Разказ от Сашко Александров
.
“Иди при богатия да се нагледаш и наслушаш,
а при бедния – да те нахрани и подслони.”
Народна поговорка
Илияна изключи лаптопа. Притвори капака и изчака, докато чуе щракването му.
За кой ли път влизаше в тоя проклет сайт, само с надеждата, че щастието най-после ще й се усмихне и ще заживее и тя без лишения и мъки, на които животът я бе обрекъл от детството насам. Надяваше се да намери човек, който да й помогне да излезе от безизходицата на сиромашкия живот.
Лаптопът беше на сина й Славейко. Ползваше го обаче и дъщерята – Пламена, която от време на време я посещаваше. Тя живееше в града при приятеля си. Имаха желание да свържат семейство, но я съкратиха от работа, а безпаричието се оказа доста голямо препятствие за това. Докато ходеше на работа, помагаше финансово на майка си, а сега парите свършиха и трябваше да търси спешно работа. Беше се ориентирала към Черноморието.
Илияна успя да се научи да работи с лаптопа. Децата й бяха направили акаунт в Скайп и Фейсбук. Всеки ден отваряше сайта за запознанства, разглеждаше профилите на мъже с възраст, близка до нейната, преценяваше, избираше, но не й вървеше. В неделите ходеше до близкия Черепишки манастир, за да пали свещ на света Богородица. Вярваше, че тя ще се смили над нея и ще й помогне.
Нещастието й е, че се бе родила в малкото, забутано селце, където хората нямаха никакъв поминък. Първият й мъж се разболя от туберкулоза и почина на втората година от брака й. В селото живееше някакъв едър, як като бик мъжага, който без да се церемони я облада веднъж в тъмнината зад селското училище. Забременя и трябваше бързо да се реши. Омъжи се за него с нежелание. Мъжагата се оказа закоравял пияница и неудачник. След като му роди второто си дете – момченце, разбра, че живот с него няма да има. По-точно би имало, но с цената на нейното здраве. Разведе се набързо и заживя под наем в една съборетина, заедно с двете си невръстни деца.
По същото време си намери работа във флотацията на Елисейна. Това бе една много тежка и опасна работа за жена. Пътуваше с влак всяка сутрин в пет часа, за да хване първата смяна. Оставяше децата на съседката, заедно с малкото пари, които бяха нужни за мляко и хляб. Там съсипа и здравето си. Откриха й лоша анемия. Трудоустроиха я по болест и я преместиха да работи на портала. Илияна нямаше образование, ако не се считаше незавършената гимназия в Мездра. Не можеше и да работи друго, освен да седи на стола и да наблюдава как минава персоналът край портиерския пост.
Промените в държавата рефлектираха и върху минното предприятие. То бе закрито и тя се оказа без работа. Ходеше всеки ден на трудовата борса, докато не се откри работа в бирената фабрика. Цехът за ферментация на пивото бе наситен с тежка, миризлива и влажна атмосфера. Нямаше начин, трябваше да работи, за да изхранва децата, а и себе си. Заплатата беше малка и не стигаше за нищо. Не минаха две години и бирената фабрика прекрати работа. Беше купена от някакъв варненски бизнесмен, който нямаше интерес да я развива. Работниците бяха изхвърлени на улицата, а тя отново се регистрира на трудовата борса.
Междувременно децата й бяха поотраснали. Дъщеря й си намери работа в някакъв врачански ресторант, а синът й се хвана като шофьор – снабдител в Ботевград. Бяха израснали добри деца. Така ги бе възпитала – на труд и уважение към хората и работодателя. Въпреки безработицата, Илияна доскоро не изпитваше лишения. Децата й работеха и снабдяваха малкото семейство с храна и продукти.
Казано е, че добрият добро не вижда.
В Ботевградската фирма извършиха „оптимизация“ на административния персонал и синът й бе съкратен, въпреки доброто си професионално образование и съвестния труд, който полагаше. Няколко месеца по-късно съкратиха и дъщеря й от ресторанта. Тя беше превъзходна готвачка, но сега кой ти гледа способностите на човека. По-точно трябваха връзки или някои по-специални „нетрудови“ качества на момичето, за да го задържат на работа. То нямаше възможност и желание да избере второто и избра трудовата борса.
С тези нови промени малкото бедно семейство се оказа на границата на човешкото съществуване, без нито стотинка влог, и с доста голям дълг за изплащане на новозакупената едноетажна къща. Живеенето под наем не бе добро решение за което и да е селско семейство.
Трябваше бързо да се потърси решение за прехрана и намиране на работа. Илияна, с нейното разклатено здраве и ниско образование, разбираше, че шансовете й за работа са нулеви. Разбираха го и двете й деца. Синът й се записа в някаква фирма, набираща работници за Германия, а дъщеря й търсеше сезонна работа по Черноморието чрез интернет.
За кратко време двамата млади успяха да си уредят нещата, но остана големият въпрос – съдбата на Илияна. В ТЕЛК не пожелаха да я инвалидизират, а времето до пенсия беше много. Работа в селото, пък и в близкия общински център за нея нямаше. Кметът на селото, приятел на сина й, обещаваше да я уреди към селската община за „озеленител“. Но от обещанието до изпълнението разликата бе голяма.
