Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
БРЕСТО
.
„От Вѝтоша по-високо нéма…“
Наистина, ако в ясен слънчев ден погледнеш от Черни връх към сгушената в полите на планината столица, трудно ще разпознаеш отделни детайли. Е, не е като поглед от Космоса, но без далекоглед не би открил родния си квартал, камо ли улицата или къщата където живееш.
Всеки път, когато като юноша и младеж се качвах на планината, бях любопитен да съзра нашето село. Не беше трудно. Един ориентир безпогрешно ми посочваше Враждебна. Китка брястове сред полето. „Брéсто“. Така наричахме мястото.
„Брéсто“ не беше един, а дванадесет високи дървета. Всяко от тях имаше дънер около 60 см. в диаметър и се извисяваше на петнадесетина метра. Дванадесетте бяха посадени в кръг около могъщия ствол на централния бряст, който освен с ръст, впечатляваше и с над три метра обиколка.
„Бресто“ не беше просто китка дървета сред полето. Беше оброчище. Християнско. В землището на селото се наброяваха поне още две – откъм южната страна на Ботевградското шосе и на ул.“11“ – срещу двора на дéдо Ушко/1/.
Особеното на „Брéсто“ е, че не беше просто оброчище, а оброчище на нашия, Гусевия род. И се намираше във Вълкадинова/2/ нива.
Всяка година на празника Петдесетница родът ни дава курбан за цялото село – пък и за всеки, който случайно или нарочно се отбие. Две седмици по-рано „емисари“ – обикновено младежи от родата – обикаляха къщите на всички Гусеви и всяко семейство даваше по нещо: боб, олио, сол, пипер, подправки и, разбира се, пари – с тях се купуваха една, две или повече овци за курбана. Даряваха и дърва за огъня.
Рано сутринта в понеделник на празника Свети Дух пътуващите по бул.“Владимир Вазов“ виждаха зад хипермаркетите „Техномаркет“, „Рóда“ и „Хоуммакс“ опънати палатки, паркирани в полето водоноски, камиони, джипове и леки коли, както и суетящи се около тях човешки фигури. Дошли са най-нетърпеливите, които и ще подготвят курбана.
Горе-долу по времето, когато съм се раждал, родът е закупил няколко големи бакърени котли – всеки побиращ по над 100 литра гозба. Държат ги на склад в стопанските постройки в двора на „Св. Николай Чудотворец“, за да се ползват и от други родове при давани от тях курбани. За сметка на това пък нашият род можеше да си послужи на заем с църковните котли. Така понякога (при по-добра година) на импровизираното огнище се нареждаха до 6-7 котли а ла Гаргантюа, в които заедно с боба увираха 2-3 овци.
Разпитвал съм навремето възрастни хора от селото, но никой не беше в състояние да датира – макар и приблизително – началото на този ритуал. Налага се да се правят косвени изводи въз основа на артефактите, свързани с оброчището.
Каменният кръст не говореше за особена древност. Дванадесетте бряста – също – възрастта им към 50-те години на миналия век не би била повече от сто – сто и петдесет години. Оставаше патриархът – старият бряст. Топонимията на местността говори достатъчно убедително: праотците ни не са я нарекли „Брéстовете“ (въпреки че бяха китка именно от този дървесен вид), а „Брéсто“ – т.е. единично дърво. Очевидно жертвоприношенията (курбаните) са били инициирани именно около това дърво – саморасляк сред полето. Съдейки по величината на ствола, предполагаемата му възраст към днешна дата би била някъде около 350-400 години. Тя ни отвежда към края на XVI – началото на XVII век. Което пък е епохата на османското владичество, т.е. турското робство.
Вероятно обичаят е наченал, когато самотното дърво вече е било набрало достатъчно мощ, за да бъде забелязано от тогавашните ни роднини. Така началото на празника би трябвало да се отмести поне с още 50-60 години в бъдещето на миналото. Изглежда като най-приемливо се очертава датирането му към втората половина на XVII век.
