Разказ от Симеон Гаспаров
.
Монетата пада със звън в празната паничка. Просяк, свил се на кълбо върху парцаливия балтон, пред входа на католическата катедрала, повдига бавно глава. Сънлива усмивка плъзва по беззъбата му уста, покрита с мръсно сива брада.
– Подранил си, Йосифе. Подранил си. Няма никой още. Само клисарят е вътре – кима с глава той към възрастният мъж, който току-що му е пуснал паричката.
– Знам – вдига рамене Йосиф – и поглежда към топящите се млечно-бели снегове, изтегнали се върху скалистото рамо на Витоша.
Къс слънце, приклекнало в клоните на дърветата, хвърля с пълни шепи светлина над събуждащата се уличка. Мирише на люляци. Мирише на пролет. Мирише така, както София може само да мирише, когато е неделя. Когато слънцето раздава щедро новородена светлина. Когато се топят снеговете по върховете на Витоша.
– Къде е Тереза? – пита просякът.
– Ще дойде и тя – отвръща му спокойно Йосиф. Вади от джоба си смачкан пакет цигари. Подава една на просяка. Взема другата за себе си. Запалва я и сяда до него на стълбите пред катедралата.
Зад ъгъла на Съдебната палата, дето трамваят завива, се чува ръждиво, плавно писукане на скърцащи спирачки по металната релса. Ято гълъби полита към островърхата камбанария. От входа на старата, ронлива кооперация, изрисувана с червени графити, излизат група младежи. Смеят се, говорят високо, закачат се помежду си.
Трима свещеници в кафяви раса от ордена на “Св. Франциск” приближават към седналите на стълбите мъже. Поздравяват ги учтиво. Преди да влезнат в катедралата, един от тях се обръща към Йосиф на развален български:
– Подранил днес, Йосиф…След час почва служба…Влез с нас, ако искаш…
– Знам, знам – отвръща старият мъж и добавя – Добре ми е тук, а пък чакам и Тереза.
Отчето кима разбиращо с глава и отминава.
– Нови попове, а? – казва ей така, между другото, просякът.
– Нови. От Полша са. Вече и аз не си ги спомням всичките свещеници, служили в катедралата. Идват за малко в София, после заминават по света. Такава им е съдбата. Ходят, където ги пратят.
Просякът допушва цигарата. Гаси фаса. После го прибира внимателно в един от дрипавите джобове на парцаливия си балтон, така че да не прави боклук.
– А кои си спомняш? – обръща се неочаквано той.
– Моля? – учудено отвръща Йосиф.
– Кои от свещениците, си спомняш най-ясно? – повтаря просякът.
Йосиф се замисля. Погледът му се рее над празната улица. Микробус паркира на ъгъла пред тясна остъклена бакалия, отворила широко врата. Мъж в протъркани джинси и карирана риза, с навити до лактите ръкави, излиза от колата. Отваря багажника. Взема щайга с бутилки прясно мляко, които дрънчат звънливо, и изчезва зад вратата на магазинчето, над което проблясва табела с жълто-червени светлинки – “Отворено”.
– Знаеш ли – започва бавно Йосиф – като че ли най-добре си спомням хърватските свещеници, от детството ми, отпреди войната.
Поема дъх, усмихва се сякаш на себе си и продължава:
– Тука беше пълно с народ. Покрай свещениците, в католическата църква доста хървати идваха да живеят в София. Баща ми, майка ми, чичо ми, сестрите им – всичките бяха дошли оттам, зад онези планини и намерили своето място в старата ни София. В България.
– Тази улица имаше ли я? – подпитва отново просякът, загледал се заедно с Йосиф към празния булевард.
– Имаше я – отвръща веднага старият мъж. – Тук бе много пъстро. Весело. Чуваше се българска, чешка, немска, френска, италианска, хърватска реч. Идваха хора от цяла Европа. Изграждаха София. Строяха нова България. Градяха сгради, пътища, железопътни линии…
Просякът, притворил очи, слуша внимателно. Думите край него се носят в ароматния въздух като припев от някаква далечна мелодия.
– Празнувахме винаги по два Великдена – разказва Йосиф – един наш, католически, с хърватите и останалите имигранти католици от църквата. И един православен, с приятелите ни, съседите ни, с новите ни братя от България… Шарен, шарен свят, ти казвам… – въздъхва той и се умълчава.
От керемидените покриви край тях потича светлина. Улицата още дреме в пазвата на утринта. Разтоварачът на млякото си е заминал. Жена, бутаща детска количка, излиза от тясната бакалия. Яде баничка, а детето до нея си играе с пластмасова дрънкалка и мята безгрижно крачета. От мрежестата торбичка, прикрепена зад детската количка, се подава бутилка прясно мляко.
– И после? – обажда се нетърпеливо просякът.
– Какво после? – чуди се Йосиф.
– Какво стана? – пита човекът в дрипите и го гледа с широко отворени очи, като дете, трепетно очакващо продължението на приказка, която неочаквано го е пленила.
