Разказ от Виктор Хинов
.
Ето, че южнякът изду бузи, зачервени от гръцко узо и българска ракия, опули очи, блеснали от турско кафе и образи на хубави, снажни българки, и задуха над Москва с дъх на разкалена африканска пустиня, средиземноморски бриз, цвят на маслина и ухание на кюстендилска ябълка.
Стотици въртолетчета се откъснаха от своите летищни терминали, издигнаха се във въздуха и полетяха по вятъра с безценният си товар, а кленовите дървета, с корени, дълбоко впити в земята, тъжно махаха с клони за довиждане на децата си.
Едно от въртолетчетата плавно се спусна надолу, за да кацне на ревера на възрастен, добре облечен мъж, към седемдесетте, седнал на една пейка в парка. Мъжът го взе от ревера си и започна внимателно да го разглежда. В очите му имаше мъдрост и доброта. От онези мъдрост и доброта, които са вродени у някои хора. Понякога тези качества, калени в най-страшни житейски изпитания, се усилват и се превръщат в неотделима същност на характера на човека.
– Интересно, нали? – попита мъжът, седнал на съседната пейка. Той беше на около четиридесет и пет, но изглеждаше по-възрастен, поради небрежното си, изцапано с петна облекло, и отдавна небръснатата брада на изпитото, изнемощяло лице. В очите му наистина светеше интерес, но по-скоро към човека на съседната пейка, отколкото към кленовото въртолетче.
Възрастният мъж го погледна въпросително.
– Интересно е как природата с лекота лекота и финес, от милиони години насам, използва нещо, което на нас, хората, ни е отнело хилядолетия да изобретим, и все не можем да се научим да изработваме и ползваме така перфектно като нея. Аз се казвам Сергей. Сергей Степанич Иванов, приятно ми е – каза младият и подаде ръка.
– Михаил Антонович Бернатович – представи се на свой ред възрастният и стисна подадената ръка.
– Поляк ли сте? – попита Сергей Степанич, неприятно изненадан.
– Само наполовина – усмихна се Михаил Антонович. – Другата ми половина е казашка.
– Ето вие, Сергей Степанич, преди малко се възхищавахте на чудесата на природата. Кажете ми, по какво ние хората се отличаваме от тези малки въртолетчета? И моят баща, като това семенце е отвят от Полша, подгонен от вятъра на Първата световна война. Вие сте млад, Сергей Степанич, и сигурно не знаете колко силно духа вятърът на войната. Милиони хора издухва той от местата им и ги запраща къде ли не по света. И те летят ли, летят, а после се приземяват някъде.
– Да, приземяват се – промърмори Сергей, който всъщност беше заговорил непознатия с цел да отнесе почерпка на аванта. Сега тази надежда у него бавно угасваше. Поляците минават в Русия за бамбашка – враждебни, стиснати и затворени хора.
„Нито могат да се бият, нито могат да пият като хората“ – помисли си Сергей. Но разговорът беше започнат от него и да го прекъсне сега означаваше да признае пред себе си, за пореден път, собствената си алкохолна зависимост. Това винаги го караше да се чувства гадно. Така че той избра да продължи разговора и запита:
– А защо баща ви е останал в Русия след войната, Михаил Антонович?
Михаил се усмихна:
– Ами никой не го е питал, драги. Той е бил военнопленник. След лагерите заживял в полската колония тук в Москва, срещнал майка ми и животът се завъртял. Как да я откара, казачката с четири деца, от Москва на село в Полша?
Сергей Степанич кимна с разбиране. – А вие, като роден и израснал тук, сигурно сте истински руснак, Михаил Антонович? – попита той с надежда.
– Само наполовина – усмихна се пак Михаил. След което попита:
– Сергей Степанич, наистина ли искате да разберете историята на семейството ми? Нямате ли по-належаща нужда точно сега?
Сергей искаше да го изпсува и да си тръгне, но срещна погледа му. Толкова разбиране и състрадание имаше в този поглед, че Сергей прехапа език.
– Аз, Михаил Антонович, с удоволствие ще чуя историята на семейството ви, и ви уверявам, че това не нарушава никакви мои планове.
– Тогава премествайте се на моята пейка, драги ми Сергей Степанич, и разделете с мен този термос, пълен с чудесен черен чай.
Михаил извади от чантата до него вместителен термос, два сандвича и две стъклени чашки, облечени в метални форми, които в Русия наричат подстаканник.
– Чаят, Сергей Степанич, иска голямо уважение. Тук в парка не мога да донеса чайник, но сърце не ми дава да пия този чудесен индийски чай от пластмасови чашки. – И той напълни и двете чашки с тъмнокафява, почти черна течност.
Сергей Степанич жадуваше за друга течност в момента, но отпи от чая, за да не се изложи пред Михаил Антонович. Чаят се оказа горещ и изключително силен. Толкова силен, че на Сергей му се замота главата от първата глътка.
