Битката за доминиране в Космоса между СССР и САЩ беше в разгара си. Руснаците пращаха: сонди в окололунна орбита; „луноходи“ по повърхността на земния спътник; „Първият човек на Луната несъмнено ще бъде съветски!“ – беше заявил генсекът на ЦК на КПСС. Американците просто си вършеха работата по проекта „Аполо“. До оня летен ден на 1969 г., когато Нийл Армстронг направи първата крачка на човека върху Луната.
Няколко години по-късно бях изправен пред важно решение – каква тема за дисертация да избера? Разбира се, космическа! Научният ми ръководител набързо ме „приземи“, или по-скоро „приводни“: „Международноправни проблеми във връзка с предотвратяване замърсяването на морската вода с нефт“ – едно от малкото по онова време научни изследвания в областта на тъй модерната днес екология. Междувременно напредвах в материята за правата на човека – два периметри, които днес са заети от доскоро незнайни „борци“, според които те са зачинателите им; да се надяваме поне, че няма да се окажат и техни довършители (май натам е тръгнал целият днешен сбъркан свят…).
Свързвам това с една особена, запечатана в детското ми съзнание случка отпреди шестдесет години. Беше горещ летен ден. Августовското слънце жареше безпощадно рядката, вече жълтееща се трева на кривобарския „твърдак“. Кравите, обезводнени като хората, „пладнуваха“, преживяйки. По едно време някой подхвърли „да отскочим до Искъро„, да напоим добитъка и да се поразхладим. Тръгнах и аз с моята еднорога Гюра и щерка й Миче. Някъде към 6 ч. привечер всички вкупом си тръгнаха по домовете. Потеглих с моите две добичета, но не за селото, а обратно към Крива бара.
Заслужавало си е. Още докато доближавахме мочурливата местност, слухът ми долови непознати дотогава звуци от птичи гласове. Скоро погледът ми обхвана такава картина, каквато след повече от половин век можеше да се види само по „Animal Planet“ или „National Geographic“. Стотици, а може би и хиляди диви патици, гъски, бекаси, гмурци и други неразпознаваеми водоплаващи пернáти само за некакви си 4-5 часа бяха населили освободеното от човека природно кътче.
Гледах като замаян това великолепно разнообразие до мига, в който с кравите прекрачихме границата между нивите и ливадата. Чувствителният слух на птиците беше доловил стъпките ни. Първи се „изстреляха“ бекасините. Последваха ги патиците и по-тежките им посестрими гъските. Небето се замрежи от птичи тела, а свистенето на безброй чифтове крила изпълни привечерния въздух. Картината беше невероятна. Но това не беше всичко.
Изведнъж от най-дълбоката част на барата се счу особено мощно изплескване на криле, и седем приказно бели лебеди грациозно плавно се понесоха в небето. Райско видение! И като си помисли човек: само няколко часа са били потребни на истинската природа, за да възвърне своя законен статус с неговата неподправена, първична красота, прелест и многообразие…
Крива бара отдавна е заличена от екологичните карти на т.нар. „влажни зони“ – някакво си ДеЗеСе засипа мочурището и на негово място набучи бетонни колове и опъна стоманени телове на плантация за хмел. Човекът се беше намесил, окончателно и безвъзвратно беше „победил“ природата. Никога повече чудото, на което детето в мен беше станало свидетел в далечната августовска привечер, нямаше да се повтори. Пък и необходимо ли е?
Днешният зомбиран от кървави интернет-екшъни тийнейджър живее в други – не духовни, а душевни – измерения. Виртуалността за този малък, отказващ да порасне Homo Ludens, e неговата „истинска реалност“. Прав е Олдъс Хъксли (Aldous Leonard Huxley) с пророчеството си в „Прекрасният Нов свят“ (“Brave New World”). В съчетание с „1984“ и „Животинската ферма“ (“Animal Farm”) на Джордж Оруел (George Orwell), тази своеобразна трилогия рисува апокалиптичното човешко бъдеще, осъществяването на което вече е в ход.
Да, за хората след „1984“ с нейното Министерство на истината „Прекрасният Нов свят“ представлява „Животинска ферма“, в която оскотялото човечество се вкарва все по-интензивно от неговите плутократични свинско-кучешки (според Оруел) елити. И което е трагично странно: всичко в поведението им говори, че този начин на живот се харесва – щом неизменно гласуват за тлъстите свине и ненаситните песове, но не и за човеци.
На такова население му е изпотрябвало да се възторгва от пернáтия свят на унищожената от него самото Крива бара…
Скотовете от животинската ферма не се нуждаят от подобни картини от старите ленти. Дарвинистите твърдят – без необходимите доказателства – но това не ги притеснява ни най-малко – че човекът е братовчед и дори син на маймуните. Не го приемам.
Но деградацията, която наблюдавам ежедневно, ми подсказва, че е твърде вероятно Homo Ludens да деградира в обозримото бъдеще поне в Homo Erectus – а оттам до маймуната е „рукой подать“ (Homo Habilis).
Vae… (Горко…).
Николай Гусев
