Красен Кръстев, в. „Култура“
.
Авторът е завършил Илюстрация и художествено оформление на книгата в Националната художествена академия в София и е специализирал Графичен дизайн в St. Joost Academy в Бреда, Холандия, и Шрифтов дизайн в Кралската Академия в Хага, Холандия. Автор е на много графични решения и шрифтове чрез своето студио Imagecontext (www.imagecontext.com). В момента е асоцииран професор и ръководител на специалността Графичен дизайн в Американския университет в Дубай.
.
Дебати около българската кирилица е имало още с нейното появяване на бял свят. Но като че ли последната сериозна битка бе свързана с подготовката на България за влизане в Европейския съюз. Правени бяха много опити от експерти, преподаватели в Националната Художествена Академия (НХА), да бъде убедено тогавашното правителството, и в частност – министърът на държавната администрация, че е от голямо значение да влезем в европейското семейство с българската знакова система на кирилицата. Уви, усилията бяха напразни. Пропусната беше една златна възможност да засвидетелстваме своята идентичност пред света. Днес, близо 8 години по-късно, дебатът продължава. Но все още няма ясно разбиране какво представлява българската кирилица и каква е ползата от нея. Най-странното е, че държавата продължава да не проявява интерес към темата, независимо че именно тя трябва да е авангардът в защитата и популяризирането на българската кирилица. Радостно е, че през последните няколко години интересът на младите хора към темата е осезателен.
През юни 2014 тръгна инициативата “За българска кирилица”[1], която цели да популяризира особеностите на българската кирилица сред широката публика. Настоящият материал е в подкрепа на тази инициатива. В него ще се опитам да допринеса за изясняване на разликите в графичната идентичност на българските знаци на кирилицата, като ги съпоставя с руските, и да разгледам техните предимствата и недостатъци. За да бъде разбрана същността, трябва да се фокусираме върху микро- и макро-типографията.
Изолираният графичен знак представлява абстрактен образ без значение. Той придобива значение само когато ни е познат, когато се използва в определен контекст, когато е във взаимодействие с други знаци или е част от завършена система/група от знаци. В този смисъл, буквата е знак, част от цялостна завършена група от знаци – азбука. Всяка буква може да бъде изобразена с различен брой знаци, които имат различна конструкция и изглеждат по различен начин. Например, буквата ‘а’ може да бъде изобразена с три основни скелетни начертания – А, а, а. Това са три различни концепции, които ние асоциираме с буквата ‘а’. Първата представлява главна буква, втората – редовна[2] буква, а третата – курсивна редовна буква. Всяка една от тези концепции може да има неизчерпаем брой графични интерпретации.
Кирилицата
До края на IX век на територията на България се е писало с гръцки унциални[3] букви. В средата на IXвек (855) Константин Кирил Философ създава глаголицата[4]. Тя е била предназначена за писменост на великоморавските славяни. Възприета е тезата, че 40-45 години след създаването на глаголицата, Климент Охридски, един от най-близките ученици на Кирил, създава кирилицата по образец на гръцкото унциално писмо, като към гръцките букви добавя знаци, които да съответстват на звуци от старобългарския език. Така в края на IX и началото на X век глаголицата и кирилицата са били използвани паралелно на територията на българската държава. Това, че преди появата на глаголицата в българската държава се е пишело с гръцки букви, може би е причината, поради която кирилицата се е наложила като писменост по нашите земи. Гръцките букви са били вече познати и е било по-трудно да се наложи една напълно различна знакова система като глаголицата.
Кирилицата се е използвала на територията на България, но с разпространението на православното християнство обхваща и територията на съвременна Русия. С времето уставът се трансформира в полу-устав[5]. Но, като цяло, уставните и полу-уставните знаци са главни букви. По това време не са съществували отделни знаци за редовните букви. Появяват се и така наречените везани[6] букви, които са по-кондензирани и орнаментални версии на унциални букви и са били използвани за заглавки, подзаглавки и подчертаване на важни текстове в църковната литература. Всичко това продължава до края на XVII век.