– Хапвайте си, Сергей Степанич – гощаваше го Михаил. – Това е силен чай и на гладно, ако не сте свикнал, може да ви прилошее.
Сергей задъвка от сандвича, а Михаил започна да разказва.
– Баща ми, лека му пръст, беше чист поляк. Тих и скромен човек беше той, Сергей Степанич. Работи като ватман на девятката. Тогава тя вървеше от Киевската гара до Градинския пръстен. Сега всички маршрути се промениха, а и градът също е променен. А аз още от малък разбрах, че съм различен. И работата не беше там, че татко ни водеше всички в католически кастьол, а не в православна църква. Бях различен, защото семейството ми беше различно от другите. У нас никой по никого не викаше. Нали знаете как в много семейства има свади, разговори с повишен тон, обиди и наказания. Това в нашето семейство го нямаше. Татко се прибираше вечер, скапан от работа, но винаги питаше мама какво може да й помогне, а тя винаги го молеше да си почине и после да дойде на масата за вечеря. За петдесет години заедно никога не се скараха тези хора. Даже не съм ги чувал да повишават тон. Татко имаше уважение към жената. За него всички жени бяха „пани“, а с майка се държеше като с полска графиня.
Различно е това в Русия, знаете ли, Сергей Степанич. Тук имаме много по, как да го кажа, земно отношение към жената, ако позволите. Спомням си, когато в този парк, през далечната хиляда деветстотин четиридесет и първа година, за пръв път усетих любов към едно момиче. Беше вечер, ние танцувахме валс под звуците на парковият оркестър, а после тя ми позволи да я изпратя. Беше толкова неземно красива, лека, грациозна, като ангел! Вървяхме из тъмните алеи на парка, държахме се за ръце, аз усещах уханието й и се задушавах от растящото в мен чувство. Трябваше да направя нещо. И знаете ли какво направих? Вдигнах я на ръце и я носих до самия й дом. После се разделихме. Тя започна да ме избягва и тръгна с друг. Сега разбирам, че моят порив й се е сторил странен и глупав. Тогава момчетата целуваха и натискаха момичетата по пейките и тъмните ъгли, а аз като глупак я носех на ръце.
И двамата весело се засмяха. После усмивката на Михаил помръкна.
– Това беше май, а юни избухна Отечествената война. Аз тогава бях студент-химик в Московският университет. Всички студенти по химия набързо ни преквалифицираха на лекари–хирурзи, и след само осем месеца ни пратиха по фронтовете. През онези пред фронтови месеци аз завъртях любов с друго момиче – моя съученичка от гимназията. Тя обеща да ме чака. Дочака ме, но вече имаше дете от друг. Не я виня. Аз също междувременно се влюбих в друга. Разбирате ли, аз бях руски фронтови лекар. Но бях и наполовина поляк. Винаги съм се стремил към поляците, към Полша и полската култура. Когато разбрах, че генерал Рокосовски набира армия от поляци в емиграция, за освобождението на Полша, аз подадох рапорт да ме преведат там. И рапортът ми беше одобрен. В Русия предпочитат да не държат в армията си хора със смесен произход.
– Тежко ли беше на фронта? – попита Сергей.
Михаил го погледна замислено.
– Тежко не е правилната дума, драги ми Сергей Степанич. Разбирате ли, има неща, които човек не трябва да вижда и да преживява. Те променят човешката душа необратимо и завинаги оставят своя тъмен отпечатък върху нея. Нека днеска да ви разкажа за любовта. За любовта към една жена и за любовта към една страна. За мен и двете са свързани. Аз никога не бях виждал Полша, но в сърцето си я обичах повече от Русия. Тя беше малка, слаба и разкъсвана от веригите на немските и руски танкове. За мен тя беше страната, от която е тръгнал родът ми. Моя прародина. Чувствайки разликата между мен и другите младежи в Русия, мислех, че ако бях роден и израснал в Полша, щях да бъда точно на мястото си.
Нали знаете, уважаеми Сергей Степанич, как нито една жена не е точно това, което искаме, докато не се влюбим в някоя? И тогава тя става нашата липсваща и намерена половинка. Как се чудим, че сме живели живота си без нея досега, и не можем да си представим, че някога ще живеем поотделно. Цял живот търсим именно тази жена. Е, аз, драги, я намерих. Беше в освободена Полша, през първата следвоенна пролет, най-чудесната пролет в живота ми.
