Индустриализация на културата и съзнанието

Противно на очакванията ни, зад многопластовата същност на човека и неговата материална и духовна култура не се крият сили на злото, удобно наричани „империалистически” или „комунистически” (според политическата нагласа), а сили, присъщи на самия човек. Вътре в него и в обществото дремят импулси на дейност, на възпиране, за връщане назад или за свиване в себе си. Ограничаваме себе си чрез мързел, страх, заплахи, агресия, пасивност, цинизъм, лицемерие, реваншизъм или догматизъм. Мисленето, езикът и поведението ни се сковават в една целенасочено направлявана едноизмерност и аморфност. В културно-естетическите ни образци за подражаване вече господстват топ-модели, манекенки, фолкпевачки, спортисти, артисти от телевизионни сапунки, парвенюта и лесно успели лъскави спекуланти, дори спечелилите от тото и лотария. Това не е просто признак на упадък, а е вече обществената логика на съвременната ни култура. Висшата култура с творбите на Микеланджело, Тициан, Гьоте, Шекспир, Шели, Волтер, Русо, Балзак и т.н. са едва ли не въпрос на куртоазия и позьорство. Шоубизнесът и телевизионната култура унищожават въздействието на класическите културни и естетически образци.

Вместо култура се представя халтура, вместо красота – добре гримирана грозота. Естественият човешки стремеж към красота се замества от стремежа към лесния успех и многото пари. Показността и лъскавата външност изместват задълбочените и истински човешки стойности. В името на успеха, и то незабавния, мнозина са готови да подменят всичко в естетическите си нагласи. Оформи се един свят на ограничената, еднопластова култура, тази на преките резултати, на творческото нетърпение и непосредствени, но нетрайни стойности. Културният човек вече не е знаещият, а имащият. Красив вече не е човекът с вътрешната и външна хармония, а собственикът на индустрията на красотата. Силиконовите подплънки и пластичните операции изместват стремежа към телесната хармония, постиган естествено с физически усилия. Индустриализацията на културата доведе хората до равнище, при което нейните висши образци стават въпрос не на интелектуални, а на материални възможности. Тя престава да бъде процес на индивидуално и колективно творчество, а е процес на масово производство в телевизиите и в световни киностудии като Холивуд и Боливуд.

Потребителят на културни стойности вече разполага с голям набор от аналитици и критици, коментатори и интерпретатори, правещи излишни неговите интелектуални усилия. Те просто му поднасят готовия продукт, както ястието в ресторанта. Индивидуалният прочит или размисъл върху даден културен обект вече не е предмет на комуникация между хората, а повод за изпъкване на „специалиста” пред профана. Еднопластовият човечец не трябва да чете оригиналите, а анализите на знаещите върху тях. Вместо оригиналната статуя на Венера, гледаме нейно копие. Вместо оригинала на картината – репродукция. Вместо култура – кич. Не трябва да се стремим към Еверест, достатъчни са фотосите от там. Културата престава да бъде цел, а средство и търговска марка. Тя вече е агресивна и връхлитаща върху ни структура на индустриалния свят. Вместо ние, тя ни преследва и се превръща в ежедневно насилие върху личността и върху интимните устои на индивидуалността ни. Тя придобива функциите на фина цензура на мисленето и прониква без разрешение във вътрешния ни свят. Налага своите пазарни закони, превръщайки потреблението на пазарните стоки в префинени лостове за изолиране на човека от неговата същност – свободата на мисълта и убежденията. Красотата престава да обединява хората. Тя става повод за завист и безразсъдно експериментиране с човешката телесност. Тирания, а не освободител. Популярната мисъл, че тя ще спаси света, звучи вече нелепо, звучи по-скоро като „красотата ще пороби света”. Жаждата вече е да бъдеш описан в текстове, анкети, реномирани издания и в медийни изяви като „идеалния красавец”, което измества личната ни воля за идентичност сред останалите. Така човек става подвластен на външни, а не на вътрешни мотиви на поведение, и се превръща в симпатична марионетка.

Какво може да направи човек с поведенческото си безсилие в съвременното общество? Малко може и много не може. На фона на културните величия от миналото, може да разчита най-много на скромна следа в историческия коловоз. Овеществяването на съзнанието ни превръща всички нас в неволни участници в процес на масово заробване. Затваря индивидуалните ни усилия в тесните рамки на всеобщото регламентиране. Независимо от националност и раса, сме обвързани в по-голяма степен с вещите, отколкото с хората. Материалното благополучие се е превърнало в капан, от който няма измъкване. И вече дилемата не е „Да имаш или да бъдеш”. Регламентът не се определя от някакво свърхмогъщо правителство според антиутопията на Оруел, а от света на натрупаните продукти на човешкия труд, които не се съобразяват вече със създателя си. Или, както казва философът Маркузе: „Продуктите индокринират и манипулират. Те поддържат едно фалшиво съзнание, което е имунизирано срещу собствената си неистинност”.

