по отношение на икономическата и военната им намеса в света. Те са си научили урока какво се случва на големите износители, когато клиентите им не могат или не искат да купят техни продукти. Те вече знаят докъде се простират границите на властта им в опитите да умиротворят различни враждебни страни. Те са научили, че Северна Америка е зона на действие, на която могат да просперират, подбирайки обаче ангажиментите си на други места.
Те ще бъдат предизвикани от стратегически заплахи с пропорционална на тяхната сила, но няма да влязат в ролята на първия отговорил, така, както се случваше през последните години. В следващото десетилетие ще живеем в размирен свят, в който непрекъснато и на различни места ще се организират военни формирования. Единственото постоянно нещо ще бъде влиянието на Съединените щати – то обаче ще бъде много по-малко видимо и много по-слабо използвано, отколкото преди.
Европа
Европейският съюз няма да е в състояние да разреши своя фундаментален проблем, който всъщност не е еврото, а зоната за свободна търговия. Германия е в центъра на тежестта на ЕС; тя изнася над 50 на сто от своя БВП, като половината от този износ отива в други страни членки на ЕС. Германия си е създала такива производствени мощности, които значително надвишават способностите й на консумация дори в случаите, когато вътрешното й потребление бива стимулирано. Това я поставя в сериозна зависимост от износа, за да поддържа икономическия си растеж, пълната заетост и социалната стабилност. Структурите на Европейския съюз – определящи различни норми и регламенти, включително курса на еврото, са замислени именно, за да улеснят тази зависимост от износа.
Това вече доведе до разделяне на Европа най-малко на две части. Европа на Средиземноморието и Европа на страни, като Германия и Австрия, функционират по различни модели и имат различни нужди. Нито една политика не може да се хармонизира изцяло на територията на ЕС. Това беше най-големият проблем на съюза още от самото му създаване, но в момента той е достигнал своя пик. И това, което в момента е от полза за една част от Европа, е в ущърб на друга.
Национализмът вече се увеличи драстично. Към това трябва да прибавим украинската криза и фокусиращото се внимание на страните от Източна Европа върху Русия, която те виждат като потенциална заплаха. Безпокойството в Източна Европа по отношение на Русия създава още една Европа и с нея те стават общо четири, като освен по-горе изброените групи, като отделна единица смятаме Обединеното кралство и Скандинавските страни. Имайки предвид възхода на евроскептичните партии и в ляво, и в дясно, както и увеличаващото се недоверие в традиционните партии и популярността на така наречените „сепаратистки” политически движения в европейските страни, то прогнозираните и преди 2005 г. фрагментации и националистични настроения днес стават все по-очевидни.
Тези тенденции ще продължат да се задълбочават. Европейският съюз в някаква степен ще успее да оцелее, но европейските икономически, политически и военни отношения ще се уреждат основно от двустранни или многостранни споразумения, които всъщност са силно ограничени, имат малък обхват и са необвързващи. Някои държави може би ще поддържат някакво частично членство в силно модифицирания вариант на Европейски съюз, но това няма да бъде нещо характерно за Европа.
Онова, което ще бъде определящо за нея през следващото десетилетие, ще бъде възходът на националната държава като основен политически субект на Стария континент. Броят на националните държави вероятно ще се увеличи, тъй като все повече се разраства влиянието на различни движения, които благоприятстват отцепването на отделни територии или разпадането на цели държави. Подобни процеси отчетливо ще се наблюдават през следващите няколко години, когато най-различни икономически и политически промени ще предизвикат силно изостряне на кризата в Европа.
Сред отделните национални държави Германия винаги се е откроявала като икономически и политически най-влиятелната. Но днес тя е изключително уязвима. Германия е четвъртата икономическа сила в света, но е постигнала това благодарение на своя износ. Страните износителки са по дефиниция уязвими: те зависят от желанията на клиентите и от покупателните им възможности. С други думи, германската икономика е заложник на икономическото благополучие и конкурентоспособността на средата, в която работи. В това отношение има множество сили, които работят срещу Германия. Първо, увеличаването на национализма в Европа ще доведе до протекционистки капиталови и трудови пазари. По-слабите страни най-вероятно ще наложат различни форми на контрол върху инвестициите, докато по-силните ще ограничат движението на чужденци – включително и на граждани от други страни членки на ЕС. Нашите прогнози са, че съществуващите европейски политики на протекционизъм, най-вече отнасящи се до селското стопанство, ще бъдат допълнени от нови норми, ограничаващи търговията, и те ще бъдат инициирани от по-слабите южноевропейски икономики, които ще трябва да възстановяват икономиките си след тежката икономическа криза в момента.
