Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
12 ЛЕВА НАД ЗАПЛАТАТА НА ЮРИСКОНСУЛТА
.
Преди половин век матурите в средните училища бяха „пълни“, т.е. по всички основни дисциплини – не както сега само по български език, математика и един избираем предмет. Освобождаваха от зрелостен изпит само ако сумарният успех през годините на обучението (VIII-XI клас) беше „Отличен“ 5.50-6.00.
В 130 СОУ „Стефан Караджа“ по руски език ни преподаваше „товарищ Василева“ – вечно полудремеща, над 120-килограмова матрона. Въпреки всяческите усилия, които полагах, така и не успявах да надскоча отметката „Добър“ (4).
Зрелостният изпит се провеждаше от тричленна комисия под председателството на съответния титуляр. Другите двама членове (преподавателят по рисуване и колегата му по физкултура) не разбираха нищо или почти нищо от изпитната материя. Бях вложил най-доброто от себе си, но за зла участ някъде по средата на изложението ми тов. Василева, както обикновено, задряма. Резултатът беше предизвестен: отново „Добър“ (4) по Руски език – но този път в дипломата за средно образование. Оставям настрана факта, че средният успех от гимназията биваше съществено понижен от подобна ниска оценка. Което пък се явяваше допълнителна пречка при кандидатствуване във висше училище.
Макар и ненавършил осемнадесет, вече бях обръгнал на неадекватно отношение и пристрастно недооценяване на способности, лични качества и положени усилия. Преглътнах унижението и продължих, както бях свикнал – по шопски, „с рогата напред“.
Вече ме познаваха в нeколкото столични „руски“ книжарници. Купувах редовно художествена, историческа, учебна и техническа литература. Още повече, че беше неколкократно по-евтина и по-достъпна от съответната ѝ българска – вероятно и по идеологически съображения.
В казармата един сънаборник – Димитър Янков от Плевен – изписваше руска литература по седмичния каталог „Новые книги“. Така че и в армията не прекъснах заниманията си с руския.
Когато, вече като юрисконсулт в най-голямото българско ДСО – „Технокомплект“ – обявиха, че Министерството на външната търговия ще проведе изпити по руски език, с оглед предоставяне на допълнително възнаграждение за владеене и ползване на чужд език, се записах заедно с няколко десетки кандидати от фирмата.
Изпитът се проведе в най-голямата аудитория на Биологическия факултет. Запълнихме я над сто и петдесет претендиращи, че сме на „ти“ с езика на Пушкин, Лермонтов, Толстой, Тургенев и Александър Беляев.
Две седмици по-късно в приемната на Министерството на външната търговия (ул. “Софийска комуна“, днешна „Княз Ал. Батенберг“) трябваше да проверим резултатите. Отивах със смесени чувства: „Ами ако пак съм попаднал на тов. Василева…“. И – о, ужас! – погледнах списъка – издържали, всичко на всичко, само седем души… Зачетох отдолу нагоре – нямаше ме. Докато стигнах до първото име… Моето!
Значи, усилията през годините не са били напразни. За разлика от типичния български „интелигент“, който винаги е смятал владеенето на близкия по звучене език като нещо разбираемо от само себе си, но „от дъжд на вятър“ прочита по нещо на руски, при мен контактът с езика беше ежедневен. Затова, когато се озовах, всичко на всичко за три дни – в Москва, колегите от Институт государства и права Академии наук СССР ме питаха – без намек на сарказъм – колко години съм живял в Русия. Единствената им приятелска „забележка“ се отнасяше до слабото или почти никакво усвояване на т.нар. „блатной“, сиреч тарикатски, булеварден жаргон…
Който и да е – дори родният, а още повече чужд, език – изисква постоянство в упражняването му. В екзотичния град Рубе и в ЮНЕСКО в Париж се налагаше да говоря на френски, в ООН – на английски. Руският някак си постепенно се оттегляше в периферията. Но това се случи доста по-късно. Пък и независимо от „научаването“ на какъвто и да е чужд език, овладяването е налице едва когато започнеш свободно да се справяш с идиоматиката му. С ръка на сърцето признавам: руският е единственият (освен родният български, разбира се), който ползвам на идиоматично равнище.
Но да се върнем към заглавието.
Какво пък толкова има да се говори за някакви си 12 лева?! Толкова важна добавка към заплатата ли са били?
С риск да предизвикам гнева на пишман антикомунистите, изявяващи смело омразата си към ония времена, но от днешната безопасна дистанция, ще припомня:
Ами зависи от заплатата… Когато тя е 94.50 лв. (деветдесет и четири лева и петдесет стотинки) месечно, вероятно тези допълнителни 12 лева не са за пренебрегване. И понеже всичко се познава в сравнение, да видим какво и колко най-насъщно от т.нар. „потребителска кошница“ – можеше да се купи тогава, 1972 г., и днес, след над 40 години – за 12 (номинални) лева:
– 600 броя билети за градския транспорт тогава – 12 броя днес (50:1);
– 80 еднолитрови буркани кисело мляко тогава – 8 400-грамови пластмасови кофички кисело мляко днес (25:1);
– 120 кг хляб тогава –6 кг хляб днес (20:1);
– 8 кг сирене тогава – 800 гр сирене днес (10:1);
– 150 порцеланови чашки кафе тогава – 30 пластмасови чашки кафе днес (5:1);
– и т.н. – все в минус за бленувания тогава демократичен XXI век…
Макар „получаването“ на „12 лева отгоре над заплатата на юрисконсулта“ да се оказа „колатерален резултат“ от заниманията ми с чужди езици, очевидно си е заслужавало труда. Скоро подобна съдба очакваше и ангажирането ми с английския език.
Но това е друга история…
.
Николай Гусев