Руската кирилица
С падането на България под турско робство през XIV век спира и нейното активно участие в развитието на кирилицата. Лидерството се поема от Русия. Именно там в началото на XVIII век цар Петър I започва реформата на кирилицата по образец на латиницата. Целта е била създаването на един по-съвременен имидж на Русия. От латиницата е взета една нейна важна особеност: тя използва и редовните букви при набор на текстовете. Така в кирилицата се слага началото на използването на редовните букви при печат. Трябва да се спомене, че по това време някои от редовните букви вече са съществували, но само в ръкописното писмо. В типографски аспект реформата включва промяна на конструкцията и силуета на повечето от знаците. Основна роля в оформянето на знаците има самият Петър I, а изработването е дело първоначално на холандски и впоследствие на руски майстори. Реформата приключва през 1710 с декрет, подписан от Петър I, в който той собственоръчно е посочил кои да са формите, с които да се изобразяват главните и редовни кирилски знаци, и кои форми не трябва да се използват. Интересно е да се отбележи, че някои от знаците на редовните букви следват логиката на ръкописните образци (д, л, п, т). Създава се така нареченият граждански шрифт[7]. С течение на времето той леко се променя, като редовните версии на гореспоменатите знаци се трансформират в умалени версии на съответните главни знаци. Това е и крайната фаза във формирането на съвременната руска кирилица.
Ако приемем, че в първоначалната си форма до XVIII век кирилицата е следвала модела на гръцкото унциално ръкописно писмо, в което е имало само знаци, определяни като главни, то, след реформата на Петър I от началото на XVIII век, при набор започват да се използват главни и редовни знаци, като формата и на двете е базира на латинските главни букви.
Българската кирилица
Българската кирилица представлява последната фаза в развитието на кирилицата, която датира от края на 50-те години на XX век. Тя се характеризира с това, че повечето от редовните знаци имат форми, различни от главните[8]. По този начин българската кирилица отива по-далече от руската, като прилага и друга особеност на латиницата, а именно: мнозинството от редовните знаци се различават от главните. Тези форми са базирани на ръкописното им изписване. Това ги прави по-разпознаваеми, а силуетът на думите става по-характерен. Основна роля в налагането на този нов модел има проф. Васил Йончев, дългогодишен преподавател по шрифт в НХА в София, под чието ръководство се възпитават последователите и настоящи разпространители на тази идея. Това са неговите ученици, бивши и настоящи преподаватели в НХА, и други – проф. Тодор Варджиев[9], Стефан Груев, Кирил Гогов и други.
Сравнения
Анализът на двата вида кирилица показва, че всеки един има своя специфика, свои качества и недостатъци. За една обективна сравнителна оценка между тях ще си послужа с четири критерия: разпознаваемост на знаците; четивност[10] на текста, набран с тези знаци; информационна плътност[11] на текста и идентичност.
Може да бъде въведен и един допълнителен общ критерий, свързан с горните, а именно: доколко е съхранена връзката между ръкописната и наборната буква. Основание за това дават думите на английския типограф и авторитет в сферата на типографията и дизайна на шрифтовете Стенли Морисън: „… изключително важно е да запомним, че буквите, които ползваме днес, са се развили единствено и само чрез практиката на изписване с перо”[12]. Това, което иска да каже авторът на цитата, е, че съвременната форма на знаците и наличието на главни и алтернативни малки знаци, съответстващи на буквите в латинските езици, е дефинирано от ръката, инструмента и скоростта, с който те са се изписвали. Тази връзка има пряко отражение и върху разпознаваемостта и четивността на знаците.
Правени са проучвания[13] и е доказано, че ние четем не буква по буква, а като възприемаме от 3 до 15 знака едновременно (в зависимост от опита на четящия). Това се постига чрез разпознаване на формата на знаците и силуета на думите. С течение на опита, който набираме през годините в четене на литература, мозъкът ни запомня различни комбинации от букви и силуети на думи и това спомага за по-бързо четене. На всеки се е случвало да обърка дума по време на четене с друга, визуално близка на нея, но различна по смисъл. Това именно се дължи на факта, че двете думи имат сходни знаци и силуети.
Съществуват множество дисертации и проучвания[14], посветени на скоростта, с която се чете текст, набран само с главни латински знаци, и такъв, набран с редовни латински знаци. Единодушни са изводите, че при текст, набран само с главни знаци, скоростта на четене се забавя (с около 5 – 19%). Това е така, защото главните латински букви имат много сходни елементи, важни за тяхната идентификация. Първо, те имат една и съща височина, което прави техния силует много сходен. В повечето случаи това е правоъгълник. Второ, тяхната структура е по-монотонна с прекалено много прави линии – хоризонтални и най-вече вертикални.