Не се знае и кои са инициаторите на празника. Едно е безспорно – те са от Гусевия род. Близко до ума е да се предположи – но с известна доза условност – че са били от Вълкадиновата фамилия. За съжаление знаем само името само на прадядото на прадядо ми Вълкадин, а това ни отвежда едва към средата на XVIII век. Известни са ни и имената на легендарните основатели на родà – Илия (Иджо) и Михаил (Мио), но засега не можем да определим – макар и приблизително – времето на заселването им в Ивражине/3/. Тези, макар и спорадични данни, дължим на краеведческите усилия на баща ми Владимир, от когото вероятно съм наследил стремежа за опознаване миналото на рода и родното място.
Липсата на адекватна християнска просвета, половинчатият подход на православния клир, поощряващ старозаветните традиции на жертвоприношения и курбани около всяко по-кичесто дърво в полето, напомнят за упоритото езическо наследство на българина. Вместо да обясни на миряните, които държат Библията само за украса на шкафовете си и никога не прочитат нищо от Светото Писание, дядо поп обслужва тия събирания – зер освен таксата за съответните трéби/4/ няма да пропусне последващото ядене и пиене на корем…
Миряните не знаят – от леност и немукаетлък, а свещениците нехаят да им обяснят, че последният курбан е Исус Христос. С което Той прикова на кръста старозаветния закон и така сложи край на традиционните жертвоприношения и приноси.
Никога не съм бил любител на каквито и да е курбани – някак си неосъзнато съм се самоотстранявал от организирането и провеждането на въпросните „мероприятия“. Особено виждайки какво ставаше след „освещаването“ на курбана. Започваха нескончаеми сръдни: на едного сипали по-малко, другиму се паднала по-голяма мръвка, трети се нареждал по няколко пъти на опашката… Не беше рядкост да напълнят цели кофи с храна от курбана, която не биваше изяждана от хората, а давана на домашните животни – свине и кокошки.
Но най-отвращаващата част оставаше за накрая. Запасили се с порядъчни количества спиртни питиета – вино, ракия и подобни – мнозина от мъжете, сред тях и мàгерите/5/, забравяха за какво са дошли и, опиянчени, започваха обичайните за селските кръчми препирни, гарнирани с псувни и закани. Стигаше се – при по-слабохарактерните – и до юмручна разправа. Тъжна гледка…
*
При частична делба на наследствените ни имоти „Брéсто“ се падна на най-малкия ми брат – Йордан. През 2011 г. имотът беше продаден на фирма, която ще го ползва като двор на поредния хипермаркет. В договора беше включена клауза за облагородяване на оброчището, чийто периметър оставаше в търговския комплекс.
Когато „холандската болест“ порази тези вековни дървета, стволовете им бяха употребени при варенето на курбаните. Имаше нещо символично в тяхното огнено „жертвоприношение“. От години не съм ходил на какъвто и да е курбан, не бях и тази година (2012-та) на „Брéсто“. Едва ли е било по-различно отпреди – традициите умират трудно. Но имам някакво вътрешно усещане, че времето на идоложертвените приноси е на изчерпване – поне доколкото става дума за „Брéсто“.
Историята е онова, което се е случило и не може да бъде променено. Тя трябва да се помни, ако не за друго, поне за да не се повтарят сторените по-рано грешки. Разказаното тук се отнася за нашия, Гусевия род, и много пряко засяга Вълкадиновата фамилия, към която сме принадлежни. Затова се постарах да опиша откровено и без заобикалки станалото и личното ми виждане за него. Което, направо казано, не съвпада с религиозните възгледи на родата. Но какво да се прави – Истината е само една, и Съдията ще отсъди според Своя Нов Завет с човеците.
А дотогава – нека споменът за „Брéсто“ не се забравя от новите ни поколения, улисани около земното си житие-битие. Тази мисъл ме ръководеше, докато пишех горните редове.
.
Николай Гусев
_____________________________________________________
/1/ Вж. „Дéдо Ушко“.
/2/ Вж. „Лечителят“.
/3/ Така селото ни е записано в турските документи от XVI в.
/4/ Извършвани от свещенослужителя ритуали при раждане, сватба и пр.
/5/ Готвачите, които по традиция трябва да са мъже.
.