Бирената фабрика в Мездра смени собственика си и той, с амбицията да възроди биреното производство, започна да набира нов персонал. Работните места обаче бяха твърде оскъдни и за нея такова не се предвиждаше. Оставаше да чака и да търси в сайта обекти за запознанство. Това би я спасило от предстоящата съсипваща мизерия.
В края на мразовития февруари синът й Славейко замина с групата български работници за Германия. Трябваше да ги настанят в кланицата на Дюселдорф. Там на конвейери щяха да разфасоват трупно свинско месо при температури, близки до нулата. Малко германски работници издържаха на подобни условия, затова наемаха чуждестранни работници от най-бедните държави на Евросъюза. Българската група се водеше от някой си Хубавелков – едър и арогантен софиянец. Той водеше разговорите с немските собственици, уреждаше ги в общежитието, грижеше се за храната им. Говореше лош немски език, но пък и самите български работници бяха също неуки по отношение на езика. Водачът им не работеше с тях, държеше се като бос и ги овикваше грубо за най-малкото провинение.
Славейко беше взел със себе си малък евтин таблет с едничката цел да поддържа контакт с майка си и сестра си по интернет. За нещастие още на гарата го изпусна в блъсканицата и той се повреди безвъзвратно. Връзката трябваше да прави чрез мобилния си телефон, обаче тя бе скъпа и поне в първите две седмици избягваше да я ползва.
Работата на конвейера се оказа доста тежка дори за млад човек. Работеха с много остри ножове, който при невнимателна операция можеха да осакатят човек. Освен това конвейера се движеше доста бързо. Те едва смогваха да обработят месото. Почивките бяха кратки и недостатъчни за отмора. Няколко от българските работници не можаха да издържат на условията на работа и се отказаха. Фирмата – посредник ги глоби за неспазване на договора и ги върна в София.
Славейко работеше сръчно и усърдно. Това бе забелязано от Хубавелков и той го премести на по-бързия конвейер. Там работеха само германци с дългогодишен опит. Мошеникът имаше полза от това, защото трудът на наетите работници се заплащаше според количеството обработен материал, тоест според скоростта на лентата. Парите обаче ги взимаше босът, не и българския работник. За труженика оставаше само изнемогата и рисковете от тежкия труд.
В края на една работната смяна Славейко, тежко уморен, не прецени къде да удари с ножа и удари върху собствената си ръка. Ножът сряза дясната му длан чак до кокал. Рукна фонтан от кръв. Зави му се свят и момчето падна на окървавения под. Изнесоха го от цеха и с линейка го откараха до близката болница. Направиха му упойка, спряха кървенето и зашиха дълбоката рана. Болеше го адски.
Вечерта криво-ляво успя с лявата ръка да се обади по телефона на майка си. Разказа й за случката. Тя се притесни много, пребледня и спря да се храни. Сестра му го заувещава да се върне. Не се знаеше как ще се развият нещата с дълбоката рана. Славейко обаче беше взел паричен заем от приятел и трябваше да го върне рано или късно, а върнеше ли се обратно, нямаше никакъв шанс да се оправи с финансите. Отказа на сестра си и обясни, че ще изчака да види как върви зарастването на раната, пък и нали му бяха дали болнични…
Една вечер Илияна видя в сайта за запознанства снимките на мъж, който й хареса. Писа му за рождения ден. Честити, пожела му здраве и зачака отговор. Отговорът дойде след един месец. Оказа се, че мъжът бил млад пенсионер и работил във флотацията на Елисейна. Бил голям началник и пенсията му била висока. Скоро се бил развел. Живял сам в голям апартамент, а и имал собствено заведение, в центъра на областния град.
Колкото и да се мъчеше да си спомни за него, тя така и не успя. Завързаха чат по Скайп. Той се оплака, че не могъл да готви и сега се учел, като свалял рецепти по интернет. Това зарадва Илияна, защото тя беше превъзходна готвачка. Започна да му обяснява как се прави баница, как се готви винен кебап, как се правят мекици. Той слушаше, записваше си и благодареше, а после отговаряше какво се е получило от кулинарните му опити.
Илияна, зарадвана и обнадеждена, сподели откритието с дъщеря си.
Пламена я изслуша, а после отговори:
– Мамо, недей много да залагаш на тоя човек. Може и да те лъже за Елисейна. Ти не си му от ранга и образованието. Ще си имаш проблеми с него. Търси си такъв като теб, работник, който да те разбира и цени. Не си губи времето.
Илияна я изслуша, нищо не отговори, а после продължи да си пише с непознатия човек. Харесваше й да чете онова, което пишеше, беше интелигентен, с широк мироглед.
