Струва ми се, че ние всички сме българи в чужбина.
Преди седемнайсет години за мен България стана чужбина. Живеех там и намирах все по-малко България. Първо дойде „Пип шоуто“ на Лъвов мост, порнографските вестници, които почнаха да се продават направо по спирките на трамваите, лъскавите стоки с налепени по тях западни марки, произведени в Турция и Китай, и накрая дойдоха бит пазарите.
Отвориха се маса ресторанти, пицарии, кафенета и нощни клубове, а лекенцата от „Магурата“ си направиха „чейндж“ бюра.
Думички като чейндж, секс, имидж, мениджмънт, бизнес се настаниха трайно в езика на обикновените хора.
Появиха се шепа лъскави западни автомобили последен модел, открояващи се ярко на фона на разпадащия се ръждясал национален автопарк, приличащ на нашествие на коли-зомбита, излезли от някое германско или италианско автомобилно гробище.
Във въздуха се носеха откъси от „Времето е наше“, „Вземи панелите, трабанта…“ и „Радка пиратка“. От плакатите ме гледаха нагло комсомолски секретари в сини и червени вратовръзки, а пред заведенията и банките ме проследяваха изпод вежди канибалските погледи на бивши олимпийски надежди по вдигане на тежести и борба.
Златни зъби, татуировки и бръснати глави по заведенията на София имаше повече, отколкото в двора на Софийския централен затвор.
Не знам на кого беше времето тогава, но знам едно – това не беше България, не беше моята България, в която съм израснал, не беше България, в която исках да растат децата ми. За мен България стана чужбина още тогава.
Аз не заминах от Родината си. Откраднаха ми я. Замениха я с чужбина. Аз просто се преместих една чужбина с друга.
Сега, когато си идвам, виждам една смешна и жалка пародия на страната, от която съм дошъл. Не, това не е България. Това е едно шимпанзе, облякло фрак и сложило си цилиндър, за развлечение на господата и госпожиците в цирка.
Това са циганки по магистралите на „примоция“, Мак Донълдс на Халите и КиЕфСи на Лъвов мост.
Това се „Била“ и „Технополис“ с техните огромни халета и безкрайни лавици, пълни с боклуци, с техните претъпкани с коли паркинги и колички за пазаруване – братя близнаци на „Майер“ и „Фрайс“, познати ми до болка в Америка. Ако внезапно оглушееш, може да си представиш, че не си напускал Америка, пазарувайки в такива магазини. Същите подлистници, купони и празни погледи, реещи се по лавиците в търсене на изгодната покупка.
Но навън, там под лъскавите дрешки на магазинските и ресторантски вериги в жилищните квартали, в захабените, опикани, надраскани с нецензурни думи, отдавна не боядисвани входове на старите панелки, лъсва маймунската козина на мизерията, въшките на омразата, завистта, взаимните обвинения и кърлежите на безнадежността.
Това не е България. В България хората са весели, приветливи, гостоприемни и щедри. В България българите не се мразят и не се страхуват един от друг; в България си помагаме, а не си завиждаме; в България се шегуваме, а не се обиждаме един друг. В България е хубаво, спокойно, ведро и има бъдеще за българите и техните деца.
Ние всички сме българи в чужбина, независимо къде живеем и си изкарваме прехраната. Ние всички сме емигранти. Просто сме емигранти в различни страни.
Виктор Хинов
Индианаполис, САЩ