През военните години, драги ми Сергей Степанич, ние не живеехме. Ние оцелявахме. Всеки ден беше последен и с всеки ампутирам крак или ръка, с всеки загинал пред очите ни човек, си отиваше и по нещо от нас. Докато всичко престана да има значение. Сталин, партията, наказателните роти, милионите в лагери – всичко това престана да има значение. Останахме само ние и те. Ние в кафявите униформи и те в сивите. Ние убивахме тях, а те убиваха нас. Когато фашистите бяха пред Москва, нямаше вече нито правила, нито дисциплина, нито армия. Ние всички бяхме една огромна, освирепяла, руска тълпа, обединена от едничкото желание – смърт. Да убиеш или да бъдеш убит, все тая. Смърт. Хората умираха, закривайки с телата си дулата на картечниците. Хвърляха се с гранати под веригите на танковете. Мъртвите воюваха редом с нас. В тази война, Сергей Степанич, победиха тези, които желаеха смъртта повече. Своята смърт. Няма на света народ, който да желае и да предизвиква смъртта повече от руския. И всички ние – поляци, узбеки, татари, якути, арменци, всички тогава пред Москва станахме руснаци. И към края на войната в душата ми имаше толкова много смърт, че животът нататък ми се струваше невъзможен. Но вие, драги, не знаете силата на живота. Не можете да я знаете, ако никога не сте пожелавали смъртта така, както само един руснак може да я пожелае.
Полската пролет на четиридесет и пета възроди живота в мен. Полша и Ванда. А може би Полша е Ванда? Тя беше прекрасна с тази полска красота, която без един изстрел е покорила сърцето на Наполеон – завоевателя. Той, също като Хитлер, е бил пометен с цялата си непобедима армия от руската тълпа, но много преди това прекрасната пани Валевская самичка покорява най-гордото и непристъпно сърце в Европа. Силата на любовта, драги, е по-голяма от силата на смъртта. Нито един народ на земята не умее да обича така, както го умеят поляците.
Никога, нито дотогава, нито след това, съм изпитвал такова единение със света, такъв подем на жизнените сили, такова желание и толкова много щастие. Времето спря за мен, Сергей Степанич. Знаете ли какво е вечност? Това е една секунда. Секунда, през която гледаш в очите на любимата си. Там, в очите й, са разрешени всички проблеми, там няма нужда от нищо. В очите на Ванда може само да потънеш и да останеш в тях за винаги. Ние не си говорихме много. Нямаше нужда. Знаете ли как, когато си с някого, изпитваш тази нужда да говориш за нещо, независимо за какво, просто защото мълчанието ви кара и двамата да се чувствате неудобно. С Ванда не беше така. С нея беше чудесно да се мълчи. Думите с нея бяха излишни. Даже малко ме беше страх, че ако заговоря, ще разваля магията. Да, тази пролет не беше част от земния живот, Сергей Степанич. Тя беше част от Рая.
Михаил замълча, унесен в собствените си мисли.
– Вие сигурно сте женен за Ванда днес, Михаил Антонович? – попита след малко Сергей.
– А, какво? – сепна се Михаил. – Не, Сергей Степанич, днес съм женен за момичето, което обеща да ме дочака след войната, и когото като се върнах, намерих с дете от друг. Бащата на детето й я беше изоставил и ние се оженихме, а аз осинових детето.
– Но защо?! – възкликна с недоумение Сергей.
Михаил се усмихна леко. – Защото, любовта и животът са различни неща, Сергей Степанич. Те обитават различни вселени. Животът си има свои собствени закони. За Ванда аз бях прекалено много руснак.
Сергей седеше потресен от чутото.
– Приятелю – каза му Михаил. – Вие имате ли си семейство?
– Да, жена и две деца – отговори Сергей.
– Тогава отидете при тях, прегърнете ги, целунете ги, погрижете се за тях. Недейте да търсите любовта, недейте да търсите смъртта. Просто живейте. Днес и сега. Ето моят телефон. Обадете ми се. Аз съм лекар в клиника за лечение на алкохолизъм. Подарете живота си на семейството си, Сергей Степанич. Повярвайте, така ще е по-добре.
Старият лекар стана от пейката, прости се със Сергей и тръгна за вкъщи.
Сергей се върна при семейството си, а след време потърси доктор Бернатович за помощ. Оттогава той не сложи и капка алкохол в устата си.
Две години по-късно, по време на контролен преглед в клиниката, Сергей разбра, че доктор Бернатович внезапно е починал, а после в коридора по случайност дочу разговор между двама патоанатоми.
– Невероятно, колега – казваше по-младият доктор – никога не съм виждал толкова износени вътрешни органи преди. Спомняте ли си сърцето? Артериите твърди като камък и деформирани от вкалцявания.
– Лявата коронарна се беше деформирала по много необичаен начин – отговори по-възрастният. – Беше приела формата на буквата „Р“.
– Сигурно е латинско „П“, колега. Фамилията Бернатович е от полски произход. Та и артерията е искала да изпише „поляк“ – опита се нескопосано да се пошегува по-младият.
– Само наполовина – каза Сергей.
– Какво искате да кажете? – обърнаха се към него докторите.
– Доктор Михаил Антонович Бернатович беше поляк само наполовина. Другата половина е руска. Може би артерията е искала да каже руснак?
…А може би артерията е просто един кръвоносен съд, пътят на който по повърхността на сърцето наподобява криволиченето на човешката душа, между любовта и смъртта, по пътя й към вечността?
.