Същевременно, формите на редовните латински знаци са по-обли, по-уникални и по-лесно разпознаваеми от тези на главните. Много от тях също така имат горни и долни дължини[15] (b, d, f, h k, l, t; g, j, p, q, y), което повишава тяхната разпознаваемост. Формата на знаците и силуетът на дума, набрана с редовни знаци, дава повече информация за по-лесно разпознаване и прочитане в сравнение със същата дума, набрана с главни знаци[16]. По същество, това е и причината редовните знаци да са доминиращата част при текста, а главните да се използват единствено в началото на изречение и при изписване на имена.
Ако имаме предвид всичко това, можем да разберем разликите между българската и руската кирилица, както и техните предимства и недостатъци според всеки от посочените критерии.
Очевидно, руската кирилица е до голяма степен прекъснала връзката между писаната и напечатаната буква. Тя е базирана основно на главните латински букви, което се отнася до формата както на главните, така и на редовните знаци. Обратно, българската кирилица следва по-последователно логиката на латиницата и базира формите на редовните знаци на ръкописното им изписване[17] (вж. факсимилета от ръкописни текстове на Левски[18] и Йовков[19]). Това би било от голямо значение в образованието на подрастващите, които се учат да четат и пишат, и би помогнало на децата да свържат логически прочетените с написаните букви. Разбира се, това е предположение, защото, за съжаление, в настоящия момент учебниците на българските ученици са напечатани с руска кирилица.
Горното неизбежно влияе върху разпознаваемостта и четивността на текстовете, напечатани съответно на руска и на българска кирилица. При руската кирилица само 20% от редовните знаци (5 от 30 знака) са с различна форма от главните[20]. При българската кирилица[21], както и при латиницата, процентът на редовните знаци, които са с форми, различни и по-уникални от главните, е значително увеличен – 73.3% при българската кирилица (22 от 30 знака) и 73% (19 от 26 знака) при латиницата. Благодарение на това текстове, напечатани с българска кирилица, дават повече информация за силуета на думите и за разпознаваемостта на знаците[22]. Това е от значение за визуалната комуникация, особено в информационните графични решения като пътни и указателни табели. Не на последно място, тя е и естетически по-зряла.
Недостатък на българската кирилица е нейната по-ниска информационна плътност. Текст, набран с българска кирилица, е с до 3,5-4% по-дълъг (в зависимост от дизайна на знака), отколкото същият текст, набран с руска кирилица. Това е следствие от използването в българската кирилица на ръкописната форма на редовното ‘m’, което е с около 40% по-широко от руската му версия, при която се използва формата на умалено главно ‘т’. Буквата ‘т’ е най-често срещаната съгласна в текст (8%). Икономията на хартия е основната причина, поради която мнозинството от издателите в България използват руската версия на кирилица.
Идентичност
Оценката на идентичността изисква по-специално внимание. От една страна, българската кирилица притежава посочените по-горе функционални предимства, които я правят еволюционна в процеса на развитието на кирилицата. От друга, тя притежава силна индивидуалност, тъй като е единствена по рода си и се ползва само от нас, българите. Това е основание българската кирилица да бъде оценявана като наше национално нематериално наследство, което трябва да бъде защитавано, ценено и използвано. Разбира се, тук е мястото на държавата, която би трябвало да бъде начело в опазването на това национално културно богатство. Тя трябва да дава пример в използването на българската кирилица поне там, където има възможности за контрол – в държавната администрация, в образованието и във визуалната комуникация на държавни обекти, като летища, гари, митници, пътни указателни табели и т.н.
На базата на тези съпоставки можем да си зададем въпроса: заслужава ли си да правим икономии от нашата национална идентичност? Тя е гръбнакът, около който се наслагват допълнителните пластове на нашата цялостна идентичност – полова, професионална и т.н.; тя дава принадлежност и стабилност. При противоречие между нашите ценности и националната ни идентичност се създават условия за криза на идентичността. Например, когато вярваме в ценности, като честност, справедливост и красота, а същевременно се сблъскваме на национално ниво с корупция, несправедливост и пошлост.
За съжаление, като че ли трябва да приемем факта, че националната ни идентичност е в криза. Политиците ни разочароват постоянно, спортистите ни вече рядко печелят състезания, съдебната ни система е неефективна, здравната ни система е сериозно разклатена, културното ни наследство е застрашено, черноморското ни крайбрежие е опропастено, българските зеленчуци и плодове са на изчезване… Какво ни остава, за да се чувстваме горди от това, че сме българи?
Утвърждаването на българската кирилица би могло да бъде стъпка в нелекия процес на връщане на изгубеното национално самочувствие.
.
