Интервю на Нихал Йозерган с Ертурул Мавиоглу*,
в. „Труд“
38 години след първото голямо протестно шествие срещу цензурата турските кинаджии и любителите на киното отново излязоха на улицата с искането за свободно кино. Една от причините е изваждането на документалния филм „Бакур” (Север – на кюрдски език), разказващ за живота на бойците от ПКК, базирани в планините на Югоизточна Турция и Северен Ирак от програмата на 34-тото издание на Истанбулския филмов фестивал. Лентата не бе допусната в програмата поради огромния натиск от страна на министерство на културата, под предлог, че не е лицензиран. В знак на солидарност към колегите си от конкурса се оттеглиха много филмови дейци и кинокритици, включително и автори на чуждестранни филми. След което членовете на журито също обявиха, че се оттеглят, от което пострада не само духът на най-престижния турски кинофестивал, но и за жалост опетни и имиджа на организаторите от IKSV (Истанбулската фондация за култура и изкуство), които бяха обвинени, че са се огънали под натиска на правителството .
Турската публика все пак успя да види голяма част от филмите, но награди и заключителна церемония нямаше. Българският филм „Урок” също излезе от състезателната част, но се радваше на голям зрителски интерес. Билетите за всички прожекции бяха предварително изкупени, а публиката аплодираше лентата на българския екип.
Ертурул Мавиоглу: Някой помни ли тези, които свеждат глава пред цензорите?
.
– Как обяснявате голямата подкрепа, която получихте от киносредите след скандала на фестивала?
– Цензурата, която от дълги години съществува в Турция, през последните няколко години нанесе удар и върху медийния сектор, но за разлика от тях, когато един филм бъде забранен, веднага става ясно кой е цензорът. Културното министерство до голяма степен е взело в плен нашего брата поради чисто финансови причини. Което връзва до голяма степен ръцете на творците, които няма как да бъдат хем свободни, хем да получат лиценз за филм, който не е одобрен от министерството. Ние нямаме никакъв дял за растящата като лавина бурна професионална и обществена реакция след спирането на нашия филм. Колегите проявиха много бърз рефлекс на солидарност и от 33 в програмата 22 филма взеха решение да се оттеглят, което може само да ни радва.
– Какво беше стряскащото във вашия документален филм?
– Нито аз като журналист, нито Чаян Демирел (документалист, съавтор на филма) никога не сме се питали какво ли ще се случи, ако направим това, защото това е автоцензура и тя е по-опасна от официалните спирачки пред твоята творба. Ако тръгнеш да работиш с опасенията дали ще бъда съден, дали ще бъда цензуриран, дали ще попадна в затвора, тогава никой в тази страна няма да създаде нищо добро – нито в журналистиката, нито в киното, нито в културата и изкуството изобщо.
– Живеем в една Турция, в която властимащите поставят „нови критерии” пред изкуството. Мерят полите на балерините, плътността на балетното облекло, назначават наблюдатели в театрите…
– Честно да ви кажа, не смятам, че положението, в което се намираме, има нещо общо с ислямизацията или религиозността. Управляващите по-скоро напомнят на превратаджиите, срещу които се бореха така усърдно. Смятат, че ще затвърдят властта си, мачкайки другите, и че ще останат завинаги на власт. Но такъв филм няма… Тази страна мина през какво ли не. От Кенан Еврен до Тургут Йозал, Сюлейман Демирел, Тансу Чилер, Месут Йълмаз… Дори по тяхно време не беше толкова зле.
– Как посрещат бойците от ПКК държавната политиката за диалог между правителството и кюрдското политическо движение?
– Съвпадна с обявяването на „кюрдското отваряне”. След посланието на осъдения на доживотен затвор Абдулах Йоджалан, което бе изчетено в Диарбекир по време на празника Невруз преди две години. В него той еднозначно заяви, че е дошло време да се оттеглят от Турция. Настоящият им лидер Мурат Карайълан след това организира брифинг за журналистите в Кандил (Северен Ирак, Кюрдистан), сред които бях и аз. Така започна снимачният процес, в който проследихме първите въоръжени групи, които напускаха пределите на Турция, после продължихме снимките през лятото на 2013 г.
Видите ли, когато колеги от Би Би Си, АФП, Ройтерс и други световни медии го правят, това не разбунва духовете. Аз исках да задам своите въпроси. Това е всеобщ проблем на журналистите. Всеки желае първи да разследва проблем, който не е бил нищен досега. Нашият екип вървя, яде и спа заедно с тези бойци дни наред в кюрдските високопланински райони при много трудни условия. Няма мобилни телефони и всеки момент може да се случи всичко, рискуваш наравно с тях живота си, а те водят нелегален начин на живот. Да ви призная, ако не бях получил оригинални отговори, щях да се откажа изобщо да правя този документален филм. Сега подготвям и книга.
– По време на войната с ИДИЛ кюрдите излязоха на преден план не само на фронтовата линия в Кобане, а и в очите на световното обществено мнение. Особено жените, които се бият и умират рамо до рамо с тези бойци. Вашите впечатления?
– Когато кажем кюрди, първото нещо, за което се сещаме, е феодалното устройство и морал, който е важен толкова, колкото и стойността на живота им. По принцип жената винаги е на втори план в такъв тип обществено устройство. Но кюрдското движение поведе вътрешна инициатива за еманципацията на жените. И аз се чудех дали това е само пропагандна опаковка, или нещо реално. Беше ми интересно да науча каква е тяхната позиция във военната система и как са структурирани. Това, което видях, е, че кюрдските жени не се бият само с радикалните ислямисти или само срещу режима на Башар ал Асад, молите в Иран или този в Турция, а в същото време срещу мъжката хегемония и потисничество на жената. Тоест в този смисъл те са феминистки. Мъжете не само се допитват до тях, когато вземат решения, а искат и специално разрешение, за да влязат в техния лагер. Ако не го видите отблизо, няма как да го разберете.
И както е казал поетът: „Та кой си ти? Част от силата, която зло желае, но все добро твори.” Хубавото на лошото от нелепата развръзка на тазгодишния истанбулски филмов фестивал най-добре синтезира друг известен турски журналист Тугрул Ерйълмаз. Пред вестника на арменската диаспора „Агос” той казва: „Историята на изкуството в същото време е история на цензурата и на борбата на хората на изкуството срещу нея. Натискат, пресират и хоп… изскача един Йълмаз Гюней, после Метин Ерксан, Зеки Демиркубуз, Шериф Гьорен, Зеки Йоктен и един Нури Билге Джейлан – все хора, които са били в спор и най-малко са се споразумели със системата. Кажете ми, някой помни ли изобщо тези, които са свели глави пред цензорите?”
–––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Ертурул Мавиоглу e турски журналист, който е бил арестуван и осъден на 8 години затвор заради левите си убеждения, когато е на 19 години, по време на военния преврат в Турция през 1980 г. След като излиза на свобода, завършва журналистика. Работи от 30 години в различни турски медии – всекидневници и тв канали. Два пъти носител на наградата за разследваща журналистика, присъдена му от Дружеството на съвременните журналисти. Автор на 4 книги и забранения филм „Бакур”.
.
