Тия дни пак умрях. Чат-пат и от време на време ми се приисква да си почина. А както е известно, по-добра и релаксираща процедура от смъртта няма.
Поех аз на разходка по небесните пътеки и тъкмо бях започнал да шмъркам с пълни ноздри от спокойствието, ухаещо на люляци, пред мен се изпречи странно позната върлинеста фигура.
– Здрасти! – захили ми се тоягоподобният – Не ме ли позна?
Прерових набързо файловете и го намерих – Васко, съученик от 133-то у-ще. В трети-четвърти клас техните го преместиха някъде другаде и оттогава не го бях виждал.
– Ха! Каква среща! Я, какъв маркуч си станал. Здрасти бе, Васе! Как я караш, тоест преди, преди как я караше?
– Амии, сега съм добре, ама докато бях жив, ми се искаше да умра. Ожених се, две дечица ни се родиха, ама работа няма, или пък има, но като получиш мизерната заплата, се чудиш кое по-напред да платиш. Тока ли, парното ли, водата ли… за храна ли? И децата си искат своето… Измъчихме се. Хем им се радваме на малките, хем треперим от страх. Какво ще правим следващия месец? Откъде да намерим пари, за да ги нахраним? Потънахме в дългове към роднини и познати. Ами ако недай си Боже се разболеем, как ще плащаме бесните сметки? Реших да рискувам. Заложихме квартирата към една банка и взехме кредит, за да започнем дребен семеен бизнес. Следващите години се скъсвахме от бачкане и с течение на времето се закрепихме. Даже разширихме бизнеса. Свикнах да плащам подкупи на бирници, инспектори, общински съветници… на кого ли не… Само и само да не ме закачат и да ми вървят нещата. Пък и, знаеш как е в България. Като кандидатстваш за работа, не гледат образованието, квалификацията и опита ти. Гледат на кого си човек. Имаш ли вуйчо владика, или поне да си шурей или баджанак на някой големец. Същото е и като участваш в обществени поръчки и търгове. Не е важно дали твоята оферта е най-добра, главното е да дадеш най-тлъст рушвет.
Та, горе-долу всичко си вървеше нормално – по български. Обаче един ден, при мен в офиса цъфнаха пратеници на някакъв местен феодал. Мутрите ми обясниха, че шефът им коли и беси в града и направо ми поискаха половината от бизнеса. Натвърдиха ми, че няма смисъл да се оплаквам никъде, защото шефовете на полиция, прокуратура, съд, НАП, кмет… били негови ортаци. Напомниха ми да си помисля, че имам жена и деца. Помислих. Половина всъщност означаваше всичко. Щях да стана наемен работник в довчерашния мой бизнес, и докога щеше да е тази агония? Докато феодалът не изсмуче и обезкости тотално фирмата и не ме зареже накрая да се оправям сам с банки, партньори, доставчици, клиенти… Тоест – предизвестен, ясен и категорично кофти край! Сетих се, че някога в училището родителите и обществото ни учеха да вярваме в държавните институции, да вярваме, че съдии, прокурори, следователи и полицаи винаги са на страната на справедливостта и закона. Че те са добрите. В отчаянието си, страшно ми се прииска това да е истина и подадох жалба. Опълчих се и рязко се събудих…
Детските приказки за „доброто” и „лошото” свършиха. Реалността ме засмука мощно и безвъзвратно ме хвърли в държавната месомелачка. Отборът на местния феодал действаше като добре смазан механизъм – явно не им беше за пръв път да оглозгват хора. По-нататък всичко се разви не толкова бързо, но за сметка на това пък гарантирано и брутално ефективно. Стовариха се отгоре ми като лешояди с цялата си осъзната безнаказаност. Разбрах какво означава да си безпомощен. Представителите на кривосъдието открито се присмиваха на опитите на адвоката ми да ги накара да спазват закона. Скалъпиха ми обвинения по целия наказателен кодекс и с лекота си ги доказаха. Съдиите просто копираха обвинителните актове на прокурорите, които пък си бяха най-обикновени разпечатки на НК. Пратиха ни наказателни бригади от НАП и комисията „Кукушлев”, които се постараха – ревизираха за няколко поколения