На глобално ниво можем да очакваме, че европейският износ ще срещне силна конкуренция в една бързо променяща се среда. Ето защо нашата прогноза е, че Германия ще започне да регистрира значителен икономически спад, който ще доведе до вътрешна социална и политическа криза и ще намали нейното влияние в Европа през следващите 10 години.
Страната, която ще може да се похвали с икономически растеж и нарастващо политическо влияние, ще е Полша. Тази страна поддържа един от най-впечатляващите икономически показатели след Германия и Австрия. Освен това, макар и броят на населението й да се свива, това става с по-бавни темпове, отколкото в други страни.
Имайки предвид внезапните икономически и демографски промени в Германия, Полша ще разнообрази и разшири своите търговски взаимоотношения, като така ще се очертае като доминираща сила в стратегическата Северноевропейска равнина. Освен това, очакваме през първата половина на десетилетието Полша да бъде лидер в антируската коалиция, която евентуално ще включва и Румъния. А през втората половина тази коалиция ще играе основна роля при променяне формата на руските гранични зони и при възстановяване на загубените територии чрез формални и неформални средства. С отслабването на Москва този съюз ще си спечели влиятелни позиции не само в Беларус и Украйна, но и далеч на изток. Това допълнително ще засили Полша и икономическите и политически позиции на нейните съюзници. Полша ще се възползва от стратегическото си партньорство със Съединените щати.
Всеки път, когато водеща световна сила започне да си взаимодейства със стратегически партньор, е в интерес на световната сила да направи партньора си достатъчно икономически силен, за да изгради силно гражданско общество и да сформира силна армия. Полша ще има подобни отношения със Съединените щати, както същото ще се случи и с Румъния. Вашингтон видимо демонстрира своите интереси в региона.
Русия
Малко е вероятно Руската федерация да оцелее в сегашния си вид. Неуспехът на Русия да вложи приходите си от енергийните ресурси в една самоподдържаща се икономическа система я направи силно зависима от колебанията в цените. Тя няма никакви защитни механизми срещу пазарните инструменти. Предвид специфичния тип организация на работа във федерацията – приходи, които първо минават през Москва, а след това се разпределят директно или непряко на регионалните власти, то и притокът на тези ресурси драматично ще се промени. Това ще доведе до повторение на случилото се със Съветския съюз през 1980 г. и с Русия през 1990 г., когато Москва се оказа неспособна да поддържа националната си инфраструктура. В бъдеще това ще принуди отделни региони да започнат сами да се грижат за себе си чрез формиране на официални и неофициални автономни образувания. Икономическите връзки между периферията на Русия и Москва ще започнат да се разнищват.
В исторически план подобни проблеми Русия е решавала чрез тайната си полиция – КГБ, и нейния наследник – Федералната служба за сигурност (ФСБ). Но също както стана през 80-те години, през следващото десетилетие тайната полиция няма да е в състояние да удържи центробежните сили, откъсващи отделни региони далеч от влиянието на Москва. В конкретния случай обаче силата на ФСБ е отслабена заради факта, че нейните ръководители участват в управлението на националната икономика. И тъй като икономиката бележи спад, и ФСБ отслабва своето влияние. Без силния контрол и натиск от страна на ФСБ, фрагментирането на Руската федерация не може да бъде предотвратено.
Западните съседки на Русия – Полша, Унгария и Румъния, ще се стремят да възстановят загубените си заради нея територии. Те ще работят за това да включат и Беларус, и Украйна в общата си кауза. На юг руснаците тотално ще изгубят способността си да контролират Северен Кавказ, а ситуацията в Централна Азия ще стане нестабилна. На северозапад – регионът Карелия ще се опита отново да стане част от Финландия.