Времето, което човек влага в отношението си с вещите, все повече надхвърля това, което отделя в отношенията си с останалите хора. Практическата дейност на отделния човек е в мъртвата прегръдка на вещите. Творчеството все повече е средство за препитание, а не за самореализация на личността. Успехът на всяка цена става водещ мотив в дейността й. Кариеризмът е водещата житейска философия, даваща някакви цели и осмисляща дейността ни. Човек за човека се превръща в средство, а не в цел. Появява се чистата форма на робството – да съществуваш като средство, като вещ. Общуването между хората се е превърнало в начин на загубване на идентичност, а не на нейното изграждане. Да разчиташ на себе си вече не означава сам да избираш пътя си в живота, а да избираш свободно своя господар в обществото. Особено в „свободните” общински или парламентарни избори. Принудителното робство от миналото се е превърнало в ново свободно, доброволно робство. Робуването ни на други индивиди или групи (партии, мафии, клики, клубове, секти, ложи и т.н.) означава отказване от личностна идентичност в името на враждебни нам цели.

Защото жертваме личната си автономност не по отношение на ежедневните битови въпроси, а по глобалните въпроси на човешкото битие – смисъла на живота, избора на свободно поведение, на справедливото и доброто. Обществото започва да се дели не на добри и лоши, а на успели и неуспели. Координатната система на нравствеността ни престава да включва ориентирите си за добро и зло. Заместват ги по достъпните и изчислими критерии за успех и неуспех. Разбира се материално овеществен. Човекът става роб на жаждата за успех. Робите на развитата индустриална цивилизация са сублимирани роби, защото робството е преминало вече в съзнанието им. Външно роби няма, не дрънчат окови, не плющят камшици, не се чуват крясъци на надзиратели, не ехтят виковете на разбунтувалите се трудещи се маси. Вечер хората покорно сядат пред телевизора, покорно пускат фишовете си от тотото, на стадиона свободно отприщват натрупания си страх, гняв и стрес. Те просто престават да бъдат индивиди и се превръщат в тълпа, която е престанала да мисли, да се съмнява, да върши нещо наистина свое.

Самозаблудата за свобода се е превърнала в обществена необходимост. Тоталното примиряване и фактът на приемане и използване езика на властта означават, че хората вече говорят езика на своите господари и благодетели. Масмедиите и политическите лидери предпочитат достъпност на информацията вместо достоверност. Използват изпробвани лингвистични шаблони, които като търговска марка говорят сами за себе си. Комуникацията им с хората не е дискусия, а придобива заклинателен или подмолно манипулативен характер. Езикът на фактите е изместен с този на интерпретирането им, като истината отстъпва пред нейното имитиране и пред рафинирани прийоми на сугестия за убедителност. Персонифицирането на злото в отделни личности (Хитлер, Сталин, Путин, Садам Хюсеин, Кадафи, Бин Ладен и др.) и групи (хулигани, наркомани, терористи, ислямисти, комунисти, фашисти, реакционери, консерватори, червени, сини и т.н.) дава възможност на лековерния индивид да повярва в близката всеобща победа на доброто (преди на социализма, днес на демокрацията). Откроява се мисълта, че виновни са само „лошите”, т.е. посочените като лоши, било то личности, цели класи, етноси и народи. Какво друго е соченето с пръст на държави, обявени за терористични или подпомагащи тероризма? Така се тиражира образа на врага.

Всъщност, зад високопарния речник се крие духовната нищета на една световна политическа класа, неспособна да се откаже от лъжата, носеща политически дивиденти. Няма народ, който да не имал лоши периоди в историята си, да не е имал срамни моменти на слабост и шовинизъм, да не е допускал тирани и диктатори да нанесат петно върху реномето му. Има лошо и добре управлявани народи. „Великите” сили извличат от всяко международно събитие неговите активи за себе си, като натоварват с пасивите му „невеликите” сили. С този подход запазват статуквото така, че нациите да се делят на губещи и печелещи, преуспели и изостанали. Така в манията си за величие не осъзнават, че загубата на националните суверенитети не може да се отнася само за едни държави, а да не се отнася за тях самите.

Неравномерното икономическо развитие, военните конфликти, размиването на държавните граници, прекрояването на географските карти водят до икономическата емиграция, която се превръща в по-голям проблем от политическата емиграция преди падането на „желязната завеса“. Вече сме свидетели на замяната на политическата „желязна завеса“ с някаква особена и непробиваема икономическа завеса. Страхът от спадане на собственото жизнено равнище, от напливите на икономическите емигранти изтласква абстрактните мантри за свобода на придвижването, местопребиваването и прословутия лозунг на глобализацията „за свободно движение на хора, идеи и капитали”. Няма по-перфидно потискано дисидентство от привидно толерираното, но изложено на остракиране от шаблоните на зле разбрана политическа коректност  и от изградени клиширани нагласи на манипулирано обществено мнение.

В заключение следва да ни е ясно, че маскираното господство е по-опасно от откритото, защото осъзнаването му става далеч по-трудно и това може да се окаже фатално за обществата, които не го осъзнаят навреме.

Светослав Атаджанов