назад. Стигнаха почти до времето на Хан Аспарух и понеже някакви наши далечни прадеди не могли да докажат откъде имат палатката, коня и двете овци… и стана страшно. Проверяващите специалисти си назначиха свои хора, за да измъдрят „експертиза”. Умножаваха и събираха по някакви коефициенти, които са известни само на тях. Преминаваха през крос-курсовете на амулетите към Тангра, през торби сол, та до евро и долари. И накрая ни заклаха в левове, за да е по-патриотично. Оказа се, че в следващите десетина хиляди години, каквото и колкото да работим и да изкараме, все ще сме длъжници на държавата, демек – на чиновниците. Защото Държавата това са те – апаратът. Който си мисли, че държавата е народът, бърка. Освен, че ни взеха абсолютно всичко, като при това издириха старите памперси на децата, пълни с ако, за да ги изследват и установят какво са яли малките. След което пък, искаха да им покажем касовите бележки за хуманата, кашите и пюретата… Та освен тия радости, за пълно щастие „защитниците” на закона ни осъдиха и на строг тъмничен затвор от 999 години, като за начало. От преживените страхове и нерви, жена ми се разболя и почина от рак. След нея – и аз, а накрая и децата дойдоха тук. Сега сме си пак заедно и никой вече не ни тормози. Такива ми ти работи, приятелю.
А знаеш ли кое е най-интересното? Аз си мислех, че това, което се случи с мен и семейството ми, е някакво изключение. Обаче тук се запознах с ужасно много хора с подобни съдби. Оказа се, че в съвременна България вместо башибозушки орди, действат банди от държавни чиновници, местни феодали и прокурори и съдии. Живели сме в истински Ад, човече! Геноцидът, на който е подложен народа ни през последните 26 години, няма аналог в света. Над 3 млн. прогонени от Родината българи работят в чужбина, а в самата България работят само 2,2 млн. души. Само че с българските подаяния, наречени заплати, изобщо не може да се каже, че живеят, а по-скоро тлеят. Ами унизените пенсионери, които цял живот са бачкали, за да достигнат до кофите за боклук? Ужасяващи са цифрите – над 3,4 млн. българи са на ръба на мизерията, тоест преведено на човешки език това означава, че се чудят от какво да умрат – от глад, от студ, от болести или от унижение. Дори румънците ни се смеят и не могат да повярват що за хора сме ние. При тях осъдиха десетки корумпирани политици, прокурори, съдии, олигарси…, а при нас – нищо! Северните ни съседи казват открито това, което българските журналисти не смеят да изрекат – няма как да стане корумпираните магистрати и висши държавни чиновници сами да се самообвинят и самоосъдят. Никога няма да се случи и няма какво да ги чакаме. Ясно е, че българските главни прокурори се назначават от бандитската система, за да пазят самата система на грабеж.
– Чакай, чакай малко! – опитах се да спра монолога на Васко. – Нещо не разбирам. Като има три милиона и половина бедстващи, гърчещи се българи, защо няма въстание? Как е възможно? Та това е половината, ако не и повече от населението на България! Какво е това робско търпение и какво всъщност чакат да се случи?
– Ох, не знам! – Васил присви раменете си и се замисли. – Наскоро срещнах тук из небесните пътеки патриарха на българската литература Иван Вазов. Поговорихме си с него за положението в днешна България и той по едно време ми вика: „Ако сега напиша ‘Аз съм българче!’, ще изглежда съвсем по друг начин”. Помолих го да го направи и ето какво се получи:
Аз съм българче и слаба
майка мене е родила;
с болести, с тъга обилна
мойта Родина е пълна.
Аз съм българче и мразя
наште алчни управленци,
българин да се наричам –
страшна мъка е за мене.
Аз съм българче злощастно,
в край поробен аз живея,
всичко българско и родно
корумпираха отровно.
Аз съм българче и гасна
в дни противни, в гнусно време,
син съм на земя нещастна,
син съм на просташко племе.
Ивайло Зартов,
25.05.2015 г.