А в посока Далечния Изток, крайбрежните региони, които са по-тясно свързани с Китай, Япония и Съединените щати, отколкото с Москва, ще започнат да действат самостоятелно. Други области, извън контрола на Москва, също ще насочат действията си в тази посока, без задължително да търсят независимост. Целта е ясна: срещу Москва няма да има бунт, но разрушителната способност на Москва да държи и контролира Руската федерация ще образува вакуум. А онова, което ще се появи в него, ще са отделни части от Руската федерация.
Това ще е най-голямата криза през следващото десетилетие. Русия е страна с мощен ядрен арсенал, разположен по нейната периферия. Все по-отслабващото влияние на Кремъл ще постави въпроса за това кой контролира ракетите с ядрени глави и как се гарантира тяхното неизползване. Отговорът на този въпрос ще изправи Съединените щати пред сериозно изпитание.
Вашингтон е единственият, който е в състояние да се справи с проблема, но той няма да успее да постави под контрол огромния брой военни площадки, за да гарантира, че от тях няма да бъдат изстрелвани ракети. Съединените щати ще трябва да намерят или военно решение на проблема, което в момента е трудно човек изобщо да си представи, ако не броим заплахата от неконтролирани изстрелвания на ядрени ракети; или ще трябва да се опита да създаде стабилно и икономически устойчиво правителство в онези региони, където ще трябва ядрените ракети да бъдат неутрализирани. Трудно е да си представим как този проблем ще се развива с времето. Въпреки това, предвид прогнозата ни за бъдещо раздробяване на Русия, този казус следва да бъде решен в следващите десет години.
В първата половина на десетилетието ще се решава въпросът докъде да се простира съюзът между Балтийско и Черно море. Логично е той да достигне до Азербайджан и Каспийско море. Но това ще зависи от прогнозите ни за Близкия изток и Турция.
Близък изток и Северна Африка
Близкият изток – и по-особено районът между Леванта и Иран, както и Северна Африка, преживява национални сътресения. Какво се има предвид тук под „национални сътресения”? Това означава, че националните държави, установени от европейските сили през XIX и XX век, се разпадат на отделните си съставни елементи, определяни от родова принадлежност, религия или променящи се икономически интереси. В страни, като Либия, Сирия и Ирак, видяхме как националната държава се трансформира във фракции, които воюват едни срещу други и които не признават никакви граници.
Този процес следва модела на Ливан от 70-те и 80-те години, когато официалното правителство се разпусна и предаде властта си на отделни враждуващи групи. Нито една от тези групировки не успя да спечели надмощие над останалите, но и нито една от тях не се призна за победена. Те имаха подкрепата не само на своите вътрешни привърженици, но и на външни сили. Борбата между тези фракции прерасна в гражданска война, която през годините затихваше, но никога не е завършвала. Докато в региона се наблюдава властови вакуум, джихадистките групи ще има къде да действат, но, в крайна сметка, вътрешните им разделения ще ги задържат на едно място.
Този проблем обаче не може да бъде решен с външна намеса. Необходимата сила и продължителност на нейното прилагане надхвърлят възможния ресурс, който може да бъде отделен от Съединените щати, дори и ако приемем, че той бъде драстично увеличен. Като се има предвид ситуацията в други части на света, особено в Русия, Съединените щати вече не могат да съсредоточат своите усилия изцяло в този регион.
В същото време, променената ситуация, най-вече в арабските страни южно от Турция, застрашава стабилността в целия регион. Съединените щати ще действат за намаляване заплахата от определени групировки, като използват сила, но в определени граници. Съединените щати обаче няма да разполагат международни контингенти в района. В този момент повечето страни в размирния регион очакват от САЩ решителна реакция, въпреки че през последното десетилетие са били свидетели на техния провал именно в подобен тип действия. Принципно обаче очакванията винаги се променят по-бавно от действителността.