– После – замисля се Йосиф – други времена дойдоха. Войни. Разруха. Глад. Беди. Бомбите унищожиха града ни. Разрушиха старата катедрала. Други хора дойдоха. Те доразрушиха останалото, което предишните градяха. Други идеали се родиха. Други борби. Други надежди. Всичко се промени…
Камбаната от покрива на катедралата почва да бие. Котка побягва уплашено от храстите и се скрива под паркиралата в сянката на липите кола. По тротоара вървят бавно, прегърнали се, момче и момиче. Оглеждат се учудено да видят откъде идва звънът на камбаната.
– Какво стана с вашите, хърватите? – нарушава мълчанието просякът.
Йосиф въздъхва.
– От нашите, хърватите, много народ си отиде. Едни се разпиляха по света, прибраха се по старите им места, а другите пък поеха ей натам – показва с пръст към небето той.
Замисля се нещо и продължава:
– Останаха само…
– Йосиф и Тереза… – прекъсва го плахо просякът, кръстосал крака в уютното си гнездо от дрипи.
Йосиф нищо не казва. Мълчи и гледа в една точка в земята.
Хората почват да прииждат за неделната служба. Монетите падат една след друга като сребърен дъждец в паничката на просяка. Той благославя щедростта на вярващите и чевръсто прибира паричките в безбройните си джобове.
От дъното на сенчестата уличка се задава нисичка, пълна, възрастна жена. Върви бавно, бавно. От паркинсоновата болест ръцете й треперят. Облечена е в стара рокля и износена жилетка. Подпира се на стената с една ръка. В другата носи пазарска чанта. От тиковете главата й се клати настрани.
– Ей, най-накрая…- въздъхва Йосиф, докато върви бързо, за да помогне на треперещата жена.
– Къде се забави толкова, Тереза? – троснато пита той.
Тереза диша тежко. По челото й е избила пот.
– Не можех да се кача в трамвая на Римската стена. Нямаше кой да ми помогне да стъпя на високото стъпало. Три мотриси минаха. Едва на четвъртата един човек стана и ми помогна… – задъхвайки се, нарежда тя.
– Знаеш, че днес бързам. Трябваше преди час да съм се прибрал… – говори с лек укор в гласа Йосиф. – Съседите отиват на ваканция, но ми обещаха преди да заминат да си включат скайпа, за да се видя за малко с внучетата в Чикаго…
– Знам… знам, извинявай – отвръща Тереза, докато Йосиф я подкрепя да се качи на стълбището.
Така е всяка неделя. Йосиф и Тереза се срещат. Той я прикрепя по стълбите. После държи треперещата й ръка, докато тя запали свещ с нея. Помага й да постави свещта в краката на мраморната статуя на Дева Мария. Изчаква я да свърши с молитвите си. После сяда с Тереза на последния ред, за да чуят неделната проповед. И така, до другата неделя.
Пред прага на катедралата, Тереза се обръща към Йосиф:
– Помниш ли, когато бяхме колкото твоите внучета, как баща ни ни водеше всяка неделя, след църква, на разходка из улиците на София?
Йосиф присвива очи:
– Помня разбира се. Особено в дни като този. С много слънце…
– С много слънце… – повтаря замислено Тереза.
Братът и сестрата се усмихват и тихо влизат в църквата. След тях изпърхват с крила духовете от улиците на София. Духовете, които винаги са там, където трябва да бъдат, когато на някого времето му наближи.
Неделното слънце клони към своя залез. Просякът се е облегнал на древните римски руини. Допива бутилката, която си е купил с монетите, събрани пред католическата катедрала. Седи и гледа към мъждукащите светлинки по прозорците на сградите. Просякът си представя как един ден ще се събуди в собствено легло. Как червата му няма да къркорят от глад. Как ще има някой, който да го обича…
И почва да се смее с глас над глупостта си. Толкова му е смешно, че от смеха почват да му текът сълзи от очите. Ето така…
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Симеон Гаспаров е автор, добре познат на нашите читатели, и особено на тези в Чикаго. Но все пак, публикувайки този негов разказ в литературната ни рубрика, ще го представим отново. Той е роден през 1965 г. в София. Завършил е Българска филология в СУ “Климент Охридски” (1991) и Мастер програмата в Свободните науки на Чикагския университет (2003). До преместването си в САЩ през 1997 г. е работил като репортер във в. “Новинар”. В момента е кореспондент на в. “Труд” в Чикаго.
Симеон е автор на две книги, издадени в България – романа “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин” (2010) и стихосбирката “Театър на Не абсурда” (1992). Негови стихотворения са публикувани и в Хърватия, в. “Хърватско Слово” (1997) . Публицистични текстове на Гаспаров са излизали в САЩ във в. “Дейли Хералд” и в. “Нортуест Хералд”. Още литературни и публицистични текстове на Мони Гаспаров могат да се прочетат в неговия блог.
.