Около Великден Пламена си намери работа в някакъв ресторант по южното Черноморие. Трябваше да замине в началото на май, защото тогава започвал курортния сезон. Не познаваше нито собственика, нито знаеше каква работа ще й възложат. Отиваше просто на късмет. Парите й вече свършваха, а трябваше да започне да работи нещо. Трябваше да остави и малка сумичка пари на майка си. Брат й не работеше, беше далеч и не се знаеше как ще бъде с него.
Вечерта преди да замине, Пламена купи от града един шилешки комплект на майка си и заръча да си направи от него дробсърма за Гергьовден. Те много уважаваха тоя празник, но поради малкото пари, с които разполагаха, не можеха да си позволят по-скъпи покупки на месо.
Няколко дни преди празника Илияна остана сама, напълно сама. Обади й се една приятелка от Елисейна, че й е купила пилета на един месец за гледане. Тя се зарадва, защото имаше четири броя млади ярки, които бяха пред носене. Щеше да се увеличи пернатото братство, а това си беше за село едно голямо предимство. Нямаше да купува яйца, а щеше да ползва пресни за приготвяне на всякакъв вид храна.
Сподели това със Стамен, така се казваше новият й познайник. Той също се зарадва, дори обеща да дойде и да ги види. Обеща да дойде за Гергьовден.
Тя се развълнува, разшета, изчисти стаите, помете двора, почисти курника и оплеви лехите с дребничкия лук.
Стамен обеща, че за Гергьовден ще купи половин агне и ще го опече в новата си готварска печка. Понеже не му бе ясно как да направи плънката, заразпитва Илияна. Тя му обясни най-старателно. Докато обясняваше, устата й се напълниха със слюнки. Не беше яла печено агнешко може би двайсетина години. Нямаше пари, а с тая малка заплата не можеше да си го позволи. Сега обаче, при безработицата, това си бе значително събитие.
Разбраха се Стамен да дойде малко преди обяд с автобуса от областния град.
На сутринта Илияна стана рано, изми се, закуси набързо и се зае да майстори дробсърмата. След около два часа ястието бе готово. Ухаеше приятно и имаше вид просто за чудо и приказ. Съжаляваше само, че дъщерята и синът нямаше да бъдат тук, за да си хапнат и те.
Към единайсет часа преди обяд внезапно заваля проливен дъжд.
Илияна поглеждаше през прозореца към площада, където трябваше да пристигне автобусът от града. Да, ето го, показа се, направи кръг и спря. От него слязоха няколко жени, две деца и нито един мъж.
Защо ли го няма Стамен? – помисли си Илияна. Нещо я прободе в сърцето. Ами ако го е изпуснал? Ако не се е справил с плънката? Но можеше поне да й се обади, нали му бе дала телефона си? Можеше да позвъни…
Включи лаптопа, изчака да зареди Уиндоуса и видя в Скайпа лика му в зелено. Беше на линия. Отвори прозорец за писане на съобщения и написа:
– Стамене, какво става? Защо не дойде? Проблем ли има?
Отговорът се забави. Чак след десетина минути се показаха няколко думи, пълни с много грешки.
„Дойдоха ми приятели! Седнахме на разпивка. Сега съм на три уискита и трудно пиша. Агнето го опекох и плънката стана добре, както ми я описа. Не ме чакай… Сядаме на агнешко… М-м-м… много е добро, крехко, чак се топи в устата…“
Илияна застина като ледена висулка. Очакванията й бяха попарени. Май дъщеря й бе права. Тоя човек е безотговорен – обещава, а после не изпълнява. Излъга я!… Нея… Излъга я…, а толкова му вярваше!…
Навън заваля отново. Тя наметна старата шуба и излезе да нахрани пилетата. Четирите ярки чирикаха нестройно, намокрени от топлия майски дъжд. Спуснаха се към нея радостно и закълваха лакомо дребната наронена царевица.
После се върна. Влезе в малката кухничка, където печката на дърва вече угасваше. Седна край масата с изстиналата вече дробсърма и се умълча. Не й се ядеше. Настроението й се бе развалило. Животът отново й беше ударил плесник.
На външната врата се чу жалостиво мяукане. Тя погледна натам, после стана бавно и отвори вратата. Отвън на дъжда стоеше малко мокро котенце. То я гледаше мило, мяукаше жално и сякаш я молеше да го пусне вътре на топло.
Тя се пресегна, хвана го нежно и го сложи на стара суха черга близо до печката. После отсипа от дробсърмата, сложи я в малка чинийка и му я поднесе пред муцунката. Котето помириса внимателно, а после залапа лакомо, сякаш не бе яло, откакто се бе родило.
– Милото ми Писанче… Само ти ме уважи днес за празника… никой друг… Лапай миличко, лапай, хапни си… Ти си най-милото и сладко малко същество, което съм виждала. По-добро си от хората, щом ме потърси на тоя ден… Хапни си, а после ще ти измисля име. Дали си мъжко? Ако си мъжко, ще бъдеш Гошко, а ако си женско – Герганка… Нали ми дойде на връх Гергьовден… Ти ще си ми другарче, докато дойдат децата ми… – прошепна тихо Илияна и една сълза се отрони бавно от крайчеца на окото й.
.
Добър и глупав са различни неща!