Все по-ясно се вижда, вероятно заради местоположението си, че само една страна има първостепенен интерес от стабилизиране на ситуацията в Сирия и Ирак, и тя като цяло е в състояние да действа – отново заради местоположението си, и разполага с необходимите средства да постигне поне малък успех в региона. Тази страна е Турция. В този момент Турция е заобиколена от разгарящи се конфликти в Арабския свят, в Кавказ и в басейна на Черно море. До сега обаче тя избягва поемането на рискове.
Турция ще продължи да се нуждае от американска намеса в нейните политически и военни дела. САЩ ще трябва да й направят тази услуга, но тя ще има своята цена: участие на Турция в политиката по ограничаване влиянието на Русия. Съединените щати не очакват Турция да поеме ролята на страна, инициираща военни действия, но също така и самите те не възнамеряват да поемат този ангажимент. От друга страна, САЩ желаят да си сътрудничат с Турция в областта на контролирането на Черно море. Турция няма да бъде готова да води напълно независима политика в Близкия изток и ще плати цената, за да може САЩ да й сътрудничат в това начинание. Тази цена ще допринесе за разширяване политиката на сдържане по линията Грузия и Азербайджан.
Очакваме нестабилността в Арабския свят да продължи и през следващите десет години. Също така очакваме Турция да бъде предизвикана да реагира на юг, тъй като тя има страхове заради боевете, които се водят толкова близо до границата й – и политическите резултати от тези борби ще я принудят да се включи. Тя ще се намеси възможно най-малко и възможно най-бавно, но независимо от това, ще вземе участие в тези битки, като е вероятно намесата й да се увеличи по размер и обхват. Независимо от своето нежелание, Турция не може да издържи да стои равнодушна, след като по границите й години наред цари хаос и никоя друга страна не е в състояние да се справи с този проблем. Иран не е в състояние да се намеси нито географски, нито във военно отношение. Същото важи и за Саудитска Арабия. Турция е много вероятно да се опита да изгради коалиции с непостоянен състав, които в крайна сметка да достигнат до Северна Африка с цел стабилизиране ситуацията в региона. Турско-иранската надпревара ще се ожесточава с времето, но Турция ще си остави възможности за сътрудничество с Иран и Саудитска Арабия, ако ситуацията го изисква. Каквато и да е динамиката на случващите се процеси, Турция ще бъде в техния център.
Това няма да бъде единственият регион, привличащ вниманието на Турция. С отслабването на Русия европейското влияние ще започне да се разраства в посока изток – към територии, в които Турция има исторически интереси. Такива са например териториите по северното крайбрежие на Черно море. Можем да предвидим, че на север Турция ще разшири търговското си и политическо влияние, но тя също така може да прибегне и до военно решение. Освен това, тъй като отделни региони в ЕС все повече отслабват и се ориентират на изток, то Турция ще увеличава присъствието си на Балканите, тъй като ще бъде единствената сила, която ще е в състояние да го направи.
Преди това да се случи обаче, Турция ще трябва да постигне вътрешно политически баланс. Тя е едновременно и светска, и мюсюлманска страна. Сегашното правителство се опитва да преодолее създалото се разделение, но в много отношения везните са наклонени в обратната на секуларизма посока. През следващите години със сигурност ще се появи ново правителство. В съвременна Турция сме свидетели на постоянно съществуващи разделения. Също както и при други страни, влиянието на турското правителство нараства при несигурна политическа обстановка. В предстоящите десет години Турция ще трябва да разшири и оптимизира военните, разузнавателните и дипломатическите си служби. Може да се каже, че очакваме тя да се прояви като водеща регионална сила.
Източна Азия
Китай вече не е страна с висок икономически растеж. От момента, в който китайската икономика започна да регистрира спадове, се задейства процесът на създаване и организиране на икономическа инфраструктура за наемане на евтина работна ръка. Това обаче, което лесно може да се реализира в пристанищните градове, отнема много повече време в централните части на Китай. Следователно, Китай нормализира икономиката си така, както преди време се случи в Япония, Тайван и Южна Корея през 1997 г. Всички индикатори, които бележеха ръст, достигнаха своя пик; и в момента икономическите операции обръщат посоката си на растеж.
През следващото десетилетие проблем за Китай ще са политическите и социални последици от тази промяна. В крайбрежните райони икономическото развитие се дължеше на интензивни пазарни отношения с европейските и американските потребители. Тъй като в момента се регистрира спад на икономическия растеж, възникват нови предизвикателства за преодоляване на политически и социални проблеми. Към тях се наслагват и несбъдналите се очаквания, че централният регион – над урбанизираната делта на река Яндзъ, също ще се развие икономически като крайбрежните части на Китай. Този проблем ще бъде на дневен ред за решаване и през следващото десетилетие.
Нарастващите диктаторски тенденции в управлението на Пекин и антикорупционната му политика предоставят достатъчно материал, с който да бъде описан какъв би бил Китай през следващото десетилетие. Китай е поел по специфичен „хибриден” път, при който централизира политическата и икономическата власт, поема партийно върховенство над армията, консолидира фрагментираните отрасли на въгледобивната и стоманодобивната индустрия, извършвайки поетапни пазарно ориентирани реформи в държавните предприятия и в банковия сектор. Много е вероятно в Китай да станем свидетели на диктаторски режим, съчетан със скромни икономически резултати.
Все пак, там има възможност, макар и малка, политическите интереси по крайбрежието да предизвикат бунтове срещу политиката на Пекин да прехвърля богатството към вътрешността на страната с цел удържане на политическото недоволство. Подобни явления не са непознати за Китай и в бъдеще трябва да се имат предвид. Нашата прогноза е за налагане на комунистическа диктатура с висока степен на икономическа и политическа централизация и повишен национализъм. Китай не може лесно да трансформира своя национализъм в активна агресия.
Географията на Китай прави реализацията на подобни опити по суша доста трудни, ако не и невъзможни. Единствено изключение може да се допусне, ако Китай се опита да поеме контрола над руските крайбрежни територии, но това ще стане, ако ние познаем в прогнозата си за разпадането на Русия. В подобна ситуация обаче е вероятно Япония да започне спор с Китай. Китай строи голям военноморски флот, но, като цяло, има малък опит във воденето на битки по море и не разполага с опитни военноморски командири, за да може да се противопостави на други военноморски сили в региона, включително и на американския военноморски флот.
Япония има традиции във военноморското дело и ресурси за изграждането на значително по-голям флот. Освен това, Япония е силно зависима от вноса на суровини от Югоизточна Азия и Персийския залив. Точно сега тя е сериозно зависима и от Съединените щати. Но имайки предвид, че ние прогнозираме по-предпазливо участие на САЩ в различни международни инициативи, както и че те все по-малко ще разчитат на вносни продукти, то естествено е да се предположи, че Япония няма да е толкова зависима от щатите. Така можем да очакваме, че през следващите години японците ще увеличат военноморския си флот.
Борбата за спорните Курилски острови, на които се добиват не особено рентабилни енергийни ресурси, няма да е на дневен ред в региона. По-скоро предвиждаме да се подхване старият тристранен спор. Отслабващата сила – Русия, ще става все по-неспособна да защитава морските си интереси. Китайците и японците ще продължават да имат интерес от тях и взаимно ще си пречат в тяхното овладяване. Прогнозираме, че този спор ще се превърне в централен проблем в региона, след като Русия все повече отслабва като сила, а надпреварата между Китай и Япония все повече се ожесточава.
„Посткитайски” центрове на производство
Международният капитализъм диктува съществуването на обособени региони, в които се плащат ниски възнаграждения в комбинация с висок икономически растеж, носещ големи печалби за рисковите капитали. През 80-те години на XIX век тези изисквания се диктуваха от САЩ. През последните години – от Китай. Той пък дойде на мястото на Япония. В момента нито една страна не може да замести Китай, но ние регистрирахме, че има 16 държави с общо население от около 1.15 милиарда души, в които китайският тип производство с евтина работна ръка се е преместил и си съществува.
.
Превод от английски: Росен Асенов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Още през 2013 г. „Стратфор” регистрира специфични икономически модели, които определя като посткитайски, в страните: Мексико, Никарагуа, Перу, Доминиканската република, Уганда, Етиопия, Кения, Танзания, Шри Ланка, Мианмар, Камбоджа, Лаос, Виетнам, Филипините, Индонезия, Бангладеш.
.
